Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mask of Atreus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

А. Дж. Хартли. Маската на Атрей

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Милка Рускова

ISBN: 954-585-746-3

История

  1. — Добавяне

7.

Гласът бе казал, че идва. Не спомена защо, нито какво иска или за колко време ще е там. Не се представи, не каза откъде знае за случилото се в музея или защо пита взет ли е трупът и от кого. Ясно беше, че който и да е и каквото и да иска, непознатият е свързан по някакъв начин със смъртта на Ричард Диксън. Дебора каза всичко това на дежурната диспечерка, която я попита дали е сигурна, че човекът е мъртъв.

— Има множество рани от нож в гърдите и корема. Тялото му е в тайна стая. Написал е името Атрей, затова се сетих за Троя, опитах се да извадя „Илиада“ и библиотеката се отвори…

— По-бавно, мила — прекъсна я диспечерката.

Дебора започна методично с „множество рани от нож“, но после се обърка и заговори несвързано.

— Извинявайте — каза тя и изведнъж се почувства глупава и самотна. — Малко съм…

Не знаеше как да опише състоянието си, нито можеше да събере ума си, за да се представи.

— Всичко е наред. Поемете дълбоко въздух.

Диспечерката не я предупреди, че губенето на времето на полицията с фалшиви обаждания може да й навлече огромни неприятности, въпреки вметката за тайната стая — която беше достатъчна, за да постави под съмнение правдоподобността на твърденията й — или пък несвързаното й бръщолевене за Атрей. Жената отсреща схващаше, че всичко е вярно — което означаваше, че Дебора трябва да започне да говори смислено, иначе беше на път съвсем да се оплете. Тя се прокашля.

— Извинете. Ричард ми беше много… Бяхме много близки.

— Мъжът, който е пострадал?

— Той е мъртъв.

Дебора го произнесе съвсем спокойно. Не беше в състояние да разсъждава. Думите й бяха логични, но безсмислени.

Настъпи кратко мълчание.

— Къде точно се намирате? — попита диспечерката.

— В спалнята.

— Имах предвид адреса.

— А, да. — Дебора отново се почувства скована и глупава. — Извинете. Музеят „Хълма на друидите“, Диърборн стрийт 143. Къщата е долепена до музея. Може да се наложи да влезете оттам. Не вие, разбира се, а който дойде…

— Аха. Може ли да ги посрещнете на входа? Близо ли е?

— Не съвсем.

— Добре. Имате ли представа кой е мъжът, който ви се е обадил?

— Не.

— В къщата има ли къде да се скриете? Стая, в която да се заключите и да изчакате полицията?

— Банята — отвърна Дебора и отново почувства, че изпада в паника. Диспечерката реагираше с професионална сериозност на загадъчния мъж по телефона.

— Можете ли да се заключите? Вратата масивна ли е?

— Да. Ще трябва да затворя телефона. Имам мобилен телефон, ако се наложи да го използвам…

— Това е хубаво. Добре ли сте?

— Да. Сега ще затворя.

— Сигурна ли сте, че сте добре?

— Да.

— Влезте в банята и се заключете.

Дебора затвори телефона, погледна към вратата на банята, после отмести очи, стана, прекрачи и надникна в едва осветената стая зад библиотеката, като отбягваше да гледа трупа на пода — и за пръв път забеляза каква невероятна колекция е наредена покрай стените.