А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (59)

56.

Взеха две стаи, макар че според Дебора шансът да използват само едната беше по-голям от средностатистическата прогноза. Мисълта я накара да се почувства нервна и непохватна. Не беше сигурна какво мисли Калвин и макар да смяташе, че са на едно мнение, съмненията й — неизменно най-силните гласове в такива положения — я изнервиха още повече.

В такива положения…

Звучеше така, сякаш се случваше всяка седмица. Истината беше, че се случи много отдавна. Тя прогони мисълта и започна да наблюдава Калвин как се храни.

Дебора би се задоволила със сандвич и бира, каквито имаше на всеки ъгъл в Атина, Джорджия. Очакваше, че ще хапнат набързо на крак и после ще отидат да си легнат. Калвин обаче имаше други намерения. Не беше наясно какви са, освен че включват повишаване на тонуса на вечерта.

Той беше намерил и запазил маса в най-луксозното и скъпо бистро в града, където със сигурност не се мотаеха хлапета в лятна ваканция, и поръча агнешко и бордо с вида на човек, който знае как се правят тези неща. Дебора устоя на изкушението напук да си поръча бира, за да се направи на интересна — тъй като от една страна не беше сигурна какво би постигнала, а от друга се забавляваше, че го вижда как демонстрира класа и стил. Бистрото даде официален тон на вечерта и й беше трудно да се отпусне. Заведението беше неестествено тихо. Приличаше по-скоро на синагога, отколкото на ресторант и натоварваше всяка дума с особено значение. Дебора реши да остави Калвин да говори.

Той й разказа за работата си, като наблегна на нейното еднообразие вместо на детайлите, и за страстта си към риболова, спестявайки й подробностите и по тази тема.

— Всичко е стратегия — каза Калвин. — Да избереш подходящата муха за съответната риба и за съответните условия. А още по-добре е да си направиш изкуствени мухи и да се учиш как да надхитриш рибата.

Дебора се усмихна.

— Знам, че звучи лесно за един адвокат — рече той, — но повярвай, надхитряването на кафявата пъстърва в бързотечащ поток е по-удовлетворяващо от всяка сполучлива сделка или договор, независимо от заплащането.

Това й хареса.

— Значи си заговорник.

— Обичам да печеля чрез психическо въздействие, но без да нарушавам правилата — призна Калвин, кимна и се засмя, и точната тема на разговора стана съблазнително неясна. — Обичам преследването, в което трябва да мислиш и да планираш.

— Преследването на риба — отбеляза тя.

Той се намръщи. Не беше сигурен дали му прави комплимент или не.

— Просто уточнявам — добави Дебора и поруменя. Искаше й се да не го беше казвала.

— Продължавай.

— И ти, и рибата притежавате закачливо остроумие, хитрост, която понякога може да бъде малко неприятна и отблъскваща.

— За теб ли? — засмя се Калвин.

— Имам предвид предвидливостта, почти пресметливостта, която държи хората на разстояние, сякаш непрекъснато ги преценяваш. Те са като риби, за които ти внимателно подбираш мухите.

— Не знам за мен, но ми е ясно какво искаш да кажеш за Ричард. Понякога, когато те погледнеше, сякаш разбираше всичките ти тайни.

— А ти имаш ли много тайни?

— Нито една — след миг на размисъл отговори той и се усмихна. — Мога да ти разкажа всичко.

— И още как.

— Не ми харесва, че ме мислиш за пресметлив и за заговорник — каза той, връщайки се на предишния им разговор, — колкото и хитър да изглеждам. Не звучи много позитивно.

— Знам ли. — Дебора сви рамене и отмести поглед встрани, сякаш въпросът не беше важен. — Но в това има нещо съблазнително.

Тя взе чашата си и отпи голяма глътка вино, без да поглежда Калвин.

Те се върнаха в хотела, но беше ясно, че все още не знаят как ще завърши вечерта. Бяха флиртували, но в края на краищата се бяха затваряли в себе си, за да прикрият чувствата и желанията си. Дебора реши, че е доволна от събитията и е хубаво за нея да действа бавно, доколкото беше свикнала изобщо да не действа, пък и бездруго не познаваше добре този мъж. Но когато той се приближи да я целуне в коридора пред стаята му, се предаде на порива.

Влязоха вътре, като продължиха да се целуват, отначало предпазливо, а после все по-страстно, жадно и настойчиво. Въпреки това, когато ръцете му се плъзнаха към копчетата на блузата й, Дебора усети, че неволно се сковава, и той спря и я погледна. Тя се изчерви, без да е сигурна как да реагира или какво изпитва. Искаше й се очите му да не са на едно ниво с нейните. Безмълвният му поглед я накара да се почувства още по-неловко и Дебора се извърна, ядосана от израза в очите му. Но Калвин протегна ръка и угаси лампата.

Тежките, плътни завеси не пропускаха никаква светлина и мракът накара сърцето й да прескочи един удар, сякаш отново беше в тунела в Микени и бягаше надолу към древното водохранилище. Когато обаче той отново започна да я целува и ръцете му бавно и предпазливо потърсиха разрешение да се плъзнат по тялото й, Дебора се възползва от прикритието на тъмнината, сякаш се отърси от някаква част от себе си. Все едно беше пияна или на почивка, безименна и освободена от всякаква отговорност. Тя го притегли към себе си, сдържайки странното си, неочаквано и обезпокоително желание да се разридае.