А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (62)

59.

— Ще те оставя някъде — каза тя на Калвин, без да откъсва очи от шосето. — Къде искаш да спра?

Той се обърна към нея и я погледна, без да отговори.

— Калвин?

— Нещо лошо ли направих? Съжаляваш ли за снощи?

— Не — отговори тя, въпреки че не беше сигурна. — Но не мисля, че трябва да се появяваме заедно там.

— Защо?

— Ами, първо, защото не те поканиха.

— Хубаво — троснато отвърна Калвин. — Много добре. Остави ме пред кантората.

Дебора едва не се извини и не се опита да му обясни, че не става въпрос за него, а че нещата може да станат неприятни, ако други хора ги възприемат като двойка. И че се страхува от онова, което ще види в къщата. Но се въздържа.

Тя спря и го остави. Сбогуваха се набързо и Калвин закрачи към голямата стъклена кула. Дебора потегли и излезе от града. Мина Търнър Фийлд и подкара по околовръстното шосе, но видя знаци само за летището и градчета като Феърбърн, Джоунсбъро и Юниън Сити, чиито имена й бяха непознати. Превозните средства почти изчезнаха и изходите от магистралата се разредиха през няколко километра. Тя се запита дали не е пропуснала отклонението.

Погледна неравните драсканици на Калвин и вдигна глава точно когато минаваше под табелата за изхода към Палмето. Намали и зави. Отпред се появиха еднолентови шосета и пасища за коне, осеяни с червеникавокафяви хамбари с боядисани в бяло греди. Съвършено нов свят и сякаш друга епоха.

Номер 136 изглежда беше произволен, защото наоколо нямаше други къщи. Както Сернига бе казал, сградата беше навътре от пътя и едва се забелязваше в проливния дъжд. Виждаше се обаче, че е порутена и изоставена. Беше стара къща, вероятно във викторианския стил, голяма и украсена с дърворезби и квадратна кула от едната страна. Ако все още можеше да се ремонтира, щеше да бъде изящна постройка, макар и огромна и елегантна, без да бъде претенциозна. Наоколо имаше спрели коли и превозни средства с аварийни лампи и сградата сякаш се намираше в центъра на ураган. По стените й проблясваха червени и сини светлини.

Дебора забрави за Калвин, паркира, успокои се като гмуркач, който поема спортна глътка въздух, и излезе на дъжда. Наведе глава и прибяга по неравната чакълена алея към къщата. На верандата я спря униформен полицай, но очевидно я очакваше, защото когато му каза името си, я пусна да влезе.

Къщата отвътре бе запустяла. Мебелите бяха малко и изглеждаха изоставени, сякаш не бяха се класирали, когато последният собственик беше починал и по-хубавите неща са били продадени. Някъде навътре се чуваше да тече вода. Спукана тръба или пробит покрив?

— Тук горе. — Над перилата на прашното стълбище се наведе Кийн.

Дебора отметна от лицето си мокрите си коси и се качи и той я пресрещна.

— Ах, нейно величество уредничката на музея — с мрачно задоволство каза той.

— Какво става тук? — попита тя. Беше прекалено обезпокоена, за да го репликира.

— Подгответе се. Гледката не е приятна.

Първият труп лежеше прострян по гръб на площадката на стълбището. Ризата му беше разкъсана и на гърдите му с големи, безжалостни разрези, наподобяващи гръцки букви, беше изписана вече позната дума. Атрей. Плътта наоколо беше бледа, но под тялото имаше голяма локва сгъстяваща се кръв. Дебора се подпря на стената, за да не падне.

— Направени са след настъпването на смъртта — каза Сернига, който излезе от една от спалните. — Застрелян е с два изстрела от упор с ловджийска пушка. И после са го разрязали. Кръвта е от раните от пушката.

Агентът на ФБР говореше бързо, произнасяйки думите отривисто, може би от гняв или чувство на безсилие.

— Вижда ли ви се познат?

Дебора погледна трупа. Мъжът беше слаб, вероятно петдесетгодишен и с мургава кожа. Косата и мустаците му бяха прошарени и малко по-дълги, отколкото беше модно. Тя поклати глава.

— Не мисля. Грък ли е?

— Според паспорта му — отвърна Сернига. Дебора не беше сигурна дали това е шега. — Има и други документи, но никой не може да ги прочете. Ще ги изпратя за превод, но мисля, че са от Гърция.

— Документите ли?

— Жертвите. В спалнята има още един. Погледнете го и вижте дали го познавате. И моля ви, огледайте го добре, госпожице Милър. След това ще слезете долу и ще ми разкажете всичко, което все още не сте ми казали и ние ще се опитаме да преценим в колко голяма опасност се намирате.

Той профуча разгневено покрай нея и затропа надолу по стълбите, но по средата спря и се обърна.

— Ако ми бяхте казали за лабораторията преди няколко дни, за да научим адреса на къщата, тези хора щяха да са живи. Би трябвало да се замислите върху това.

Дебора се вцепени, сякаш я беше зашлевил. Кийн гледаше от отсрещния край на коридора. Погледът му беше безмилостен. Тя бързо отмести очи. Лицето й беше пламнало, а устата отворена, сякаш се опитваше да намери думи да каже нещо полезно или поне малко уместно.