А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (65)

62.

Странно беше да я види в апартамента си. Двете седяха до масата в кухнята и пиеха виното, което Тоня беше донесла. Бяха разговаряли нормално само веднъж, на хиляди километри от Атланта, в някакво гръцко селце, и това вече изглеждаше нереално.

— Агент Сернига дойде в музея днес следобед. Разказа ми какво се е случило. Като видях изражението на Кийн, си помислих, че сигурно се нуждаеш от питие — каза чернокожата жена.

Дебора се усмихна едва-едва и й благодари.

— Кийн не ме харесва.

— Ако това те утешава, той не харесва и мен.

— А ти какво правеше в музея? Мислех, че си напуснала.

— Трябваше да подготвя документите си — ухили се Тоня. — Пък и все още не съм кандидатствала за друга работа. Напуснах, за да покажа на федералните агенти, че с теб не сме приятелки, но може би ще те помоля да ми дадеш втори шанс. Ако полицията ме обвини в намеса в разследването им, ще трябва официално да обявя кога ще подам заявление за друга работа. Може би „Атланта Джърнъл Конститюшън“ ще ме поискат като разследващ журналист, но е по-вероятно да ме назначат отново като кулинарен критик. Няма да им хареса, ако има нещо подозрително в досието ми. По дяволите. Не съм мислила, че някога ще чистя тоалетни.

— Това е само временно, а не…

— Да, докато намеря нещо по-добро. Така казваше майка ми. — Тоня се усмихна дяволито. — Искам да чуя за нощувката ти с адвокат Калвин Бауърс.

Дебора отвори уста от изумление.

— Сернига ли ти каза? — попита тя. Не изпитваше ни най-малко желание да обсъждат този въпрос.

— Не, по дяволите. Никой не ми е казвал. Сама се досетих.

— Нямай доверие на репортер.

— А на чистачка? Хайде, момиче, искам подробности.

— Прекарахме приятна вечер.

— Убедена съм. Виждам, че пак си с червило.

— Да ми даваш козметични съвети ли дойде или да чуеш новините ми?

— Какви новини? — с престорена подозрителност попита чернокожата жена, сякаш отклоняваха вниманието й от любовната авантюра.

— Резултатите от изследванията на трупа. — Гласът на Дебора прозвуча тихо и унило в собствените й уши.

Тоня се опитваше да прогони чувството й за вина за смъртта на двамата гърци, но усилията й не помагаха. Истината се рееше невидима между тях и караше Дебора да се чувства някак отдалечена и изолирана, сякаш се намираше в дъното на дълъг, тъмен тунел.

— Намери ли тялото? — попита Тоня.

— Не, но видях резултатите от датирането по въглеродния метод.

— Онова, което мислим ли е?

— Донякъде. Керамиката и вероятно златото са от деветнадесети век. Трупът е от средата на четиридесетте години на двадесети век.

Тоня внимателно остави чашата си.

— Смяташ, че е баща ми?

— Не знам.

— Но какво предполагаш?

— Възможно е. — Дебора беше прекалено уморена и отчаяна, за да спори. — Но нещо не се връзва…

— Това би обяснило защо са замесени федералните агенти. — Тоня стана и в очите й блесна вълнение. — Било е престъпление от омраза.

— Не знам — повтори Дебора и поклати глава. — Не разбирам защо някой толкова настойчиво би искал трупа, дори да съдържа доказателства за това как е умрял. Военните не обичат тези неща да се разравят, пък и новината вече е стара.

Чернокожата жена я погледна обидено.

— Съжалявам.

— Ами ако военният полицай, който го е убил, по-късно е станал важна клечка или е баща на важна клечка? Това би означавало много. Някой може би се опитва да прикрие убиеца или семейството му.

— Може би. — Дебора не се беше чувствала по-изтощена и унизена, но Тоня, разпалена от предположението си, изглежда, не го забелязваше.

— Не мислиш ли така?

Това беше предизвикателство, което Дебора не желаеше да приеме.

— Предполагам, че е възможно.

— Но не мислиш така.

Тоня не искаше да се откаже. Нужно й беше искрено и ентусиазирано насърчение, но не го получаваше.

— Смяташ, че баща ми не заслужава вниманието? — попита тя, възвръщайки част от предишната си арогантност. — Мислиш, че ничий нос не може да бъде натрит заради убийството на чернокож през 1945 година?

Дебора отстъпи, подозирайки, че вече е късно.

— Не съм казала такова нещо. Мисля само, че няма логика. Защо убиецът на баща ти ще си прави труда да поставя трупа му сред фалшиви погребални предмети и да му слага маската?

— За да скрие факта, че е американец — троснато отвърна Тоня, — и че е убил един от своите.

— Но ти каза, че трупът на баща ти е бил погребан. Никой не се е опитал да скрие факта, че е мъртъв. Не е било необходимо. Знаели са, че думата на един военен полицай е достатъчна, за да накара чернокожите войници да мълчат.

Лицето на Тоня се изкриви от гняв, обида и унижение, сякаш Дебора я беше зашлевила.

— Е, тогава всичко е наред — каза тя, обърна се и тръгна към вратата.

— Не казвам, че са били прави.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Тоня, съжалявам. Денят беше… Нямах предвид…

— Няма проблем — отвърна Тоня през рамо и отвори вратата. — Ще се видим в музея.

Тя излезе и трясъкът на вратата отекна в апартамента. Токчетата й затракаха в коридора навън. Дебора беше грохнала от умора и пронизваща, вцепеняваща тъга, и не я последва.

Идеален завършек на деня — помисли тя. — Отчуждаването на последния ти съюзник.

Угаси лампата, приближи се до компютъра и погледна резултатите от последното си търсене: „Атрей, престъпления от омраза“.

Страницата, която се отвори, беше озаглавена „Адвокатска кантора за защита на гражданските права «Южна бедност»: ксенофобски групи по райони“.

В средата имаше оцветена в червено карта на Джорджия, осеяна с разноцветни символи — конфедерални знамена, свастики, бели качулки, черен ботуш, разпятие. Под тях беше показан списък на организациите, свързани със символите горе — Черни сепаратисти, Ку Клукс Клан, Християнско самосъзнание, Расисти бръснати глави, неоконфедерати и неонацисти, всички подразделени в специфични групи, вариращи от Ислямска нация и Нова партия на Черната пантера, Белите рицари на Северна Джорджия и Арийски нации до организация на име Бяла революция в Брукс, Джорджия и Националсоциалистическа групировка в Мороу. Сърцето й подскочи в гърлото. Най-отдолу в списъка имаше няколко организации, изброени като „други“.

Едната се казваше „Атрей“.

Символът й беше единствен на картата и се намираше точно на мястото на Атланта. Малкото изображение приличаше на жълт триъгълник, но когато се наведе и го разгледа по-отблизо, Дебора видя, че има изрязани цепки на мястото на очите. Златна погребална маска.