А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (53)

Интермедия

Франция, 1997 година

Преди два дни Рандолф Фиц-Стивънс навърши осемдесет години. Лекарите го предупредиха, че пътуването е нежелателно, вероятно дори опасно, но той пренебрежително махна с ръка. Отдавна чакаше този момент и нямаше намерение нещо да му попречи. Беше чакал повече от половин век, бе преравял архиви, регистри, финансови документи и бе настоявал за международни разследвания. Половин столетие и никаква награда за усилията му, освен присмеха на онези, на които се довери. Всички, с изключение на сина му. Маркъс може би щеше да се опита да го разубеди да не пътува в сегашното си състояние, а после щеше да похвали решението му.

Само след няколко дни Фиц-Стивънс щеше да докара в Англия Агамемнон, царят на Микена! И едва тогава щяха да започнат да преговарят с Британския музей. Ако не доживееше да види героя от Троянската война да лежи в цялото си величие под мраморните статуи от Партенона, спасени от разруха от лорд Елджин, той вярваше, че Маркъс ще се погрижи всичко да бъде доведено до край.

Знаеше, че в документите има объркване. Хаосът в последните дни на войната и непосредствено след края й бяха кошмар за администрацията. Не беше изненадан, че безскрупулните американци бяха успели да се измъкнат с товара, който трябваше да бъде доставен на съвсем друго място, нито че в никакви документи не бе отбелязано къде точно е закаран. Не му мина през ума обаче, че някакъв безименен кораб може да е отнесъл безценното съкровище на дъното на морето, нито че петдесет години по-късно движещ се пясъчен нанос ще изхвърли останките на кораба до скалите по крайбрежието на Бретан.

Дванадесетгодишно момче първо бе забелязало особения сандък, почти разпаднал се на парчета от морската вода. Детето беше извадило няколко накита, които продаде на местните антикварни магазини. Едва когато случайно бе чул спор за възрастта на една амфора, Маркъс бе осъзнал, че вижда част от безценните антични предмети, за които семейството му отдавна е платило. Дали трупът на Агамемнон се беше запазил по време на пътуването и особено през годините, прекарани във водата? Зависеше от много неизвестни фактори. Но ако беше останала непокътната дори само част от кост, всичко щеше да си струва парите, годините, търпението и упорството.

Търговецът твърдеше, че съдържанието на сандъка е непокътнато, макар че нямаше с какво друго да го докаже, освен че дървената кутия изглежда пълна. Той не беше много разговорлив по въпроса дали има и други купувачи, но Рандолф беше готов да плати повече от всеки друг. Все още носеше снимките, избелели и измачкани. Беше му ги изпратил онзи измамник, първият му партньор, преди онези пет десетилетия. Фиц-Стивънс беше притежателят. Морално останките бяха негови.

Той седеше с изправен гръб до малката метална масичка в уговореното кафене и чакаше. Продавачът закъсняваше вече час. Фиц-Стивънс пиеше чая си на малки глътки и се опитваше да не мисли за пътуването обратно, без поне да види търговеца и трупа.

Един мъж прекоси селския площад, взирайки се в кафенето.

Продавачът?

Раздразнението на Рандолф, че са го накарали да чака, се разсея като мъгла.

— Господин Фиц-Стивънс? — попита мъжът и седна срещу него. — Опасявам се, че мосю Тибодо е възпрепятстван, но аз мога да помогна.

— Няма да дойде при мен? — учуди се Рандолф и пред очите му отново падна мъгла, по-гъста отпреди. Имаше чувството, че се задушава.

— Вие обаче можете да отидете при него. Имате ли нещо против да се поразходите? Колата ми е в другия край на площада.

— Къде отиваме? — попита Фиц-Стивънс и бавно се изправи.

— На плажа — безгрижно отвърна другият мъж. Нямаше френски акцент.

Двамата тръгнаха, качиха се в колата и известно време караха по твърдия черен пясък, докато стигнаха до уединено място, само на неколкостотин метра от брега, където вълните бяха изхвърлили останките на потъналия „Сен Ло“ — с пробит корпус и пълен с вода. Беше облачно и ставаше все по-тъмно с всяка изминала минута, небето заплашваше с проливен дъжд. Рандолф беше забравил чадъра си в кафенето. Краката го боляха, и вече беше вървял повече от обичайната си разходка в другите дни на седмицата.

— Любопитен съм — каза младият мъж, — какво по-точно мислите, че представляват останките в сандъка?

— Трупът на Агамемнон, цар на Гърция, съхранен от Хайнрих Шлиман, заедно с предметите, погребани с него. — Фиц-Стивънс произнесе думите напевно като църковна литургия — почтително, с някакъв почти религиозен унес и вяра. — Както и носът на галеона — добави той, — макар че не се интересувам от него.

— Нещо друго? — Непознатият се усмихваше суховато.

Въпреки че Рандолф беше виждал какви ли не варианти на подобна усмивка, когато говореше за товара на „Сен Ло“, сега в нея имаше нещо различно и хладно. Той потърси признаци на живот на плажа и изпита безпокойство, когато не видя никого.

— Какво друго би могло да има? — каза Фиц-Стивънс, събирайки малко горчиво учудване, за да прикрие тревогата си. — Какво още би могъл да иска човек?

Мъжът се изсмя — беззвучно сумтене, изпълнено с презрително задоволство.

Бяха заобиколили голяма назъбена скала, която рязко се подаваше от блестящия мокър пясък, и се врязваше в прибоя. Скалата беше висока три-четири метра и изтъняваше, там където брегът се сливаше със сивата вода.

— Забавно ли ви звучи? — попита Рандолф. Мъжът не му харесваше.

— Минаха петдесет и три години — с неприкрита ненавист отвърна непознатият, — а вие все още нямате представа с какво си имате работа! Кълна се в Бога, убийството ви е милост към вас. Между другото, това е мосю Тибодо.

Трупът лежеше по лице зад скалата, потопен до половината в надигащия се прилив. Вълните усукваха косите му и ги надипляха.

— Кой сте вие? — попита Фиц-Стивънс, без да е в състояние да откъсне очи от мъртвеца отпред.

— Поредният горчиво разочарован клиент, който не обмисли добре твърденията на заинтересуваните страни — усмихна се мъжът.

— Моят син ще ви намери — заяви Фиц-Стивънс. — Ще намери и Агамемнон.

— Неприятно ми е, че ще умрете толкова самоуверен. Искате ли да ви кажа какво има в сандъка и после да ви убия? Повярвайте, това ще изтрие надменната усмивка от лицето ви. Какво ще кажете? Желаете ли да умрете в неведение или искате да разберете какво сте търсили толкова много години, без да имате представа какво представлява?

Рандолф се поколеба. Приемайки мълчанието му за съгласие, непознатият извади странен нож с дълго право острие и произнесе едно име.

Възрастният човек падна бавно с широко отворени, вторачени очи, поразен не толкова от острието в гърдите, колкото от образа, който се втълпи в съзнанието му. Този образ го понесе на вълните на ужаса, така както водите на Атлантическия океан скоро щяха да понесат трупа му към белезникавите пясъци пред дюните.