А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (15)

14.

— Чувствате ли се достатъчно добре, за да отидете до моргата? — попита детектив Сернига.

Дебора не отговори. Беше тръгнала към кабинета си, но инспекторът я пресрещна. Не можа да измисли какво да каже.

— Знам, че искате официално да бъде разпознат, но не съм готова да го видя отново. Убедена съм, че беше Ричард. Необходимо ли е пак да го погледна?

Беше й неприятно да говори по такъв безпомощен и емоционален начин и пет пари не даваше за озадачеността в очите му.

— Не — отвърна той с лека усмивка. — Нямах предвид господин Диксън. Вие вече го разпознахте. Става дума за другия труп — на човека с неустановена самоличност. Гъркът.

Тя кимна и тръгна след него към колата му. Беше нелогично, но мисълта, че ще разпознава труп някак я успокои. Странно беше, че и някой друг, може би дъщерята на мъртвия грък, изпитва към него същите чувства, каквито тя изпитваше към Ричард. Мислите й продължиха да кръжат около това, докато пътуваха през града, паркираха и тръгнаха по празните бели коридори в сградата на окръжната съдебна медицина. Отбягваше погледите на хората и остана мълчалива, докато Сернига обясняваше нещо. Двамата слязоха в някакво подземие с открити голи тръби, боядисани с блажна боя бетонни стени и стерилни, кънтящи коридори.

Дебора не беше влизала в морга, но беше виждала такива помещения по филми и телевизионни репортажи за престъпността, затова мястото й беше странно познато. Представяше си моргата точно така, дори почувства тръпка на любопитство и задоволство, сякаш й предстоеше среща със стар познайник. Чувството обаче се изпари, веднага щом младият помощник с очила с правоъгълни рамки отметна найлоновото покривало от трупа.

Трупът беше на възрастен мъж, някъде към седемдесетгодишен, нисък и набит. Очите му бяха затворени и хлътнали, но Дебора знаеше, че ако са отворени, ще бъдат ясносини и съсредоточено ще я наблюдават, докато прекосява паркинга.

— Да — каза тя. — През последните няколко дни виждах този човек да се навърта край музея. Може би от три дни. Мърмореше нещо, но не го разбрах.

— Предполагам, че не бихте го разбрали, ако е говорел на гръцки — рече Сернига.

— Не е гръцки — обади се помощникът. — Първоначалният превод показва, че намерените у него книжа са на руски. Мисля, че те използват някои букви от гръцката азбука.

— Това може да означава, че той няма връзка със съкровището — отбеляза Сернига замислено.

— Съкровище? — оживено попита асистентът.

— Може ли да видим вещите му? — попита детективът, без да му отговори.

— Разбира се — отвърна помощникът и хвърли въпросителен поглед към Дебора. Очевидно бе впечатлен от абсурдната дума „съкровище“, която Сернига небрежно спомена.

— Трябва да се преместите в някой хотел — каза детективът като наруши тишината, настъпила след излизането на асистента. — За по-сигурно. Приемете го като отпуск.

Отпуск. Изобщо не й беше до това. В момента не можеше да си представи нищо по-безсмислено. Но, от друга страна, може би щеше да бъде по-добре за нея, ако стоеше настрана, вместо да се чувства безпомощна в музея и да чака височайше разрешение да продължи да си върши работата. След пет секунди размисъл тя взе решение.

— Добре. Ще потърся къде да отида.

— Но — дискретно! — рече Сернига.

Тя примига и кимна в съгласие. Лицето й остана безизразно.

Помощникът се върна с поднос, върху който имаше различни вещи, прибрани в найлонови пликове, както и напечатан върху лист опис — и ги изсипа. Нямаше портфейл, нито нещо, което да наподобява документи за самоличност. Нова четка за зъби, значка с форма на щит, плик, адресиран на руски и окъсан, омазан лист, изписан с разкривени драсканици с черно мастило. Приличаше на къс от писмо.

— Има и още, но е… повредено — каза асистентът и хвърли на Дебора бърз, смутен поглед, а сетне отмести очи към подноса.

Или прогизнало от кръв — помисли тя. — Успели са да спасят само това.

— Готов ли е преводът? — попита Сернига.

— Още не. Малка част може да бъде прочетена — отвърна помощникът, поглеждайки разпечатката, и взе значката, оцветена в червен, зелен и златист емайл с изображение на войник с автомат. По края имаше надпис на кирилица, а в основата на щита — нож и съветския сърп и чук. — Надписът гласи „Граничар отличник“. От петдесетте години на двадесети век е…

— А какви са тези букви отдолу? — попита Дебора.

— МВД^[1] — отговори асистентът, като провери в листа. — Министерство на вътрешните работи.

— Какво прави възрастен съветски войник в Атланта? — попита Дебора.

— Това не ни засяга — намеси се Сернига, свивайки рамене. — Хайде, да тръгваме.

Ричард очевидно бе имал тайни. Държането му напоследък, връзката му с адвокатите на музея, телефонните обаждания до Гърция и нехарактерното за него въодушевление към събирането на средства навеждаха на мисълта, че убийството му може би е свързано с всичко това. Веднага щом се върна в музея, Дебора отиде в кабинета си и включи компютъра. Всички компютри както в къщата, така и в музея бяха свързани в обща мрежа, така че с правилната комбинация от пароли можеше да се получи достъп до всеки файл.

Компютърът зареди бавно. Тя въведе паролата за влизане и се включи в мрежата, но установи, че липсва връзка с повечето други компютри, включително и с този на Ричард. Дебора се взря в екрана на монитора.

Ченгетата са прибрали компютрите…

И в следващия миг се досети. Компютрите вероятно си бяха на местата, но бяха изключени. Служителите на музея нямаха този навик, но вероятно полицаите ги бяха изключили, след като бяха копирали съдържанието им. Дебора се загледа отчаяно в безполезната машина.

Нещо е имало в стаичката. Ричард го бе запазил в тайна и то бе представлявало същината на някакъв план. Беше се опитвал да уреди нещо, може би изложба или някаква продажба, с която да промени музея завинаги. Дебора беше сигурна, че това щеше да бъде подаръкът му за жителите на Атланта. Ричард не би крил съкровищата си, притискайки ги до гърдите си и любувайки им се в самота. Той би ги показал на всички, за да им се радват, наслаждават и възхищават. Сигурно бе планирал точно това, но нещо ужасно се беше объркало и най-важният експонат под ярката лампа в центъра на помещението е бил взет или откраднат.

В душата й припламна гняв и решимост — по-скоро потребност, да помогне за разкриването на обстоятелствата около смъртта му. Трябваше да стигне до истината — така както се изравя и почиства безценен артефакт. Да огледа на светлина и да проумее напразната му, нелогична кончина. Ще съобщи на полицията всичко, каквото открие.

Вратата се отвори и на прага застана Тоня.

— Извинете — каза тя, като леко се стресна. — Не знаех, че сте тук, инак щях да почукам.

— Няма проблем.

— Ще дойда по-късно — рече чистачката, отстъпвайки назад.

— Би ли включила компютъра на Ричард на горния етаж, Тоня? — побърза да каже Дебора, сякаш току-що се беше сетила за това. — Трябва да запиша нещо от снощния прием.

Лъжата беше неубедителна, но какво пък — безобидна. Тоня се поколеба за миг и после се усмихна.

— Разбира се.

Часовникът в долния ъгъл на екрана отброяваше минута след минута. Дебора чакаше. Стана, отново седна. Тоня сигурно бе съобщила на Кийн за молбата й и той щеше да довтаса и да се наведе над рамото й с насмешлива физиономия. Дебора щракна мишката и понечи да изтегли главното меню, за да изключи компютъра — когато нещо проблесна и на екрана се появи нова иконка. Тя въведе паролата и получи достъп до файловете на Ричард.

Нямаше представа какво търси. Прегледа няколко финансови извлечения и таблици, но всичко изглеждаше наред. Отвори папката с документите му и плъзна поглед по имената на файловете. Едно име смрази кръвта й и я накара да се вцепени. Атрей.

Дебора щракна два пъти върху него и зачака проклетата бавна система да се зареди. В папката имаше един-единствен файл с разширение jpg.

Снимка ли беше това?

Тя щракна още веднъж и изображението започна да се зарежда.

В същия миг вратата се отвори и в стаята влезе Калвин Бауърс.

Дебора се засуети с мишката, за да намали снимката, но като видя какво представлява, затаи дъх.

Екранът се изпълни с някакъв фантастичен образ. Широко, стилизирано лице, изработено от злато. Микенска погребална маска.