А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (77)

74.

— Ще те заключим тук за малко — каза Калвин, — докато обсъдим плановете си, и после ще говорим.

— Убил си го в Гърция и си го пренесъл тук? Защо? — попита тя. Не че имаше значение. Говореше само защото не искаше да бъде заключена в тъмната гробница с трупа на Маркъс.

— Не, разбира се. Той дойде да ме търси. И всъщност ме намери.

— И ти го уби.

— Очевидно — отвърна Бауърс.

— Защо? — повтори Дебора и преглътна, за да прикрие треперенето в гласа си. — Той беше страстен колекционер като Ричард. Мислеше, че е намерил трупа на Агамемнон.

— Да. Докато не срещна мен. Някак успя да ме свърже с предшественика ми и откри малката ми гробница, всъщност неговата. Временно. — Калвин се ухили на шегата си. — Щом разбра каква е… — той потърси подходящи думи, — философската ми ориентация, Маркъс започна друго разследване. И когато го открих, той беше направил онова, което очевидно ти не си сторила.

— Какво? — попита Дебора, без да я е грижа вече за нищо.

— Откри какво има в сандъка.

Младият мъж с обръснатата глава, който буташе сандъка към средата на толоса, вдигна глава.

— Почти е готов — каза той. — Ей сега.

Дебора разсъждаваше трескаво. Ако се престореше, че знае повече, щеше да изглежда вероятно, че е казала на много други хора. Това можеше да запази живота й.

— Знам всичко — заяви тя.

— Точно така — презрително каза Калвин. — Разбира се.

— Знам, че ако направят балистична експертиза на пистолета ти, полицаите ще те арестуват за убийството на Сергей Волошинов, агент на МВД, когото си застрелял, защото също като мен е знаел какво има в сандъка.

Думите й го стреснаха. За миг той изглеждаше искрено изненадан, но после се усмихна.

— Искаш ли да чуеш какво друго знам? — попита Дебора, предизвиквайки мълчанието и самодоволството му.

Бауърс не й обърна внимание, а погледна младия неонацист, който протегна ръка под сандъка, намери кабела и го включи. Под одеялото блесна призрачна светлина и контурите на грубо изсечения камък се очертаха релефно. В същото време отгоре светна невидима дотогава лампа с мека светлина. Хлапакът се отдръпна към стената и се втренчи във витрината. Лицето му беше изопнато, напрегнато и дори уплашено.

— Мигът на истината — заяви Калвин, приближи се до ковчега и почтително смъкна одеялото.

В сандъка имаше съсухрено човешко тяло. Лицето беше скрито под лъскава златна маска. Трупът беше покрит с изцапано, избеляло червено знаме със стилизиран черен орел.

— Трябвало е да го оставите да вони в Берлин — отбеляза Дебора.

Бръснатата глава рязко се обърна и я погледна и за миг й се стори, че е прекалила. Калвин обаче се ухили мазно и самодоволно и това, изглежда, успокои съмишленика му.

— Нашият генерал най-после е у дома — измърмори Бауърс. В очите му блесна нещо, каквото Дебора не беше виждала дотогава. — И мисията на „Атрей“ е изпълнена. Донесохме тленните останки на Адолф Хитлер в Америка и хората ще се тълпят да видят костите му. Кой би се изправил пред такава армия?

Дебора се оказа права. Това нямаше да я спаси, но поне беше права.