А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (16)

15.

— Искате да отхвърлите малко работа, а? — попита Калвин Бауърс, поглеждайки над рамото й вече угасналия компютърен екран.

Дебора бе затворила файла в мига, в който той влезе, но все пак не толкова бързо, че да не му даде възможност да види златното лице.

— Нямате ли навика да чукате? — попита тя. В гласа й се усети паника.

— Извинете — радушно се усмихна той. — Какво гледахте?

Тя се поколеба.

— Древногръцка погребална маска. Мислех да я използвам за уебсайта на музея.

Прозвуча неубедително и глупаво.

— Имате ли такова нещо? — Бауърс знаеше, че нямат подобен експонат.

— Уебсайт ли?

— Гръцка маска.

— Не — призна тя. — Но това е нещо като археологическа икона. Символ.

Адвокатът се замисли, без да откъсва очи от нея.

— Не умеете да лъжете, госпожице Милър. Не е в стила ви. Това не ме засяга, но ако подхвърлите на полицаите подобна версия, ще си имате неприятности.

Дебора се смути и извърна глава. Той имаше право. Животът й беше изграден на принципа на честността. Беше пряма, предпочиташе да нарича нещата с истинските им имена и отказваше да действа предпазливо. Предизвикателствата посрещаше с предизвикателство. Наистина не можеше да лъже — и дълбоко вкоренената й чистосърдечност прие забележката му като комплимент.

— Маската може да е свързана със смъртта на Ричард. Не знам.

— По какъв начин?

— Не съм сигурна. Тъкмо и аз се питах.

Тя се замисли. Не че преценяваше до каква степен може да бъде откровена — по-скоро се опитваше да извади нещо от паметта си. И започна да говори, отначало бързо и непринудено, после по-сериозно и съсредоточено. Очите й бяха присвити от напрежение и оживени.

Микенските съдове, накити и оръжия бяха едно, но погребалната маска съвсем друго. Археолозите намираха предмети от тази епоха на всевъзможни места, но погребални маски се срещаха изключително рядко, предимно при богатите погребения — и по-точно в гробниците на царете.

И освен това изобразява лице.

Оръжията, делвите, пръстените и вазите имаха своята стойност, но нищо не представяше величието на човешкото минало така както изображението на лицето на мъртвеца, колкото и да беше стилизирано. Погребалните царски маски бяха тържествени и церемониални — но също така индивидуални и лични, дори съкровени, сякаш гледаш през тунел към миналото и откриваш, че завършва с огледало: всички легенди, цялата необятност на историята в крайна сметка се фокусират в лицето на едно човешко същество. Нищо чудно, че погребалните маски бяха изключително ценени от колекционерите, а и от посетителите на музеите — погледите им се приковаваха намагнетизирано в маската на човека в момента на смъртта му.

Другата причина тези находки да са особено ценни беше, че често те не оставаха дълго заровени в земята. Гробовете обикновено са ясно обозначени или хората помнеха къде са големите церемониални погребения и изящните предмети, заровени заедно с покойника. По правило гробниците са били ограбвани, понякога веднага след ритуала, а в други случаи столетия по-късно, когато старата цивилизация е загинала и крадците се ориентираха само по преданията. Когато намираха некрополите, археолозите обикновено установяваха, че най-ценните находки вече са изчезнали. Разбира се, имаше изключения, например откритият от Картър златен саркофаг на Тутанкамон. И разкопаната от Шлиман Микена.

Маските бяха изключително редки. Ако в днешно време откриеха някоя, вероятността да бъде изнесена от страната, където е намерена, беше равна на нула. През деветнадесети век великите сили бяха напълнили националните си музеи със съкровища, заграбени от някога могъщи цивилизации — и не минаваше ден без държави като Гърция, Египет, Иран, Индия, Колумбия и Перу да не призоват настоящите притежатели да върнат на родината им откраднатите от тях преди столетие статуи, накити, картини или реликви. Не, в днешно време вероятността съкровище от микенска гробница да бъде тайно изнесено в Америка, без дори да предизвика пиукане на радара на културната общност, беше недопустима.

Тези мисли я насочиха към Шлиман.

— Шлиман? — попита Калвин Бауърс.

Той слушаше съсредоточено, наведен напред. Това беше първото нещо, което произнесе, откакто Дебора започна да разказва. Тя обичаше да говори на тази тема и й хареса, че той слуша внимателно.

— Трябва да направя някои по-подробни справки, преди да ви разкажа повече за него — призна Дебора. — Ричард беше експертът, но не му се нравеше какво мислех за Шлиман, затова избягваше да го обсъжда пред мен.

Тя се усмихна унило.

— Защо, не го ли харесвахте? Познавахте ли го лично?

Дебора се засмя.

— Хайнрих Шлиман е починал много преди аз да се родя. Направил е изумителни открития, но понякога методите му са били доста съмнителни. И ако си спомням правилно, изчезвали са разни неща.

— Артефакти?

— Да.

— Вижте, ще трябва да прегледам кореспонденцията горе, но може би утре ще имаме време да разговаряме отново — след кратко мълчание каза Калвин. — Може би на обяд?

Въпросът беше зададен предпазливо. Той не искаше да изглежда прекомерно заинтересован, нито пък лекомислен. Защо изобщо предложи това? За да има Дебора тема на разговор и да откъсне мислите си от смъртта на Ричард? Може би. Най-вероятно от учтивост. Разбира се, Дебора би предпочела с Бауърс да говорят само за археология. На Ричард това много би му допаднало.

— Добре — отвърна тя и се усмихна, и като че моментално забрави за присъствието му. Мислите й вече бяха съсредоточени върху книгите на горния етаж и онова, което би могла да научи от тях за Хайнрих Шлиман.