А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (45)

43.

Тоня отпи от узото и се загледа в чашата, сякаш не знаеше дали го харесва или не. После се наведе напред и с делови вид сложи ръцете си на масата.

— Баща ми беше убит по време на втората световна война. Служил е в 761-ви танков батальон, командир на танк „М4А3Е8 Шърман“. Наричали са ги „лесната осмица“, защото са возели меко.

— Бил е командир на танк? — Дебора не можа да сдържи изненадата си. Не знаеше, че чернокожи войници са били назначавани на такива длъжности.

— Точно така. — Тоня беше горда. — 761-ви батальон се е състоял само от чернокожи. Закарали са ги от Англия в Нормандия през октомври 1944 година като част от Трета армия на генерал Патън. Сражавали са се в битката при Бълдж и в Южна Германия. Дори са освобождавали хора от лагерите на смъртта.

Дебора примига. Лагерите на смъртта.

Семейството й се беше преместило от Германия в Щатите през двадесетте години на двадесети век, в краткотрайния период на стабилност между гибелните условия на Версайския мирен договор, сложил край на Първата световна война, и депресията, довела до падането на Ваймарската република, изтласквайки националсоциалистите на гребена на събитията в Германия. Навремето дядо й е бил млад ерген, търсещ късмета си, и бе избрал Съединените щати, макар и без никаква представа какво ще донесе нацизмът по време на управлението на Хитлер. Баба й беше имигрирала от Полша в Бостън три години по-късно. На европейския хоризонт се задавало по-мрачно бъдеще, въпреки че мнозина бяха останали там. Дебора имаше роднини евреи и в Германия, и в Полша. Мнозина бяха станали жертва на нацистката „философия“ и не бяха доживели да видят края на войната. Тя ги познаваше само като млади, нищо неподозиращи лица от стари избелели фотографии, но не и по име — за неин срам, какъвто изведнъж изпита. Родителите й бяха преуспяващи хора с нетипична за евреите липса на интерес към миналото.

Нека живите да погребват мъртвите — казваше баща й. — Традицията се създава от хората, които продължават напред. Мнозина обвиняват миналото за настоящето си. Преодолейте го. Извисете се над него. Продължете напред.

Родителите на Дебора не говореха за семейството, което беше останало в Европа, и макар че кимаше сериозно, когато по телевизията говореха за Холокоста, баща й не споменаваше нито дума на тази тема.

„Не е хубаво да се обръщаш назад — рече веднъж той. — Това ти пречи да видиш какво бъдеще ще изградиш за себе си.“

Дебора вярваше, че това е полезно и здравословно отношение към света, въпреки избора й на професия. Археологията се занимаваше с разкриване на мъртвото минало, с живелите отдавна хора, а не с настоящето или с бъдещето.

Споменаването за лагерите на смъртта я разстрои и я накара да се почувства малко несигурна и разколебана, сякаш земната опора неочаквано се размести под нея. Тоня я наблюдаваше замислено.

— Съжалявам. Продължавай.

— Баща ми почина в началото на май 1945 година — мрачно се усмихна Тоня. — Официално войната беше свършила, но предполагам, че в края й е имало още сражения и престрелки. Така е на война, нали?

Тя млъкна и се облегна назад. Дебора отърси съзнанието си от собствените си грижи и видя Тоня в нова светлина. Чернокожата жена не изглеждаше достатъчно възрастна, за да има баща, участвал във Втората световна война, но може би беше възможно. Косите й наистина бяха побелели в корените, затова може би ги боядисваше черни, но очите й определено не бяха на възрастна жена. Дебора се изненада и малко се засрами, че не е забелязала това.

Странно е като си помислиш, че хората, родени тогава, сега са едва на шестдесет години — мина й през ума. — И някои сражавали се в онази война, все още са живи и помнят какво е било.

— Аз не съм го виждала — продължи Тоня. — Майка ми е била бременна, когато той е отишъл на учение. Родила съм се, докато е бил в Англия, очаквайки разпределение. Израснах с историята, която семейството ми разказа, че е бил убит в Южна Германия в последния ден на войната. Нямаше причина да се съмнявам в официалната версия, така че… пораснах, тръгнах на училище, намерих си работа като журналист и писател на свободна практика в Луизиана и преди осем години постъпих в „Атланта Джърнъл Конститюшън“. Когато се преместих в Атланта, започнах да се интересувам от историята на баща ми. Прерових военните архиви и се опитах да открия оцелели войници от частта, в която той е служил. Намерих човек на име Томас Морис. Той беше жив и живееше в Колидж Парк. Беше служил в същия взвод заедно с татко, но едва когато се свързах с него, разбрах, че всъщност е карал танка, на който баща ми е бил командир известно време. Мислех, че ако командирът на танка загине на бойното поле, това означава, че танкът му е унищожен, затова се изненадах, като намерих жив член на екипажа. Оказа се, че не ставало така. Когато улучат танка, снарядът може да го пробие или да рикошира вътре, като убива някои, осакатява други и оставя един-двама невредими. Разбира се, докато не се запали, а танковете „Шърман“ са били уязвими на огън. — Тоня взе чашата си, но не отпи. — Обадих се на Морис и успях да го склоня да се срещнем. Той се държа като на тръни. Беше дружелюбен, но сдържан и предпазлив, сякаш криеше нещо. Разказа ми за баща ми, кога са се запознали, как е изглеждал, какви писма е пишел на мама… Стана ясно, че го е харесвал и му е бил приятел. Когато обаче попитах как е загинал татко, спомените му станаха неясни. Изведнъж се оказа, че не може да си спомни нищо повече от онова, което военните вече ми бяха съобщили официално. Намирали се на север от Мюнхен, взводът им се бил отделил от ротата и попаднали на германски конвой, който се опитал да се измъкне и да продължи на юг, за да се добере до Швейцария. Започнала престрелка и те успели да спрат конвоя, но баща ми бил убит. — Тоня примирено сви рамене. — Но не се отказах от разследването си. Реших, че може да излезе хубава статия за „Атланта Джърнъл Конститюшън“, дори сюжет за книга, и открих още някои подробности, но нищо конкретно за обстоятелствата около смъртта му. След известно време свикнах с мисълта, че паметта на Морис е променлива, защото е блокирал някакво болезнено и травматично преживяване. По-късно излезе книгата на Карийн Абдул Джабар за 761-ви танков батальон и аз престанах да се ровя. Реших, че няма какво да добавя и се отдадох на работата си.

— За коя рубрика пишеш?

— За кулинарната — тъжно се усмихна Тоня, — но това е минало. Напуснах и станах чистачка в музея „Хълма на друидите“.

— Защо?

— Ще стигна и дотам. Преди три месеца неочаквано ми се обади Томас Морис. Трябвало да ми каже нещо и нямал много време. Отидох при него. Той не беше добре със здравето. Беше прехвърлил осемдесетте и беше болен от рак на белите дробове, защото е пушил шестдесет години. Морис ми съобщи, че баща ми не е умрял в танка. Нападнали германците, както пишеше във военните доклади, но конвоят бил странен и не бил подходящо въоръжен за мисията. Това бяха думите му. Не знам какво имаше предвид, но същината беше, че задачата на конвоя била да брани един камион. Германците загинали до един, за да го опазят. Взводът на татко понесъл тежки загуби, но успял да унищожи вражеските танкове и да плени камиона непокътнат. Баща ми се качил пръв. Морис и още двама били с него, когато го отворили. Вътре имало сандък, маркиран с номер за транспортиране. Обадили се в щаба и им докладвали. Известно време останали на място, превързвали раните си и отдавали почит на загиналите си другари. Съвсем забравили за сандъка. Минали няколко часа и татко бил обзет от любопитство да види какво толкова бранели нацистите. Обявил, че ще го отвори да погледне. Някои от другите възразили, че трябва да изчака военната полиция, но той отвърнал, че е загубил приятели заради дървената кутия и има право да разбере защо са умрели. Взел кирката от танка, за да разбие сандъка. Морис и останалите стояли зад него и гледали. Отворил го точно когато пристигнали военните полицаи. Морис не видял много, само една голяма, издялана от дърво зелена фигура, наполовина жена, наполовина…

— Змия — каза Дебора. — Или дракон.

— Да. Два дни преди да ми се обади, Морис видял снимката й в рубриката „Оцелели“ във вестника, за който работех, и статия за новите експонати в музея „Хълма на друидите“.

— И ти си намери работа там, за да разбереш какво е видял баща ти.

— Донякъде. Но има и още. Онова, което татко е видял в сандъка, е довело до убийството му. Военните полицаи пристигнали и незабавно заповядали на войниците да се върнат в танковете. Командирът им, разбира се, бил млад бял офицер. Спомни́ си какви бяха отношенията между чернокожите и белите. На белите офицери не им харесвало равенството с черните военни. По време на обучението на бойните части, съставени от чернокожи, в Съединените щати се говорело, че всяка събота и неделя има най-малко един чернокож войник, убит от тълпи бели по време на градски отпуск. Често била замесена и военната полиция и ако самата тя не извършела убийство, както понякога ставало, никой не си правел труда да съди виновниците, независимо дали били военни или цивилни. Мнозина чернокожи мислели, че няма да доживеят истински сражения и едва след огромната загуба на танкови екипажи по време на десанта на 6 юни 1944 година, ги транспортирали във Франция, ако не за друго, то като доставчици и обслужващ персонал. Повечето бели командири продължавали да ги смятат за страхливци и негодни за военна служба — огорчено каза Тоня, — въпреки че белите, които работели близо до 761-ви танков батальон, ги хвалели за доблестта и решителността им по време на сражение. И макар че умирали в името на родината си, родината не искала да знае за тях.

Тя се облегна назад и пое дълбоко въздух, за да се успокои.

Дебора не каза нищо. Гледаше и слушаше, като се боеше да не наруши крехкото примирие.

— Свалили всичко от камиона — продължи след малко Тоня. — Сандъкът бил охраняван от онзи военен полицай. Морис не знаеше името му, но каза, че бил южняк и открито ругаел взвода, като го наричал „негърска сган“, която ще открадне всичко ценно от камиона. Когато попитали какво има вътре, той извадил оръжието си и отвърнал, че ще пръсне черепа на всеки, който се приближи до камиона. Танкистите се оттеглили в машините си, но баща ми се върнал. Две минути по-късно Морис чул изстрел и после още два. Военният полицай после обяснил, че един от германците още бил жив и застрелял баща ми. Всички знаели, че това е лъжа, но никой не възразил, защото щели да ги арестуват или да им се случи нещо по-лошо. Артилеристът на танка на Морис станал командир, а на неговото място назначили някакъв новобранец. Морис бил единственият оцелял от екипажа. Новият командир бил убит от мина три дни след инцидента с конвоя, а останалите постепенно измрели през годините. Морис се предаде на рака преди четири седмици.

Дебора усети, че Тоня ще продължи, и зачака.

— Морис каза, че баща ми е видял нещо „откачено“ в сандъка. Не искал да го обсъжда с никого, докато не го разгледал по-добре. Морис беше убеден, че не са убили татко само заради обтегнатите отношения между чернокожи и бели, а и заради онова нещо в сандъка. Ето защо зарязах работата си — за да разбера какво е било. И сега съм тук с теб.

Дебора дълго мълча и после кимна.

— Спомняш ли си, че близо до музея в нощта, когато Ричард умря беше убит един бездомник?

— Да. Казаха, че убийството му няма връзка със смъртта на Ричард.

— Може би няма, но аз говорих с дъщеря му. Той е бил руснак и служител на КГБ.

— Какво е правил в Атланта?

— Не съм сигурна, но започвам да мисля, че е търсел сандъка, който баща ти е видял в германския камион.

Очите на Тоня се разшириха и после отново се присвиха.

— Носел е писмо — продължи Дебора. — По-голямата част е повредена и не се чете, но пише нещо за „останки“. Авторът смята, че въпросните останки не са стигнали до целта си — град Магдебург в Германия. Все още не съм погледнала картата, но няма да се изненадам, ако се намира близо до границата с Швейцария. Каквито и да са били „останките“, а може да са били човешки — вероятно трупът на Агамемнон, убедена съм, че баща ти е осуетил изнасянето им от страната. Руснаците са заграбили множество древни антики от Берлин. Те все още са у тях. Най-голямото, най-ценното и най-легендарното съкровище от всички обаче, се измъкнало от ръцете им.

Настъпи продължително мълчание. Някъде зад масата изсвири клаксон на кола и някой извика някому нещо на гръцки. В отговор друг се изсмя високо, но двете жени не чуха нищо. Те седяха неподвижно и се гледаха в очите.