Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 63 гласа)

ЧУВСТВО ЗА НЕПОНОСИМОСТ

Тази заключителна глава от моите „Задочни репортажи за България“ беше отдавна написана. В нея аз се опитах да обясня причините, които доведоха до моята „задочност“. Но само преди няколко дни дойде вестта за смъртта на баща ми в България. И точно болката по неговата смърт и това, че не можах да бъда край него в последните му дни — ми показаха съвсем ясно името на главната причина, което преди се опитвах да опиша с много думи, но което просто е:

ЧУВСТВО ЗА НЕПОНОСИМОСТ.

Миналата неделя, от десет часа сутринта, аз стоях на 500 километра далече от софийския булевард „9-и септември“ и мислено следвах погребалната процесия с ковчега на баща ми. Виждах, като че бях там, лицата на хората, роднини, близки, приятели, сам вървях с техните стъпки и знаех точно в коя минута покрай чия къща минаваха. Следвах сълзите на майка ми и думите на свещеника с отчаяната надежда, че всичко това беше лош сън. Но когато дойде страшният момент в 11 часа и земята прибра завинаги онзи, който ми беше дал живот, внезапно се почувствувах смазващо безсилен. Защото истината беше, че нито аз, нито брат ми, нито жените ни, нито децата ни бяхме там, където трябваше да бъдем. В течение на толкова години ние не можехме да го видим, нито нему беше позволено да види нас. През всичките тези години той живя с надеждата за тази среща, която никога не стана. И чувството за непоносимост дойде у мен в момента, когато си представих колко ужасно обезправен се е почувствувал той в дните, преди да настъпи краят. Тъкмо мислейки за това обезправяване, за това отричане, ако щете оплюване на най-разбираеми и уважавани човешки копнежи, аз разпознах точно същото чувство, което неизбежно ме изхвърли зад граница. Тук не ставаше дума за идеологически, политически или естетически различия, а за безогледното погазване на правата и чувствата на един обикновен българин. Баща ми беше типичният обикновен българин, един от ония милиони безименни, трудолюбиви и добросъвестни българи със старомодните принципи за честност и достойнство. Той се опитваше да приеме по своему, да си обясни, да свикне със съдбовната обреченост на всички българи като него. Но онова, което той нито можеше да си обясни, нито да приеме, нито пък да свикне с него, беше забраната да се види с онези, в чиито жили тече неговата кръв. Той все пак помнеше, че беше роден свободен българин, и предчувствуваше, че ще умре крепостник.

Започнах със смъртта на баща ми като най-очевиден източник на чувството за непоносимост, което разполагаше с многобройни други и вероятно еднакво силни източници. За мен поне цялата атмосфера, всред която живеех в България, беше пропита от това същото чувство за непоносимост.

Беше неделя, 15 юни 1969 година. Според астролозите — съдбоносна за рибите година. В 11,30 заранта в Държавния сатиричен театър в София започна закритата премиера на пиесата ми „АЗ БЯХ ТОЙ“. В 11,30 вечерта бях в хотел „Екселсьор“ в Белград. Един от основните принципи, върху които бяха изградени всичките ми пиеси, беше този, че те се състояха само от 2 действия, като второто действие винаги отричаше първото. След всичко станало до днес мога да кажа, че тия 12 часа не бяха границата между две различни пиеси, а просто краят на първото и началото на второто действие на една и съща пиеса, която жанрово бих означил като „съвременна трагикомедия с фарсови интермедии“. На по-ясен език казано, „пиеса, където често пъти не знаеш дали да плачеш, дали да се смееш“.

Въпреки дългия път и прекараните преди това напрегнати часове, когато влязох в Белград, не чувствувах никаква умора. Възбудата ми от заранта, от раздялата с най-близките ми хора, от странната обиколка на София се беше превърнала в остра въпросителна към онова, което щеше да последва.

Не беше въпросът за съдбата на пиесата ми в Сатиричния театър. За мен и за всички беше ясно, че щяха да я спрат. В края на краищата театърът беше техен. Истинският въпрос беше за това, че аз никога не успях (въпреки опитите ми) да се идентифицирам с тях. Винаги усещах ясна предопределеност, която категорично определяше кое беше мое и кое беше тяхно. Нещо повече, често пъти тази разлика беше почти като разликата между огъня и водата — с двете възможни алтернативи на тяхната принудителна общност — или огънят да угасне, или водата да се изпари.

Закритата премиера беше насрочена от ръководството на театъра с две цели — да се разбере какво мислят властите и да се потърси подкрепата на публиката. Режисираше Методи Андонов, а титулярният режисьор Нейчо Попов дойде от болницата, за да гледа нашето представление. Горкият Нейчо, той продължаваше да вярва, че можеш да създадеш честна и остра сатира, без да засегнеш режим, който винаги е бил против каквато и да е съществена критика. За мен, а струва ми се и за Методи нямаше илюзии. От всички принципи, които някакво изкуство може да следва, най-невалиден е принципът: „И вълкът сит, и агнето цяло.“ А в голямата литература, в голямото изкуство принципът неотменно е бил: „Или вълкът, или агнето.“

Реакцията на публиката надмина и най-добрите ни очаквания. Парцалев беше великолепен и залата се тресеше от смях. Но колкото по смешно ставаше първо действие, толкова по-мрачни бяха някои лица в салона. > В антракта към мене си проби път известен полковник от Държавна сигурност.

„Абе — каза той, — ти каква чешка пиеса си написал?“

Отговорих му, че пиесата е българска, и отминах. После дойде Стефан Цанев, който беше драматург на театъра, и ми каза, че след представлението ще има заседание на съвета заедно с хора от Комитета, за да се реши съдбата на спектакъла. Казах му, че не желая да присъствам на заседанието, защото знаех накъде отиваха нещата. Помолих го да ме представлява. Краят на закритата премиера беше изпратен от публиката със силни аплодисменти. Отвън, на тротоара, баща ми, който гледа пиесата, ми каза:

„Ще береш ядове с тая пиеса!“

Отидох да обядвам в Руския клуб. Междувременно от три месеца имах паспорт и виза за Италия, но все отлагах да замина заради пиесата. Все пак бях решил да тръгна тези дни. Към два часа и половина Стефан дойде от съвета и каза, че нещата са много зле. Пиесата засега се спираше. Той изглеждаше потиснат, но твърд. После в клуба влезе един от моите по-важни приятели. Той ме извика настрана и ме попита:

— Паспортът и визата ти в ред ли са?

— Да — отвърнах.

— Тогава — каза той — съветвам те да се махнеш веднага. Струва ми се, че утре ще има разправии за днешното представление и може и да не пътуваш. Разкарай се за месец-два, всяко чудо за три дни!

Отидох у дома да взема някакъв багаж. Баща ми и майка ми ме изпратиха до колата. Казах им, че след няколко седмици ще се видим. И тръгнах. Стигнах до околовръстния път. Току-що беше се излял пороен летен дъжд и когато облаците отминаха, небето над Витоша и цялата буйна зеленина навред блеснаха под слънцето. Изведнъж инстинктивно реших, вместо да се отправя по прекия път към Калотина, да обиколя цяла София по околовръстния път. Колата вървеше по съхнещия асфалт и всичко наоколо ми изглеждаше странно и неописуемо красиво. Безмилостно красиво. Като че природата беше решила да ми покаже безценното богатство на една земя, която бях обречен да загубя. Може би осъдените на смърт посрещат последния изгрев на слънцето с това нечовешки дълго чувство, че виждат всичко за последен път.

„Гледай! Никога повече не ще видиш тази земя, тази природа!“ — крещеше у мен издевателски глас.

Нищо не бях решил. Едно от малкото неща, на които животът ме беше научил, беше да не взимам предварителни решения, а да оставя нещата да се решат по собствената си логика. Но този път, обикаляйки София, чувствувах, че решението е било вече взето — от ангелите или от дяволите, които ръководеха съдбата ми.

Около шест и нещо бях на границата. Всички служители и митничари се бяха струпали да гледат по телевизията мача за световно първенство между България и Полша. Дежурният офицер ме позна и най-любезно ме покани да се присъединя към тях и да гледам мача. Извиних се, че бързам. После, отвъд югославската бариера, спрях край някаква ливада. Погледнах назад към България и ми се стори, че тъкмо природната хубост изостряше още повече чувството за непоносимост спрямо грозния живот, който лично аз и мнозина като мен трябваше да живеят. Като че природа, история и национален дух бяха установили твърде ясен критерий за красиво и грозно. Почувствувах, че не можех повече да понасям атмосферата, в която живеех, работата, която вършех, отношенията, в които се намирах. Непоносимост колкото спрямо външния свят, толкова и спрямо себе си. Помислих си, че от много години не бях се радвал на нищо, че всичко беше не само предварително отровено, но и обречено да бъде отровено от това чувство за непоносимост. Ако вие сте имали някаква идея за себе си, ако сте си мислили за едно, а откривате как бавно и безпощадно се превръщате в нещо съвсем друго, тогава вероятно настъпва мигът, в който искате да счупите или огледалото, или главата си. Чисто нравствено, това беше усещане за двойна подлост — и спрямо другите, и спрямо себе си. Извън нравствено — това беше усещане за безизходица.

Разхождайки се из нощния Белград, аз си мислех, че беше наистина невъзможно за мен да остана да живея в България и да бъда себе си. Самото живеене в страната представляваше безкрайна верига от компромиси. Дори борбата срещу компромисите беше компромисна. Нивото на отношенията между общество и индивид беше извънредно низко. И старият закон, че човек постепенно възприема чертите на онова, срещу което се бори — ми се струваше, че действува безпогрешно. Все по-често откривах у себе си (макар и с обратен знак) същите елементи на примитивност, инстинктивност, безчувственост и дори безогледност, присъщи на хората, които ненавиждах. За разлика от мнозина, които съзнаваха, че с тях ставаше същото, но вярваха, че това беше временно, че нещата щяха да се оправят, аз нямах никакви илюзии, че по отношение на мен нещата бяха поправими. Може би моето чувство беше по-себично, може би бях прекалено зает със собственото раздвоение.

Затова тук не става и въпрос за проявена гражданска честност или доблест, а само за собствено чувство за непоносимост. Ако аз притежавах истинско чувство за гражданска честност и доблест, най-последователният му израз би бил да си стоя в България и да се опитвам да се боря оттам, както правят далече по-храбри, по-честни и по-доблестни от мен хора.

В процеса на тези репортажи аз се старах с най-голямо усилие да дам точна и обективна картина на живота, чийто свидетел бях. Аз съзнавах моето огромно предимство пред писателите, които живеят в България — това, че никой не ме направляваше или пък ограничаваше при писането на репортажите — и се опитах да кажа онова, което много от тях биха искали да кажат. Все пак аз бях активен участник в този живот и това би могло да бъде обяснение, ако някъде моята емоционалност е засенчила обективността.

Край
Читателите на „Задочни репортажи за България“ са прочели и: