Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 63 гласа)

УНГАРСКАТА ЕСЕН

1956-а продължаваше да ни залива с измами и реалности, с разкриване и потулване, с големи обещания и големи разочарования, с много надежди и още повече илюзии. Нещо ставаше. За първи път от толкова години нещо ставаше. Ние не знаехме точно какво беше то, но очевидно цялата система се Люлееше и всички чувствувахме, че стават необикновени събития. Нашата жажда за информация беше огромна. Но по официален път човек не можеше да научи абсолютно нищо. Нашата собствена преса предъвка Двадесетия конгрес на съветската комунистическа партия по такъв начин, че май нямаше голяма разлика между него и предишния конгрес. Режимът сякаш се бе вцепенил от страх да даде гласност на онова, което се предполагаше да бъде нов курс на партията. Цялата наша пропаганда работеше в едно направление — размазването на нещата. Същевременно неофициално, почти безшумно, започнаха да се появяват нови елементи в нашия живот. Най-напред общото смекчаване на атмосферата, като че ревностният фанатизъм на партийните активисти се поохлади и сякаш настъпи време хората да се погледнат като хора. Въпреки инстинктивното благоразумие и страха отношенията бяха малко по-открити. Доста народ напусна затворите, снабдяването, макар и мудно, започна някак да се подобрява. В тази топла и чудесна софийска есенна вечер хората оставаха до късно по улиците или се тълпяха на опашки пред кината, за да намерят билет за някой западен филм, защото, макар и рядко, френски и италиански филми започнаха да посещават нашите екрани. Два пъти седмично пред Дома на киното на улица „Раковски“, където се прожектираха само за кинодейци предложени западни филми, от които 99 на сто биваха връщани, имаше огромна тълпа и снабдяването с пропуски беше изключително трудна работа. Появиха се и първите частни автомобили москвич, които бяха притежание на неколцина по-богати писатели и режисьори. В плановите комисии се разработваше идеята за туристическото бъдеще на България и как ние щяхме да приберем милиони долара от нашите плажове и природни хубости. Всичко това беше безспорно ново и ние смятахме, че може би предвещава промяна за добро. Междувременно се носеха слухове за селско брожение в Северна България и че армия и милиция са били изпратени там, но никога не научихме какво точно е ставало. Отношението на властите в този период беше учудващо меко. Тази есен преподавах в техникума по керамика и в института за учители. Не помня по какви причини по време на една от лекциите разказах виц за Сталин. Как цар Николай Втори и Сталин се срещнали на оня свят и сравнявали своите Русии, за да установят разликата между тях. Вицът беше доста смешен, но на мене не ми беше до смях, когато на третия или четвъртия ден ме извикаха в районното управление на МВР. Оказа се, че някой от курсистите бил човек на Държавна сигурност и веднага бе докладвал. Двамата цивилни другари, които ме приеха, поискаха да им обясня съдържанието на вица, което, между другото, беше толкова антисталинско, колкото и антисъветско. Мисля, че те добре разбираха това, но за моя приятна изненада само ми припомниха, че моята работа е да преподавам химия на стъклото, а не да разказвам вицове, и че ако още веднъж сторя същото, ще вземат мерки. В старите времена подобно меко поведение беше нечувано. Впоследствие можах да си обясня, че отчасти мекотата идваше от току-що извършените промени и мнозина служители във вътрешното министерство още не знаеха на кой бог да се кланят.

И точно тогава, в тази обещаваща, пълна с добри предчувствия есен, като внезапна бомба избухна унгарското въстание. Най-напред ние не можехме да повярваме, че е възможно да се въстане срещу режима. В нашите въображения това беше непробиваема железобетонна стена на вечен затвор, от който не можеше да се бяга и в който не можеше бунт да сполучи. Впоследствие аз много пъти установявах колко удобен беше всъщност, колко извинителен бе за самите нас този образ на непобедимия режим.

 

Но през онези дни за нас сякаш съществуваше една тема, една новина, един интерес — Унгария. Рано в зори, по обяд и веднага след работа всичко живо се лепваше за радиоапаратите, за да чуе от чужбина последните новини. Едва ли някой обаче вярваше, че унгарците ще успеят. И когато армията на окупаторите тръгна, знаехме, че краят беше въпрос на часове. Ние слушахме със затаен дъх как съветските танкове се носеха нагоре по старинните улици на Будапеща, заобикаляха вековния Рибарски замък и овладяваха мостовете, докато долу, в новия град, се водеше бой за радиото. Трагични гласове съобщаваха за миньорите от Татабаня, които продължаваха да се съпротивяват, за деца, тичащи срещу танкове, за тълпи бегълци по пътя на Гьор, за кръв, много кръв…

Като че настъпи някакъв остър и безпощаден хлад. Като че жестоката действителност още веднъж ни изигра зла шега. Ние наистина не вярвахме, че унгарците можеха да успеят, но не вярвахме може би главно от фатализъм, може би за да не ги „урочасаме“, може би защото така много искахме да успеят. През цялото време ние чакахме… Западът да се намеси. Партийци и безпартийни в България чувствуваха съдбовната важност на драмата, която се разиграваше в Унгария, слушаха предаванията на всички разбираеми езици (с изключение на езика на режима) и се вълнуваха всеки според мястото и убеждението си. Унгария засягаше всички ни. Унгария се отнасяше към нашия живот така както България. А най-засегнати от развитието на събитията в Унгария бяха десетте хиляди българи, които превантивно бяха арестувани и откарани по лагери, затвори и изселнически пунктове. Години по-късно щях да срещам такива български „унгарци“ в Омуртагско или Новопазарско. Ала колкото и луд да беше интересът на всички ни, колкото и силно да напираха въпросите, никой не говореше. Ние вече бяхме развили изкуството да разговаряме с погледи и да се идентифицираме с погледи. Мисля, че мога да твърдя, че почти всеки интелигентен гражданин може да различи лицето на слепите оръдия на властта, и особено на хората от Държавна сигурност. С много малки изключения техният примитивизъм води до примитивни реакции, а квадратното им осакатено мислене веднага характеризира полуграмотните им почерци. В София за такива граждани вървеше изразът: „А тоя ще го познаеш от километър и половина!“

Техните лица се безпокояха по различен начин. Това беше безпокойството на виновната съвест, на страха от възмездие, от последствия. Човек можеше да види множество въпросителни и уплашени погледи, чуваха се изтънели гласове, глухи покашлювания и зад всичко се разстилаше море от напрегнато чакане. Моето лично мнение е, че историята едва ли познава по-големи страхливци от хората на комунистическия режим. Те са родени параноици, които сънуват врагове посред бял ден, които си лягат вечер въоръжени до зъби. Мога да посоча списък на хора, които до ден днешен спят със заредени пистолети под възглавниците и не се срамуват да признават това.

Така че Унгария в някаква степен удовлетвори тяхната параноя. Значи имаше враг. И той беше опасен враг. Но тъй като в началото изходът не се знаеше, трябваше да се внимава. Ами ако наистина дяволският Запад влезеше в играта и заставеше Съветите да се оттеглят от Източна Европа? Тогава? И същевременно реалността на унгарската опасност може би накара мнозина да внимават за в бъдеще.

По-трудно беше човек да отгатне настроенията и мислите на нашата интелигенция. Живеех на улица „Екзарх Йосиф“ и бях съвсем наблизо до тогавашната редакция на вестник „Вечерни новини“, където по онова време се въртеше цяла група млади автори. По работа или без работа там се събирахме на приказки и сякаш оттам започна пътят на мнозина от нас — моят, Радичковият, на Антон Дончев и Димитър Мантов, които бяха съавтори в първата си книга, на Мирон Иванов и други. В редакцията току-що беше постъпило симпатично мълчаливо момче от Странджанския край — Дико Фучеджиев. Между всички ни съществуваше недекларирано добро чувство, може би защото тогава не подозирахме, че бъдещето щеше да ни предложи общ път, в средата на който имаше неизбежен кръстопът. А може би бяхме млади и невинни и нямахме ясна представа за тежестта на думите, които по-късно щяхме да произведем. Или пък (онова, което най-много искам да вярвам) всеки беше достатъчно интелигентен, за да превъзмогне всякакви предразсъдъци и се опита да отстрани нещата, които ни бяха разделили. Пазя много хубаво чувство от това време и тогавашните мои литературни връстници.

Докато се водеха боевете в Будапеща, ходех всеки ден във „Вечерни новини“ с надеждата да приказваме, някак да си чуем мислите. Ала всички бяха изчезнали. В редакцията владееше сурова, неприветлива атмосфера. Единствено Дико беше там и двамата слушахме последните новини. В течение на часове ставаше все по-ясен изходът на унгарското въстание. Представях си трагичната и отчайваща картина на омразни нашественически танкове, които смазват последната надежда на един толкова невероятно силен малък народ. Никога не съм мразил народи и държави, но тогава изпитвах най-силна ненавист и отвращение от всичко съветско. И там, в полутъмната стая, докато слушахме с Дико новините, ми се стори, по игра на въображението или по телепатия, че и той мисли и чувствува почти същото като мен. Ала когато дойде последното съобщение за края на правителството на Имре Наги, чух Дико да казва: „Гадовете получиха каквото си заслужаваха!“ „Гадовете“ бяха унгарският народ.

За миг ми се стори, че той каза това, защото бе разбрал, че аз отгатнах състоянието му, и той беше длъжен да го каже, за да защити репутацията си на млад партиен член. Години по-късно цялата кариера на Дико ме убеждаваше неведнъж, че той наистина е бил на страната на танковете. И въпреки това, въпреки големите и важни постове, които последователно заемаше и които се дават на най-верните, припомняйки си ноември 1956 година във „Вечерни новини“, аз продължавам да имам чувството, че онова мълчаливо момче тогава не беше много далеч от мен.

Гръмотевичната унгарска есен завърши дори без традиционното сиромашко лято. Зимата настъпи със стръвността на съветските танкове и София потъна в отвратителна мъгла. Ако трябва да продължа с това сравнение между хора и природа, трябва да кажа, че това беше най-унилата, най-потискащата зима от 1949–1950 година, когато нашият живот сякаш беше стигнал до дъното. Съветският съюз удари Унгария, но болката с най-остра сила откликна и у нас, защото паралелът Унгария-България беше най-очевидният.

Малко е да кажа, че всеки истински българин беше с унгарците. Те бяха нашите герои — Давидовците, които бяха излезли с гола прашка срещу чудовищно въоръжения Голиат. В нравствено отношение Давидовата прашка бе смазала Голиат. Моралната красота на унгарското народно въстание бе толкова силна и легендарна, че впоследствие партийната пропаганда трябваше да измисля реки от басни и лъжи за това, че американското разузнаване организирало всичко. В техникума по керамика едно от момчетата дръзко възкликна: „Ах, защо не сме унгарци!“

Човек често можеше да чуе, разбира се, насаме: „Унгарците са велик народ! Шапка им свалям на маджарите!“

Подтекстът винаги беше: „Ах, защо и ние не сме като тях!“ От друга страна, Съветският съюз се демаскира завинаги като империалистическа, потисническа зла сила. Отначало живеехме с надежди, че Западът ще се намеси, че Унгария ще поведе хорото за изтръгването на цяла Източна Европа, но освен думи… унгарските въстаници не получиха никаква подкрепа. И тук дойде първият голям и най-страшен удар от потъпкването на унгарското въстание. Внезапно и категорично до всички нас в Източна Европа историята изпрати своята истина — ЧЕ СМЕ ОБРЕЧЕНИ. Че сме обречени не толкова от себе си, колкото от останалия свят. Светът ни беше обрекъл да бъдем зазиданите сенки в сградата на неговото цивилизовано оцеляване. За абсолютно всички у нас — партийци и безпартийни — тази телеграма на историята беше пределно ясна. Пред очите ни се беше разиграла най-поучителната кървава драма. Цял един малък народ беше въстанал срещу империалистическото робство. И цял един свят, претендиращ за цивилизована отговорност, бе гледал бездушно смазването на едно народно въстание от безмилостни окупатори.

„Световно обществено мнение, харта за човешките права, човешки морал… трици!“ — казваше моят приятел Д.

Тъкмо след Унгария 1956-а най-настоятелно се заговори, че в Ялта великите сили си били разпределили света и че Унгария, България и другите източноевропейски страни са дадени на Съветския съюз за веки веков. Постепенно времето щеше да доказва правотата на този слух и постепенно той щеше да се превърне в най-ярко осъзнаван факт, който доведе до определена философия, определено гражданско поведение. Ако до унгарските събития всред масите съществуваше все пак смътна илюзия за някаква световна справедливост, то след тях нищо не остава от нея. В България беше популярна една фраза: „Ние сме продадени. Западът ни е продал.“

Или пък се казваше: „Светът е поделен. Ние сме отсам чертата и трябва добре да помним това!“

Оттук нататък цялото бъдещо развитие у нас щеше да се предопределя от един най-важен и категоричен урок — Унгария. И трябва да кажа, че този урок беше запомнен много добре и от потисниците, и от потиснатите.