Георги Марков
Задочни репортажи за България (96)

ЧОРБАТА НА ДРУГАРЯ ЖИВКОВ

Пътувах с кола от София за Търново. Беше много хубав пролетен ден с чести превалявания и ослепително слънце. Спрях да обядвам в Ботевград. На самия площад в центъра на града беше построен нов ресторант с големи витрини и скъпи пердета зад тях. Мисля, че ресторантът принадлежеше на градската търговия, а не на „Балкантурист“. Вътре нямаше почти никой и може би причината за това бяха цените — изискано високи. Имах намерение да хапна набързо и да продължа пътя си. Млада сервитьорка (никога не разбрах защо не келнерка) с приятно лице и твърде вежливи обноски ми подаде листа с менюто. Имаше някаква супа и агнешко печено. За секунда забравих едно от основните правила, когато човек отива в непознат ресторант, а именно никога да не си поръчва супа или чорба. Изглежда, че със супите и чорбите огромното мнозинство от българските готвачи бяха смъртно скарани. Но поръчката си беше поръчка и момичето ми донесе голяма чиния, препълнена с жълто-зеленикава гъста течност. По външен вид не изглеждаше лоша. Но когато сръбнах първата лъжица, разбрах веднага, че колкото и да бях гладен, не бих могъл да продължа. Чорбата имаше тежък, неприятен вкус на престояло ядене и в нея имаше толкова мазнина, колкото вероятно имаше в цял полкови казан. Поставих чорбата настрана и зачаках да дойде второто. Гледах снежнобелите покривки по масите, цялата твърде претенциозна атмосфера на ресторанта и си мислех: „Какво струва всичко това, като ти поднасят такава чорба.“

Момичето пристигна след малко и опули очи, като видя, че чорбата е останала почти недокосната.

— Извинете, другарю — внимателно попита тя, — не ви ли хареса?

— Както виждате.

— Ами защо? — явно тя беше много изненадана. От тона й чувствах, че тя беше очаквала тъкмо обратното — да чуе моя възторг от чорбата.

— Това не се яде! — казах аз без никакви заобикалки.

— Ама как може! — извика тя с пълно недоумение, като че изобщо не можеше да става и дума за некачествеността на това готварско произведение.

— Питайте готвача — отвърнах.

— Но, другарю — тя се дръпна на разстояние от мен, сякаш да ми внуши важността на онова, което щеше да ми каже, и гледайки ме с явен укор, произнесе: — Това е чорбата на другаря Живков! Той идва много често тук специално за тази чорба и ние много се гордеем с нея!

Не знаех какво да й кажа. Момичето съвсем искрено беше щастливо, че тази невъзможна течност пред мен беше любимото ядене на първия човек в България. Може би наистина тази чорба беше най-голямото събитие в нейния живот, в живота на ресторанта и дори в живота на Ботевград.

„Другарю — усмихна се тя с цялото си очарование, — защо не опитате още веднъж. Може би, докато сте пътували, устата ви да е поизсъхнала и сега, като вкусите втори път, ще си промените мнението. Казах ви, това е чорбата на другаря Живков и тук грешка няма!“

Трябва да призная, че доста се поколебах дали да взема да затворя очи и изгълтам проклетата чорба, горе-долу с онова чувство, с което като дете трябваше да преглъщам отвратителното рибено масло. Чувствах, че ако направя това, момичето щеше да бъде щастливо, защото би могло да продължи да живее с легендата за тази изключителна чорба, заради която те бяха удостоявани с такава висока чест.

„Опитайте, другарю, и ще видите!“ — почти се примоли тя.

Кимнах вероятно с израза на човек, който е решил да изпие горчивата чаша докрай. Приближих лъжицата отново до устата си, но този път моите инстинкти се оказаха по-силни от мен. Проклетата ми уста се събра и сякаш се барикадира отвътре, за да не допусне чорбата на другаря Живков.

„Не мога, другарко… — казах аз. — По-добре донесете ми печеното!“

Тя дори не помръдна. Гледаше ме с ням укор, като че току-що бях извършил най-долна подлост и тя нямаше сили да изрази разочарованието си от мен.

„Вижте, другарко… — опитах се да смекча положението. — Различни хора, различни вкусове… един обича едно, друг обича друго… нали знаете, не може да се угоди на всекиго…“

Момичето поклати отрицателно глава и глухо повтори: „Но това е чорбата на другаря Живков!“ Заминах да обядвам в Ловеч.