Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

ИЗКУСТВОТО НА ПАРТИЙНАТА КАРИЕРА

Преди няколко години, с цел да си възстановя липсващата ми писателска документация, както и да задържа изчезващи във времето спомени, започнах да записвам всичко по-съществено, което по различни поводи си спомнях за всички хора, с които животът малко или много ме е свързвал. Тези записки поставям в папка-азбучник със заглавие „Хората, които познавах“. Трябва да кажа, че постепенно тази папка набъбна внушително и се превърна в един от главните ми помощници при писането на тези репортажи. Никъде не се опитвах да създавам цялостни документални портрети на един или друг човек, а се ограничавах само до отделни елементи или обстоятелства, с които те бяха свързани.

Но когато прочетох така записаните откъслечни спомени за една определена група хора — тази на преуспели в партийна или държавна кариера български граждани, — бях изненадан от голямото сходство не само на техните кариери и на използуваните методи, но и на техните характери, гражданско поведение и духовен живот. За мен те всички, събрани заедно, представляват колективния образ на партийния кариерист, който пък е едно от главните действуващи лица в днешната драма на българския народ. Затова ми се иска да се опитам да обрисувам, макар и най-общо, този колективен образ така, както той е представен от тази амбициозна, устремена армия от партийни и държавни кариеристи, апаратчици, функционери, дейци и служители, чиято единствена цел в живота е да се издигнат по-високо по стълбата на властта. Човек може само да се учуди, когато види как магията на властта превръща хора с най-различни душевности, с най-различни интереси, с най-различни характери в полууниформени същества, банално подобни едно на друго.

Неведнъж съм оставал смаян от почти фантастичното преобразяване на мой познат или приятел, след като той поеме пътя на най-бързата обществена кариера. Колко пъти ние си казвахме:

„Какво стана с този човек? Той не беше такъв!“

Трябваше ни време, за да разберем, че се заблуждаваме. Струва ми се, че нашият отказ да приемем реалността беше израз на най-наивен (макар и необходим) оптимизъм. Истината беше, че човекът (за когото ставаше дума) винаги си е бил „такъв“, но ние не бяхме го забелязали.

В пийнало състояние един мой някогашен съученик, съзерцавайки нощна София от ресторанта на Копитото, изповяда:

„Искам да се издигна, искам да бъда нещо повече от другите хора, искам да ги командвам, искам да имам привилегии и власт, искам хубав и охолен живот, искам, като вървя по улиците, всички да ме забелязват и да ми се кланят!“

„Струва ми се, че си сбъркал времето! — му казах. — Трябвало е да се родиш със синя кръв преди няколко века!“

Впоследствие много пъти си мислех, че не той, а аз бях сбъркал времето, защото, както Джордж Оруел бе писал: „Някоя кръв е по-червена от друга кръв.“ Моят съученик направи забележителна кариера, получи наистина привилегии и власт и наистина много хора му се кланяха.

Друг мой познат, който на младини не блестеше с никакви особени способности и имаше в актива си съмнително ремсово минало, се хвърли в активна младежка работа, влезе в Централния комитет на комсомола, стана по едно време директор на моето издателство („Народна младеж“) и след това хвръкна почти до върха Той беше това, което хората в България парадоксално наричаха „кадърен некадърник“. Трябва да му се признае, че той нямаше никакъв друг талант на този свят освен този на партиен кариерист.

Изглежда, амбицията за обществено-партийна кариера има нещо много общо с неспособността на човек да се осъществи чрез дадена професия или специалност. Може би тази амбиция се подхранва от съзнанието, че човек не може да бъде добър инженер, доктор, журналист, зидар, обущар или каквото и да е. Може би тази амбиция се разпалва от омраза към ония, другите, по-способните, зове за отмъщение за понесеното унижение от собствената некадърност. Като казвам това, имам предвид, че омразата при българските политически условия днес има много тясна връзка с пътищата към властта. Колко пъти съм чувал подобни амбициозни граждани да казват:

„Ах, как ще си го върна един ден!“

Но в акумулирането на омразата и превръщането й във воля и енергия за борба мога да посоча и други случаи. Хора, които не са били лишени съвсем от творчески възможности и които не са имали никакъв пряк повод да мразят никого, са решавали, че са изключително нещастни и че за това нещастие са им виновни другите. Познавах един, сега покоен, главен редактор на вестник, който открай време се смяташе за най-нещастния човек и прояви титанска дейност, за да тероризира всичко живо под него, един вид за възмездие.

„Всички са виновни пред мене, целият свят е крив!“ — викаше той, за да излее цялата горчивина и ненавист, които природата бе натрупала у него.

Забележете, че вината на другите винаги ни снабдява с оправдание за някои не много красиви наши собствени постъпки.

Най-голямата и най-силната рожба на чувството за собствена некадърност е завистта. Не искам да се спирам на това изключително популярно чувство в социалистическото или комунистическото общество.

„Ако можем да превърнем завистта у нас в енергия, тогава водородната бомба би изглеждала детска играчка!“ — казваше един от старите работници в нашата фабрика.

Една от първите общи черти на всички обществено-партийни кариеристи, която черта изпъква при моите наблюдения, е тяхната първоначална и последователна грижа за биографията. Тъкмо в България съм чул и записал странния израз:

„Трябва да си поочистиш малко личността!“

„Поочистването“ на личността означаваше слагане в ред на биографията. Ако произходът на кандидата за обществена кариера не е от най-внушителните, нищо не му пречи да го промени, като припише някое и друго героично дело било на родители, било на роднини. Ако нищо не може да се направи с миналото, хората го правят с настоящето. Мога да посоча цяла серия от такива явно користни сродявания между бедния амбициозен социалистически Растиняк и богатата и властна партийна маркиза или баронеса. Същото като при Балзак и Мопасан.

Излишно е да се казва, че всички сериозни кандидати за обществено-партийна кариера своевременно са станали членове на партията. Само лунатик може да остане безпартиен и да си мисли за кариера. Колкото и гениален да е някой в собственото си поле, в България той няма никакви шансове да се издигне административно, ако не е член на партията. Тази дискриминация на безпартийните в България надминава всякакъв вид познати днес по света расистки, религиозни или националистически дискриминации.

И ето тук, в партийната организация, ние се натъкваме на втора обща черта. Поведението. Ако от кандидата за успех във всяка област на човешкото творчество се иска да изяви своята индивидуалност или своята съзидателна неповторимост, от партийния член се иска пълен отказ от всичко отличително или, с други думи, пълно униформено безличие. По принцип кандидатът за партийна кариера трябва да бъде по-безличен от другите, поне що се отнася до външното партийно приличие. На мнозина бъдещи изследователи ще се види странно, че в социалистическия свят безличието е било приемано като истинска партийна добродетел и огромен брой хора са направили кариери именно чрез умението си да бъдат безлични.

Да бъдеш добър партиен член означава винаги да си съгласен с висшето партийно ръководство и да проявяваш умерена инициатива в определената от него посока, да нямаш никакво собствено мнение по основните въпроси, нито да се опитваш да го имаш. Партията и партийната линия са даденост, която не подлежи на никакви въпроси. Никога няма да забравя пълното самообезличаване на един поет, който внезапно бе завладян от патологичното желание да бъде литературен кмет. Виждали ли сте човек, който в пет минути да изкаже две мнения, отстоящи точно на сто и осемдесет градуса едно от друго? При това, без да му мигне окото.

Но кариерата не се изгражда само с последователното придържане до партийната линия, колкото и променлива да е тя. Всяка кариера в българския обществен живот днес се прави чрез борба вътре в партията и около линията. Няма човешка организация или партийна групировка, в която се раздават облаги без борба. Наличността на кокала моментално създава лагери, които са в нестихваща вътрешна война. В целия социалистически свят тази вътрешна борба или война се поддържа най-настойчиво от страна на господствуващата каста, тъй като това улеснява много нейната собствена власт. В двете фабрики, в които работих, партийният кадър беше в подобна борба, в училището, в което преподавах, партийният кадър беше въвлечен в същата война, в писателския съюз, където кокалът беше много по-голям, войната беше още по-свирепа. Дори в редовете на такива институти като Държавна сигурност се води остра вътрешна борба за надмощие и власт. И точно тази война предоставя на всеки малък партиен кандидат за Наполеон възможността да направи блестяща кариера.

Но нека пак се върна при моите записани моменти. Първият сериозен въпрос, пред който е изправен всеки кандидат за партийна кариера, е към кой лагер да се присъедини. Това е, така да се каже, моментът на съдбоносното решение, където няма принципи, няма морал, а всичко се свежда до отгатването на правилния път. Често пъти текущият резултат от войната заблуждава и кандидатът за кариера може лесно да застане на губившата страна. Преди доста години един колега писател, тогава млад автор с блестяща кариера (не литературна, разбира се), научи, че новото партийно ръководство не е доволно от работата на писателите. И на годишно събрание младият кандидат за литературен вожд подложи на остра атака писателското ръководство, като смяташе, че партията ще аплодира инициативата му. Но той беше подценил силите на своите противници и изхвръкна от всякаква служба през следващите три петилетки. С малко повече такт, при наличната си кариеристична безогледност, въпросният пишещ брат можеше да отиде много далече. Ала интуицията му изневери и той заложи на погрешна карта. Доста време по-късно присъствувах на заседание в писателския съюз, където се разигра обратното представление. Един от членовете излезе с най-абсурдно и нелогично предложение за вътрешни промени. Всички присъствуващи, между които имаше силни обществени лъвове, с присмех отхвърлиха предложението. С изключение на един. Писателят Б., опитен биткаджия в кариеристичните схватки, бе отгатнал, както се каза по-късно, „седмия ход напред“ или, с други думи, бе видял кой стои зад привидно абсурдното предложение. Крайният резултат подви опашките на другите и изпрати Б. нагоре.

В моите млади години за известно време бях нещо като довереник на един стар, опитен, пропит с ирония и цинизъм партиен боец. Той смяташе, че аз ще се впусна в „голямата игра“, както той наричаше борбата за партийна кариера, и наставнически ми повтаряше правила, които наричаше „златни“. Ето някои от тях:

„Когато си в средата между два враждуващи лагера, никога не се опитвай да играеш ролята на помирител. Помирителят е този, който винаги губи!“

„Много здрава кариера се прави, ако прецениш правилно и заложиш на привидно губещата страна!“

„Запомни! Никой функционер у нас не представлява само себе си. Той е представител на цяла верига хора над него. За да нямаш никакви грешки, трябва веднага да идентифицираш веригата и да имаш ясна представа за относителната сила или слабост на тия, които я образуват!“

„Когато търсиш съюзници, направи се необходим! Колкото и силни да са известни хора, твоята подкрепа винаги може да им е нужна!“

„Най-верни съюзници са онези, които най-здраво са обвързани с тебе! А най-обвързващото средство е взаимната мръсотийка!“

„Майсторите в кариерата умеят да обвържат другите към себе си, но рядко себе си към другите!“

Така ме учеше този опитен човек. Аз никога не се ползувах от неговите съвети и дълго време ги смятах за малко романтични формулировки на стар картоиграч. Но днес, прелиствайки записките си и припомняйки си допълнителни подробности, виждам, че и поетът Л., и инженер-химикът Г., й партийният работник К., и генералът от Държавна сигурност К., и журналистът И. — всички те твърде старателно са спазвали тези принципи. Аз дори ги виждам в едни и същи пози, казвайки едни и същи думи, хвърлящи едни и същи погледи. Говоря за хора, които достигнаха позиции на секретар на ЦК, на заместник-министри, на главен редактор, на шеф на важен отдел.

И сега стигаме до най-съществената част от правенето на кариерата — идеологическата част. Както повечето криминални престъпници предварително оправдават престъплението, което възнамеряват да извършат, чрез своя морален критерий, така и човекът на обществената кариера се опитва да установи свои критерии, чрез които да оправдае бъдещите си действия. От всичко, което знам, виждам, че най-сигурното, най-често използуваното и най-приемливото оправдание на обществените кариеристи в България е, че са действували заради щастието на другите или в интерес на народа. Твърде често под „народа“ те разбират единствено себе си и своите приятели. Няма по-удобно оправдание за всички простъпки, подлости, низости, глупости от това да се твърди, че сте ги извършили в името на народа, когото така много обичате. Народът в случая е добър сапун за измиване на ръцете, без значение с какво човек ги е изцапал. Още по-добър сапун е партията. Всичките изброени от мен другари са твърдели в разни времена и по различни поводи, че не те, а партията ги е издигнала и че всичко, което те правят, го правят заради партията. Те знаят, че не е никак важно дали някой вярва на подобни обяснения. Важното е да се казват. И затова една от най-честите фрази, която човек може да чуе от всеки по-високопоставен другар, е:

„Аз не съм забравил, че партията и народът ме издигнаха, другари!“ Истината в случая е, че човекът се е издигнал сам, често пъти с лакти, нокти и зъби, с напор и щурм, с по-малки и по-големи жертви, и че всичко, което е правил, е било в негово собствено име.

* * *

Хората познават множество образи на класически кариеристи. Не един и двама писатели са увековечили тези амбициозни, напористи човешки същества, които са готови на всичко, само и само да се издигнат над другите. Твърде често от портретите на тези кариеристи идва респектиращото чувство за голяма човешка сила и способности. Дори в най-черните постъпки на архиподлеци, като Фуше и Талейран, личат характерите на силни и оригинални личности.

И тъкмо тези две качества — силата и оригиналността — са отсъствуващите елементи в портрета на социалистическия кариерист. Изправен пред действително трудни моменти, социалистическият кариерист се сгромолясва като картонено човече, напълно неспособно да се бори срещу истинска сила. Аз не познавам нито един партиен кариерист в България, който в трудни моменти да е демонстрирал дори елементарно присъствие на духа или здрави нерви. Почти всички тези бързо издигнали се партийни функционери са като сапунените мехури, пукат се, без да оставят следи в мътната вода, която ги е родила. Това следва от важното обстоятелство, че техните кариери са били повече или по-малко използуване на слабостите на другите и обществото, отколкото резултат на собствена сила. Що се отнася до оригиналността на класическите пробивачи, тя пък съвсем отсъствува при кариериста в социалистическото или комунистическото общество. Ето, аз прелиствам изписаните страници, за да открия колоритни различия в образите на познатите кариеристи, и не мога да намеря нищо подобно. Те са досадно банални, подобни един на друг като вестникарски клишета. Може би защото в последна сметка всички те са правили кариерите си само като маши на други по-големи и по-силни от тях, като оръдия на чужда държава, като дребни агенти на чужди каузи, без въобще някога да са могли да изявят самостоятелност. Това е кариерата на чиновника, на дребния комбинатор, който е обречен да си остане безцветен използвач, до каквото и положение да се издигне.

Много пъти се опитвах да създам образа на социалистическия кариерист, но трябва да призная, че ми беше необходимо да си послужа повече с въображението, отколкото с впечатленията от действителността, защото последните рисуваха образа на кариериста на такова елементарно и примитивно ниво, че съвременният читател едва ли би открил нещо интересно в подобни герои. Затова най-отличителната черта на социалистическия кариерист, без значение дали той е в производството, културата или администрацията, е неговата посредственост. Но нека не забравяме, че посредствеността е много ценена от партията и Съветския съюз добродетел. Започвайки от самия връх на партийното и държавното ръководство, всеки би останал смаян да види невероятната посредственост и обидна елементарност на голямата част от членовете на Политбюро, на ЦК на партията и други висши държавни или партийни органи. Аз например не познавам много български граждани, които да имат посредствения характер и интелект на бившия секретар на ЦК Венелин Коцев или на члена на Политбюро Иван Михайлов. Дори когато сравнително умни и интелигентни хора са се захващали да правят кариера, пред тях, изглежда, е било предявено условието да бъдат колкото се може по-прозрачно посредствени, т.е. всичките им действия и думи да бъдат на елементарно ниво. Сякаш най-висшата власт, командуваща България, спазва стриктно правило — да подбира и издига нагоре най-изявени посредственици. Напълно обяснимо е защо този вид хора се поощряват и издигат, защо се създават специални условия за тяхното култивиране, защо всеки, който дръзне да се отдели от посредствеността, бива или настойчиво тласкан обратно в нея, или изтръгвай от партийния разсадник.

Колко пъти обикновени български граждани след срещата си с издигнал се функционер са възкликвали, че „човекът не може на две магарета сламата да раздели“, и са се чудели какво прави там, на високия пост.

Убеден съм, че неизлечимо лошото функциониране на цялата обществена организация, хроническите административни недостатъци, които тровят и без това тежкия живот на населението с безкрайни неуредици, абсурдно глупави и скъпоструващи идеи и мероприятия, кошмарното снабдяване и цялата тромавост и негодност на партийно-държавната машина в голяма степен са резултат от обидната посредственост на висшето ръководство.

Една вечер, преди години, литературният критик Веселин Йосифов, днешен председател на Съюза на журналистите, ме покани на неговата маса в клуба. Там седеше нисичък чернокос мъж в петдесетте години, с твърде живи тъмни очи и някакъв белег на челото. Той беше член на Политбюро на една от южноамериканските комунистически партии, говореше испански и бе прекарал няколко месеца в България като официален гост. Сигурен съм, че Веселин и до ден днешен помни какво отговори този интересен и скромен човек, когато го запитах за впечатленията му от България.

„Ако някъде има царство на посредствеността, това е тук! — каза той и добави: — Аз ще направя всичко, което мога, ние в моята страна никога да не заприличаме на вас!“

Мен леко ме втресе от това студено и ясно определение на човек, който заради комунистическите си убеждения бе прекарал много години из затворите. Веселин, който официално го придружаваше, се усмихна многозначително, без да каже нещо.

И ако един гост в България бе уловил тази толкова отблъскваща черта на режима, какво да кажат ония, които трябваше да живеят с нея.

А един мой познат шофьор, ядосан от осъдителната тъпост на своите началници, злъчно каза:

„У нас хората се издигат като кратуните, когато ги пуснеш във вира — която е най-празна, отива най-отгоре!“

Той имаше предвид липсата на разбиране, на проницателност, на енергичност, на чувство за отговорност и честно отношение към работата.

Така че правенето на кариера в България през последните трийсет години беше до голяма степен състезание по посредственост.

Ако вие смятате, че в социалистическа България може да се издигнете само чрез трудови постижения или творчески таланти — много се лъжете. Трудовите постижения и творческият талант не струват нищо, ако не притежавате качествата, които се изискват от т.нар. номенклатура. А това са изискванията на посредствеността. Това е утвърденият стереотип, калъпът за издигането в партийната или държавната йерархия. Дори ако вътрешно сте сериозен и взискателен човек, за да направите кариера, вие трябва да се декларирате като посредственик, трябва да покажете това на всеослушание, най-убедително да го манифестирате. Така може да си обясните, че сравнително умни и интелигентни хора, с определена индивидуалност, внезапно захвърлят всичко това и се показват в светлината на посредственици, които декларират чужди думи и вършат неприсъщи тям дела.

Безспорно това е драмата на интелигентния кариерист, който трябва да се отрече от своята интелигентност, иначе няма да го приемат по-горе. Защото за нещастие стандартът „горе“ е изключително нисък. Аз съм присъствувал на твърде болезненото самоотричане на един интелигентен професор, който в амбицията си да заприлича на тия горе дори започна да говори с ботевградски акцент. Още по-драматичен беше трусът, през който премина известен поет. Драмата, разразила се между посредственика-кариерист и дълбоко индивидуалния, проницателен поет едва не доведе до самоубийството му. Или вземете тежките унижения, на които бе подложен един бивш министър, който до края на своето министерствуване не можа да се приспособи към посредствеността на света, в който бе попаднал. Един мой приятел, днес шеф на важен национален институт, тъне в тежък алкохолизъм като отдушник на мъчителното съзнание, че се е отрекъл от себе си. Бих искал да изброя всички тези хора с техните истински имена, защото те са известни в България, но тогава биха се намерили граждани да кажат, че имам някакво съвсем лично отношение. В действителност моето отношение е това на човек, който е загубил ценени и уважавани приятели.

Но нека се върна на портрета на посредствеността. Мисля, че в основата стои „хитрещината“ на дребния човек, на родения служител и изпълнител на чуждата воля. В комунистическия речник това качество се нарича лакейщина.

Над трийсетгодишната действителност в България ни показва съвсем точно, че лакейщината е главното условие за правенето на обществено-политическа кариера. Да вземем примерите от самия връх в тяхната последователност — Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков, Антон Югов, Тодор Живков, Станко Тодоров — министър-председателите на България през това време въпреки различните си физиономии и лични характери имат една и съща ярко обединяваща ги черта — безпрекословното послушание и марионетна изпълнителност спрямо волята на техните съветски господари. Нещо повече: на всеки един от тях животът и дейността като български ръководители са били направлявани от постоянното желание да се отгатне волята на господаря, да му се служи по най-съвършен, безупречен начин, за да бъде направен той щастлив и доволен НА ВСЯКА ЦЕНА.

Нека си припомним само как всички тези различни лица навличаха маската на една и съща безупречна сервилност и се разтапяха от лакейски патос, когато споменаваха имената на своите върховни господари. Дори фанатични религиозни обреди на преклонение пред някакъв бог отстъпват пред обредната сервилност на хората от върха. Първото и главно съображение на всеки от тях по пътя на цялата му кариера са били именно сляпото подчинение и лакейското усърдие за задоволяване на тези над тях.

И след като главната добродетел на първите ръководители в една диктаторска страна е лакейщината, логично същата става главна добродетел, която се търси у всекиго по-надолу, във всеки кандидат за издигане, без оглед на неговата индивидуалност.

Затова първото нещо, което прави един нов кандидат за кариера, състезател в полето на посредствеността, е да се опита да бъде необходим на някой по-силен от него, или както казва народът, „да стане човек на началника“. Забележете, абсолютно всички граждани, издигнали се чрез партийно-обществена кариера, са започнали пътя си като човек на някой по-висок и по-силен от тях. Т.е. закачили са се на буксир. Спечелването на доверието и привързаността на „влекача-шеф“ става изключително чрез служене нему, чрез най-открита и банална лакейщина. Ето че пред мене е лицето на въпросния поет, който сега е важен ръководител, когато при първата си среща с Тодор Живков, станала в мое присъствие, той угодно (макар и с лека руменина, защото не беше свикнал) повтори десетина пъти: „Както вие казвате, другарю Живков…“, и следваше нещо като цитат. А аз знаех, че тогава този поет мислеше по доста въпроси точно обратното на това, което казваше пред първия ръководител. И той знаеше, че аз разбирах раздвоението му, но човекът вече бе решил да прави кариера и се пресрами. Малко по-късно той щеше умело да се закачи на буксир за дъщерята на „президента“ и щеше да се отрече от цялата си индивидуалност заради мястото на висш апаратчик.

Ако някой си въобразява, че при днешните условия в България може да спечели някого отгоре чрез открит и достоен спор, чрез изявяване на собствени индивидуални разбирания (макар и в рамките на партията), чрез почтено равноправие с тези, стоящи над него — много се лъже. Всичко започва със служене или по-точно със слугуване.

Въпросът, който човекът „отгоре“ си задава, когато вижда младия кандидат за кариера, е дали същият ще му свърши някаква работа с оглед разрешаването на някои негови собствени проблеми и най-важното дали този човек ще му бъде ч верен. Рядко тези интереси съвпадат с интересите на мнозинството от населението и дори с интересите на мнозинсгвото от партийните членове. Въпросът за връзката между един шеф и неговите протежета има по-скоро феодално-семеен характер. Неведнъж съм чул разочаровани от своите протежета началници да казват: „Аз го издигнах негодника, а той ме изостави!“

Разбира се, човекът го е изоставил, защото влекачът-началник го е прекарал през първия етап (докъдето са стигали възможностите му), след което кариеристът се е закачил на друг, по-мощен влекач, който ще го отведе по-далече.

Всяко протеже преминава поне няколко изпита за вярност, по време на които той може да пропадне и да загуби шансовете си. И тук, в изпита за вярност, ние се натъкваме на вечната съдба на слугата, който доказва предаността към господаря си, като вади горещите кестени със собствените си ръце. Една от най-типичните картини в началото на всяка кариера е, когато младият кариерист е изпратен от своя шеф да защитава или провежда извънредно непопулярна кауза. В производството тези млади и амбициозни кандидати за издигане са известни с това, че излизат на събрания, предлагайки напълно нереалистични, често пъти абсурдни мероприятия, които здравият разум на производствениците по принцип отхвърля. Когато човек види на трибуната някой, който с фалшив патос реве: „Другари, аз се срамувам, че ние се задоволяваме с увеличаване на производителността само с 5 процента, когато истинският строител на социализма може спокойно да даде 15 процента“, хората си казват: „А-ха, и тоя е полетял нагоре!“

Защото завишаване на производителността с 15 на сто означава съсипване на гърбовете на работниците, увеличаване на нормите и значително намаляване на трудовите възнаграждения. Кауза, която опозорява амбициозния пробивач пред работниците, но му печели благосклонността на тези отгоре.

В друг случай, при избор на ръководство, протежето гласува за непопулярния кандидат на началството, отстранявайки възможността за появата на друг кандидат. Всеки в България е виждал протеже, което застава на трибуна, за да защитава неща, които сам знае, че не са така, но му е наредено да ги защитава. Пак подчертавам: неговата кауза рядко удовлетворява общия интерес. Най-често тя отразява интереса на шефа и на неговото желание да си укрепи властта.

Тук забележете твърде важния момент на проверка на протежето — неговото опозоряване пред очите на другите, неговото обезличаване, пропастта, която се създава между него и обикновените хора. Но скъсвайки със своята среда, влизайки в конфликт с нея, оттук нататък той вече принадлежи на тези горе.

„Накарай го сам да плюе върху себе си и той е твой!“ — казваше мой познат, властен началник.

Ето че самообезличаването, самооплюването се явява необходима увертюра за всяка обществено-партийна кариера.

Но това е само началото.

* * *

Както видяхме вече, първите проверки, на които бива подлаган кандидат за обществено-партийна кариера в България, са най-важните в неговия път нагоре. В библейския смисъл това са проверки, на които дяволът подлага кандидатите за бъдещи дяволи, искайки от тях доказателства, че са се отрекли от всичко, принадлежащо на Бога. На кандидат-кариериста в социалистическото общество се възлага винаги черна и излагаща го постъпка, която при всички случаи представлява грубо нарушение на основните човешки нравствени принципи.

Видният партиен деец Г. направи голяма кариера, започвайки с предаването на хора, които му бяха доверили желанията си за смяна на партийното ръководство. След тяхното тайно заседание Г. бе взел първия самолет от Варна за София, за да отиде там, където трябва, и ги обади. Всички бяха сурово наказани, а Г. отиде много нависоко. Но по зла ирония на съдбата той бе свален точно по същия начин. Младият и напорист кариерист К., който бе протежиран от него, в даден момент доложи за някои не толкова чисти намерения на Г. и последният гръмна от високите си постове.

В една от историите, които ви разказах за кариерата на мой познат, виден шеф в Държавна сигурност, проверката се състоеше в искането той да арестува най-близкия си приятел, човека, на когото е дължал всичко дотогава. Проверката на други двама кариеристи в полето на културата се състоеше в това да посипят с клевети, обвинения и ругатни горе-долу всичко по-свястно в театъра и киното. Кариерата на бившия шеф на кинематографията С. започна с проверката да смачка и ликвидира творчески силната група на свои довчерашни приятели и колеги, които непокорно се опитваха да отстояват принципите на киноизкуството. Кариерата на един литературен критик бе изградена изключително върху поръчани злобни статии срещу най-честните и най-добрите български поети и писатели. Колко такива безогледни кариеристи си проправиха път с най-низка дейност, било оплювайки Солженицин, било заливайки с мръсни думи Дубчекова Чехословакия, било измисляйки опасни идеологически диверсанти, било аплодирайки последната глупост, произнесена от Краля Слънце.

Всички тези черни проверки на кандидатите за кариера обхващат най-широк обсег от нечестни постъпки и подлости. Отричане от другари и приятели, отричане от свещена кауза и известни собствени разбирания и дори отричане от баща или съпруг. Това отричане, с всичката му болезненост и унизителност, е паролата за прекрачване прага на обществено-партийната кариера в България.

И ето го сега променения образ на гражданина, издържал черната проверка. Дотук всички са го знаели като човек с някаква индивидуалност. Той е бил Митко, Любо, Пенчо, Венко, Гошо — с едни или други качества, с едни или други слабости. Човек като всички. Но след преминаването на прага той е вече другарят Х., върху чието лице преобладава едно ново, студено и добре подчертано чувство — разстоянието. Неведнъж съм наблюдавал как хора, които са отстояли от мен и другите на сантиметри, внезапно са се отдалечили на хиляди километри — толкова далече, че всякаква предишна обмяна помежду ни, всякакви контакти са почти прекъснати.

Аз искам съвсем накратко да разкажа тук за два случая, когато съм бил стъписай от такова кариеристично преображение. Поетът Стефан Цанев и аз имахме един много близък приятел, известен поет. Имаше години, в които бяхме неразделни. После нашият приятел направи решителен кариеристичен скок и в резултат на твърде неудобната за него черна проверка зае първия си важен пост — стана заместник главен редактор. На двамата със Стефан това не ни беше много приятно, но в името на голямото ни приятелство ние го приехме. Един ден, влизайки случайно във въпросната редакция, където винаги бяхме посрещани най-дружелюбно и с внимание (дори когато шефове бяха хора, с които не се понасяхме), ние решихме просто да кажем „здрасти“ на новия заместник главен. Чукнахме на неговата врата, отворихме я и с най-приятелски чувства поздравихме нашия приятел, който седеше зад голямо бюро от тъмен дъб. Но вместо обичайното „Здрасти, влизайте!“ или „Извинявайте, бихте ли почакали за малко да се освободя!“, което биха казали дори далече по-важни хора от него, той обърна студено лице към нас и с неприкрита неприязън каза:

„Чакайте реда си при секретарката!“

Ние останахме толкова сащисани, че в първите няколко секунди дори не можехме да реагираме. Човекът, който от толкова много години беше един от нашите най-близки приятели, с когото ни свързваха толкова много неща и при когото отивахме, без да искаме нещо, просто като приятели, дръзна да ни каже думи, които дори първият секретар на партията не би произнесъл — „Чакайте реда си при секретарката!“. Ако майка ми бе поискала да подам заявление, за да се видя с нея, по-малко бих се втрещил.

Следващата ни реакция беше гръмогласен смях. И аз, и Стефан мислехме, че това е отлично скроена шега, на каквато нашият приятел (докато бяхме приятели) бе способен. Но уви… той повиши глас и вече доста нервно извика:

„Казах ви да чакате при секретарката!“

Нашият смях стихна. По лицата ни, изглежда, останаха някакви много странни усмивки. Ние затворихме вратата и бързо се намерихме на улицата. Не можехме да повярваме.

Истината изисква да кажа, че няколко минути след това нашият приятел се бе усетил, бе хукнал да ни търси по стаи и коридори, накрая вечерта ни намери в клуба и се извини. Но ние знаехме, че всичко между нас беше свършено, защото извинението беше резултат на съображение, а не на искрено чувство. И нашата прогноза за него до ден днешен е безпогрешна.

Другият случай е още по-силна гротеска. Пак близък семеен приятел от студентските години, добро, бедно момче, направи голяма кариера. Той стана генерален директор на голямо учреждение. И един ден покани мене и жена ми да отидем просто да го видим в кабинета му в центъра на София. Ние го знаехме и помнехме като непосредствено, искрено момче, с което човек можеше да си каже много работи, затова от чисто приятелство приехме поканата му. Този път никой не ни прати да чакаме при секретарката. Напротив, още на пропуска знаеха за нас и когато влязохме в кабинета му, кафето беше вече готово и ни се поднесоха цял куп напитки. Нашият приятел беше облечен в нов, елегантен костюм. Той се ръкува сърдечно с нас и после отиде зад бюрото си. Точно над главата му висеше портретът на първия държавен мъж. Жена ми запита за неговата жена и детето му и за разни други обичайни неща, но другарят Х. някак презрително пренебрегна подобни интимности, внезапно скочи на крака, скръсти ръце върху гърдите си и започна:

„Аз ви поканих, за да ви покажа, че това заведение тук не е това, което беше. Вие сте на гости на един национален институт, който ще остане в историята като национална академия. Както другарят… ни учи…“ — той продължи със силен, извънредно патосен глас, със светнали очи и поза, която беше имитация на известния портрет на Георги Димитров.

Ние с жена ми се смаяхме, защото ни се видя чудовищно нелепо близък приятел да ни говори като на площаден митинг, да ни угощава с всички клишета и цитати, без въобще някой да е проявил какъвто и да е интерес към неговото заведение. Това беше горе-долу равностойно някой да ви покани на любовна среща и вместо нея да ви прочете уводната статия на „Правда“. Нашият приятел изглеждаше пленник на своето чувство за големство и ние бяхме просто публиката, пред която той се представяше като някакъв Наполеон, който с жест командува: „Първа армия наляво, втора армия надясно“ и така нататък.

В тези няколко минути ние почувствувахме най-ясно, че този гражданин не само бе скъсал всичките си нормални човешки връзки с нас, но и с цялата обикновена действителност. И до ден днешен чувам гласа му да се опива от думите: „Тази забележителна национална академия, която Аз оглавявам.“

Отидохме си с чувството, че сме присъствували на литургия за отдавна умряло приятелство.

Разказах тези истории просто като илюстрации, че дори при най-искрени приятелства и без каквито и да е конфликти обществено-партийната кариера ликвидира нормалните човешки връзки и както ще видим по-нататък, вече ги подмени с онова, което цяла България нарича „връзкаджийство“.

Едно е измерението на тази социалистическа кариера — „нагоре“ и „надолу“, т.е. само измерението височина. Използувайки геометричния език, мисля, че второто измерение — ширината, и третото измерение — дълбочината, са фатално отсъствуващи. Почти при всички подобни кариеристи човек чувствува, че посредствеността им е отнела понятията пространственост и обемност. Ефектът на кариеристичното примитивизиране на характерите е толкова голям, че дори нормалните човешки сътресения са сравнително безболезнени, стига човекът да отива „нагоре“. И точно затова, когато сапуненият мехур се пукне, когато подобен кариерист се сгромоляса, не остава нищо от него. Той изчезва като еднодневките.

Но нека пак се върна при важния момент на прекрачването на прага на кариерата, който същевременно може да се смята за момента на отчуждаването от довчерашната среда. Както казах и преди, дотук, до прага, всички кандидат-кариеристи са имали по-малко или повече оформен свой образ, своя индивидуалност. От прага нататък тази индивидуалност (а именно пространството и обемът на характера) изчезва и всички обществено-партийни кариеристи започват да си приличат толкова един на друг, че в последна сметка май само имената им и физическите им белези остават различни. Аз мисля, че това е най-внушителният фокус на човешкото обезличаване, за което някога съм чул или чел. Ако проследите проявите на приетите и утвърдени обществено-партийни кариеристи, вие едва ли бихте могли да направите разлика между обществена постъпка на заместник-председателя на Комитета за изкуство и култура, председателя на Комитета за горите, командира на столичния гарнизон, председателя на Съюза на художниците, първия секретар на комсомола, кой и да е главен редактор или председателя на ловната организация. Взимам титлите напосоки. Когато неотдавна прочетох една банална статия срещу идеологическите изменници (Солженицин и другите), най-напред си помислих, че е написана от завеждащия сектор „Цирк“ в Държавна сигурност, след това реших, че е писана от командира на пожарната команда, после с еднаква достоверност предположих, че е писана от управителя на Народния парк Витоша или от комсомолския секретар на шоколадената фабрика „Малчика“, докато в действителност тя беше написана от професионален писател, народен деятел на културата. Т.е. статията беше произведена от безличен раздрънкай компютър за изпълване на печатарската хартия с някакви думи.

Но как се представя пред нас този толкова единен образ на преуспяващия кариерист?

Първият белег е чувството за разстояние. Това не е човек, към когото можеш да се затичаш, когото можеш да прегърнеш, нито пък човек, когото можеш да удариш. Във всички случаи жестовете ще увиснат в празното пространство между тебе и тях. Както всички са забелязали, много рядко може да срещнете очите му. Той е добил навика на висшите партийни ръководители да гледа „през вас“, т.е. да гледа, без да ви вижда. Той никога не е от тези, които говорят много или казват излишни думи. Всичко, което излиза от устата му, е добре премерено, пресметнато. Той винаги създава впечатлението, че знае повече, отколкото се предполага, когато стои пред обикновен човек. И обратното — че знае по-малко, отколкото се предполага, когато стои пред по-висш кариерист. Той е заучил известни специфични жестове, които вече е видял у другите, по-големите, и които са явен белег за собствена важност, за един вид държавническа обиграност. Точно като курдисаните кукли той се усмихва на строго определени места и се шегува също в стандартно определени моменти. Шегата му винаги е много плитка, сякаш вие не заслужавате нищо по-сложно. Докато му говорите, усещате най-непосредствено, че той не ви слуша, че още преди да сте започнали да приказвате, вече е решил какво отношение ще вземе към вас и просто от учтивост чака да свършите. Той почти никога не обещава и никога не поема отговорност върху себе си. Двете клишета тук са „Ще видим“ и „Какво ще кажат другарите?“. Ако случайно трябва да ви обясни нещо, той го прави с такива общи и банални фрази, че всичките ви надежди, че сте достигнали сърцето му, си остават напразни. Една от най-вкоренените черти на този гражданин е да „подпитва“, да се опита да получи от вас някаква информация, която може да го ползува, или пък да ви подскаже по някакъв начин какъв вид информация би желал да чуе. Така че, ако имате подли намерения, пътят за донос винаги е открит, стига да не засегнете негови любими протежета. Той има врагове. А ако случайно ги няма, той изпитва жизнената необходимост да ги има. И затова, ако човек иска да му се хареса, трябва да му достави някакъв враг. Тук клюката, клеветата, предателството са нещо напълно в реда на нещата. Не става дума за партийни или идеологически врагове, а просто за лични врагове, за ония, които се опитват да му подлеят вода. За него те са далече по-важни от всякакви капиталистически или империалистически врагове. И когато говори за капиталисти и империалисти, той в действителност разбира своите лични врагове, вътре в самата партия, в самия държавен институт. Другото е бошлаф.

Той е суетен до мозъка на костите и умира да му се възхитите. За да получи вашето възхищение, той е в състояние да направи жест на благосклонност. А ако сте му необходим, тогава сигурно можете да разчитате и на услуга. Както и да протече вашата среща, той не ще пропусне да се изфука с нещо важно. Той ще ви подхвърли, че зад някаква известна държавна работа всъщност стои само той. Във връзка с неговата суета, ако искате да му се харесате повече, внушете му, че някоя ваша хубава идея всъщност е била негова идея. Тази детинщина на турските аги се е запазила непокътната при социализма.

Както отбелязах и по-рано, социалистическият кариерист е много страхлив. Чувството за несигурност (спотаено зад уж сигурната външност) е почти параноично. Затова, ако го плашите, плашете го с мярка.

Една от най-баналните роли на въпросния гражданин е да се представя за жертва. Било жертва на дълга, било жертва на другите, било жертва за доброто на всички. Но все пак жертва, която не е била възнаградена достатъчно. Вие често ще чуете оплаквания, че от много работа не му оставало време да си поживее. Същевременно, когато говори за миналото, той винаги го обвива в някаква носталгична мъгла, сякаш най-искрено би желал да се завърне обратно там, при простите и обикновени хора. Но дългът…

Може би едно от нещата, които социалистическите партийни кариеристи взаимствуват един от друг, е интонацията на гласа. Това е глас, който сякаш идва някъде изпод диафрагмата, своеобразен коремен глас, при който всяка дума сякаш е затънала в някакво оловно „ъъъ“. В съответствие с интонацията речникът е силно ограничен и от него са прогонени всякакви оригинални или многоцветни съчетания на думи…

Всяка среща с обществено-партиен кариерист ви изпълва с мъчителното чувство, че сте се видели с някого, който не представлява себе си, който няма свой ум и свое сърце, с когото не можете нито да разговаряте, нито да се разбирате, сякаш принадлежите на два непоносимо различни свята.