Георги Марков
Задочни репортажи за България (64)

БЪЛГАРИН ЛИ Е ШЕКСПИР?

Есента на 1968 година. Дубчекова Чехословакия е разгромена. Танкове, парашутисти и всевъзможни други войски тъпчат върху опита за комунизъм с човешки лик. В София, в някогашния Дом на инвалидите на улица „Солунска“, само на петдесет крачки от Съюза на писателите, се разполага идеологическото управление на Държавна сигурност. Сега, след Чехословакия, то има огромен състав и поема пълен контрол върху всичко, което се смята за идеологическо. Отделите и секторите към управлението дублират всички съществуващи професионални и творчески жанрове в света на пропагандата, културата, изкуството и забавленията. От отдел „Писатели“ до отдел „Цирк“.

„Ние имаме пълно доверие в нашите писатели — казва един от тези потайни контрольори. — Но не бива да забравяме, че кашата в Унгария започна с писателите, кашата в Чехословакия пак започна с писателите, най-големите главоболия в Източна Германия и Полша също идват от писателите…“

Логиката на другаря полковник, който между другите си културни занимания контролира телевизията — изглежда непогрешима. За първи път от времето на „Главлит“, официалната сталинска цензура, от издателства и редакции се иска да представят текущите си и перспективни планове заедно със съответните заявки. Искат се множество машинописи на романи, пиеси, поеми и т.н. Специалистите от идеологическото управление започват да четат, както не са чели през живота си. Всеки служител се опитва да бъде по-бдителен от другите. Атмосферата е толкова неприятна, че си измислям причини и вземам дълга неплатена отпуска. Всред колегите владее раздразнение и мрачно предчувствие. Мнозина предсказват, че мътната вълна на посредствениците ще се надигне, ще използува положението и ще залее печатниците. И наистина стахановците на социалистическия реализъм знаят, че тяхното време е дошло, и започват да произвеждат под пълна пара. Някой ми казва, че Стефан Поптонев издал за една година осем книги… Други явно се опитват да бият този рекорд. В замяна на това нито ред не се отпечатва от Константин Павлов, Стефан Цанев, Николай Кънчев, Радой Ралин…

Още по-голямо производство залива театрите. Кьораво и кьопаво се е хвърлило да пише пиеси. През 1969 година се чествува четвърт век комунизъм в България и „горе“ е взето решение в отговор на безумието на чехите да се опълчат срещу Съветския съюз ние да проведем най-ярка демонстрация на преданост към Големия брат. Трябва да се организира най-голямото и най-пищното чествуване на този четвърт век. Затова трябва да се даде пълна преднина на всички юбилейни (и елейни) материали, а другото да отиде назад, да чака за по-късно. Такава е била винаги тактиката. Всички тези чествувания са поводи, измислени от режима за изтезаване на нормалното човешко мислене, на нормалното човешко творчество. Те са сигнал за потъпкване на и бездруго хилавите критични нотки и установяване на тържествена единна атмосфера от хвалебствия, славословия и високоидеен патос.

В такава атмосфера никой не ще и да чуе за пиесата на моя приятел Стефан Цанев „ПРОЦЕСЪТ ПРОТИВ БОГОМИЛИТЕ“. Но Стефан е дамгосан поет. Идеологическото управление на Държавна сигурност успява да спре (на последни коректури) поемата му за Съветския съюз. Наборът в печатницата бива разпилян. Македонската му поема (посветена на мен) също бива спряна. Спират му и сценарии, и стихотворения. Двамата написахме за Вили Цанков либрето за един мюзикъл „ЗИГ-ЗАГ“. Беше тъжно-смешна история за младите донкихотовци по света. Но въпреки нашия „зиг-заг“ мюзикълът остана без музика…

Но това не ни спира. През тази есен, в чест на тържественото чествуване на четвърт век комунизъм, ние решаваме да драматизираме Дневника на Богдан Филов. Николай Хайтов любезно ни заема собственото си копие от дневника. И двамата сме смаяни да открием, че характерни съвременни събития всъщност са пародийно ехо на събитията, описани от Филов. Общият мотив в двете епохи е „глупости, породени от чувство за безизходица“. Какво невероятно сходство между предишните и сегашните български ръководители в служенето на интересите на чужда държава.

Нашата пиеса е чист фарс. В центъра е идеята да се бомбардира Вашингтон. Но как да се бомбардира Вашингтон, когато в държавната хазна няма пари за нищо? Един от генералите предлага да се вкара цялата армия във Владайската река, за да промива злато…

При нашата трактовка Дневникът на Филов се превръща в дневник на кой да е от неговите приемници през последните 25 години. Но дори най-смелите хора от Сатиричния театър ни казват да си вземем пиесата и да не я показваме никъде, че само на дневници ще станем. Ние си я взимаме. Четем я на приятели за възмездие. И така си остава.

В замяна на това Сатиричният театър започва редовни репетиции на пиесата ми „Аз бях той“. Режисьор Нейчо Попов. Участвува първият състав на театъра без Калоянчев. Докато репетираме върху чудесния декор на Стефан Савов, докато се смеем на остроумната изобретателност на Георги Парцалев и се възхищаваме за кой ли път на тази родена сатиричка Татяна Лолова, аз си мисля, че трябва да сме луди, за да се опитваме да правим сатира точно в този момент. Изглежда, че нещата се крепят на партийното доверие в Нейчо и на предполагаемата благосклонност на първия човек спрямо мен. Все пак ние се опитваме да отгатнем докъде ни е позволено да стигнем и затова след доста горчиви истини подслаждаме финала, че по някое време лепне като шербет. Но горкият Нейчо получава сърдечен удар и репетициите прекъсват, после ги водя аз, после ги поема Методи Андонов, един от най-интересните и талантливи български режисьори, който не зная как съчетаваше приятелството си с Константин Павлов, от една страна, и с Богомил Райнов, от друга…

Междувременно във връзка с работата ми върху главната юбилейна пиеса „КОМУНИСТИ“ трябва да ходя често в отдел „Театри“. Началник там е Иван Русев, който чака всеки момент да го уволнят. Всред настъплението на правоверна посредственост той се опитва да брани принципите за художественост. Иван е от последните непрактични идеалисти, които са обречени да бъдат изхвърлени от подобни постове. Античехословашката вълна ще отнесе и него. Но докато още е началник, той успява да даде постановката на „КОМУНИСТИ“ на Асен Шопов. И сега ние знаем, че ще имаме страшно представление.

Но в театралния отдел владее същото объркване и несигурност, каквито има в нашето издателство. Целият репертоар на театрите в страната се проверява отново и отново от Държавна сигурност. Офицерите от Инвалидния дом четат всичко — заявки, експозета, варианти, режисьорски планове, завършени пиеси.

Този ден заварвам Иван под голямо напрежение. Докато разговаряме, на вратата се чука и влиза много добре познатият ми полковник от Държавна сигурност, първият заместник-началник на идеологическото управление. Той идва, за да упражни натиск върху отдел „Театри“, за да се включат някои пиеси, които Държавна сигурност е контраатакувала с разни писатели. Основанието му е решението на Комитета за изкуство и култура 50 на сто от всички пиеси в театрите да бъдат български — съвременни. Забравил съм определените проценти за съветска драматургия. Но по всичко изглежда, че отдел „Театри“ и лично Иван не са много ентусиазирани от това неканено сътрудничество на Държавна сигурност. Лицето на полковника, обикновено любезно, този път показва, че няма да има място за любезности. По природа той е мълчалив човек и когато говори, за да преодолее (предполагам) чувството си за малоценност в разговори с разпасани интелектуалци, той произнася думите отсечено, по войнишки. При него няма двойственост, няма много смислови думи, няма никакъв подтекст. Всичко е пределно ясно като на парад.

— Прочетох репертоарния план — казва той тежко — и никак не ми харесва! За мене това не е репертоарен план!

Светлите му очи гледат в упор Иван, който при тия думи пламва, но полага някакви усилия да се сдържи да не извика: „Абе какво разбираш ти от репертоарни планове?“

— Колко съветски постановки имате? — пита полковникът и сам си отговаря. — Пет!

Иван тежко преглъща и пак се сдържа да не отговори.

— А колко английски?… Трийсет и седем!… Трийсет и седем! — повтаря той цифрата и сега изстрелва главния си патрон. — Ако това не е идеологическа диверсия, здраве му кажи!

Лицето на полковника има победоносния вид на дете, което играе в пиеса ролята на господар, заловил своя крадлив слуга на местопрестъплението.

Докато и аз се чудя какви са тия 37 английски пиеси, влизащи в репертоарите на театрите из цялата страна, Иван отвръща кратко:

— Я не ми говори глупости! От тия 37 английски пиеси 36 са различни постановки на Шекспир!

Явно Иван смята, че името Шекспир ще е достатъчно, за да ликвидира нападението на полковника. Но той се излъгва:

— Шекспир! — извиква ядосано полковникът. — Българин ли е Шекспир? А?

Иван не може да смели този въпрос. Лицето му изразява пълно слисване, като че някой го е цапардосал отзад. Той най-малко е очаквал, че първият заместник-началник на идеологическото управление при Държавна сигурност ще обяви Шекспир за идеологически диверсант. Предчувствувам, че Иван се готви да каже със страхотен глас:

„Да, Уилям Шекспир е българин, член е на комунистическата партия от 1564 година насам и е верен приятел на Съветския съюз!“

Иван мълчи. Полковникът е убеден, че е спечелил битката, и се оттегля с презрителното пренебрежение на безспорен победител. В кабинета настъпва тишина. Иван поклаща тъжно глава:

„И Шекспир не щат хората!“

Няколко месеца по-късно, когато отивам в комитета, Иван вече не е там. И отсъствието му утежнява много моята задача, защото отивам с предложение да спра собствената си пиеса… Във връзка-с театралния преглед 1969 година (пак в чест на четвърт века) няколко театри се представиха с моята пиеса „АТЕНТАТ“. Това беше пиеса за двама души, които се опитват да убият един диктатор генерал, но последният бива спасен от една маймуна, защото според моите разбирания диктаторите и диктатурите биват спасявани само от маймуните. Пиесата беше извадена от каквато и да е конкретност на времето и мястото, все едно всичко това беше легенда за нещо станало някога някъде. Но и за най-слепия, включително и за автора на редакционната статия в „Работническо дело“ от 26 юни 1969 година, беше ясно, че тази пиеса имаше предвид изключително съвременна България и нейния съвременен диктатор. Театралните режисьори, които посмяха да се заемат с пиесата, също знаеха това много добре. И по тази причина техните постановки бяха невероятно различни. В Пловдивския театър и на други места пиесата беше отправена към фашисткото минало и генералът беше някакъв фашистки диктатор, макар че реплики като „В тази страна можеш да влезнеш, но не можеш да излезнеш!“ останаха. Но в Сливенския народен театър, където постановчик беше младият, извънредно талантлив режисьор Николай Поляков — нещата бяха съвсем различни. Съвсем вярно той беше решил, че пиесата трябваше да звучи съвременно и че текстът, а не действието беше важно. Ние се смаяхме, като видяхме, че всички актьори бяха облечени в черни фракове и в облеклото нямаше никаква разлика между генерал и ординарец. Действието се водеше без декор, пред тъмночервена завеса. И въпреки сравнително неопитните актьори думите им звучаха страховито. Явно на сцената на Сливенския театър нямаше никаква антифашистка пиеса, а пиеса за съвременна България.

Застъпници на най-ортодоксалната партийна линия в театралната критика бяха Владимир Каракашев и Севелина Гьорова — и двамата протежета на сталинисткото създание Филип Филипов. Виждайки пиесата в Сливен, Гьорова, в качеството си на член на комисията по прегледа, предложи представлението да се покаже в София, в Народния театър. Като чух това, за мен беше ясно какво щеше да последва. Точно през зимата и пролетта на 1969 година партията ревностно търсеше вещици. Показана в София, тази постановка на Поляков щеше да предизвика такава реакция, която щеше да има фатални последици за тия млади и талантливи хора. И колкото и да исках да видя пиесата в София, и колкото със сърце и душа да бях със Сливенския театър, сметнах, че беше мое задължение да ги спася… Те не подозираха какъв капан им бяха приготвили в София…

Това е едно от най-тягостните ми посещения в комитета. Вървя от стая в стая и за учудване на всички казвам колко не съм доволен от сливенци и прочие… Номерът минава. Щом авторът не иска постановката, значи това е… Вместо Сливен в София, в Народния театър, пристига Пловдивският театър. И въпреки отличната игра и факта, че постановката обра всички първи награди за прегледа, в. „Работническо дело“ нападна пиесата като чужда.

Разказвам всичко това, за да припомня в какви сложни и некрасиви положения се озовавахме и за да посоча някои от нещата, които трасираха моя път по посока на границата.