Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 65 гласа)

КАПАНЪТ СЪС СИНЯТА ШАПКА

Борис, моят съсед по легло, с когото деляхме стая номер 216 в болницата, умря. Внезапно получи страшен кръвоизлив и докато дежурните лекари дойдат, той издъхна пред очите ми. Леглото му, подът, стените, всичко беше опръскано с кръв. За да намалят някак тежкия ефект на станалото и ме разсеят, лекарите наредиха да ме преместят в друга стая. Съобщавайки ми тяхното решение, шефът на нашето отделение внезапно си спомни, че Борис беше 4 третият мой съквартирант, който умря през последните седмици.

— Сега ще те сложим при един, който, аз поне не вярвам, че ще умре през следващите сто години! — ми каза той с многозначителен тон.

— Кой знае! — отвърнах аз.

— Ако не си срещал роден оптимист, ще имаш тая възможност! — продължи лекарят. — Той е страшен оптимист — той наблегна на думата страшен, значението на която щеше да ми стане ясно по-късно.

Този лекар беше странен субект. Той оперираше безмилостно хората, а след това пишеше дълги сантиментални поеми, които четеше на неколцина избраници в акомпанимент на стари шлагери.

Санитарите вдигнаха вещите ми и след малко се намерих на другия край на болничната тераса. Влязох в невероятно чиста стая, от която лъхаше спартанска атмосфера. Всички врати и прозорци бяха широко отворени (а беше посред зима), леглото беше идеално оправено, нощното шкафче беше напълно голо и изобщо нямаше никакви следи, че стаята беше обитавана. Неволно я сравних с току-що напуснатата стая, където покойният Борис и аз живеехме всред купища разхвърляни книги, полупразни кутии с шоколадови бонбони, едва прикрити бутилки вино, безчет пакети с бисквити, разни салами, консервени кутии, книжни кесии с ябълки и лимони и дори една тиква, която Борис държеше с декоративни цели. Имахме и радио, плюс грамофон. Двамата бяхме живели в постоянно и всестранно безредие. Затова аптекарската атмосфера на новата стая ме смути. Криво-ляво се настаних, когато вътре влезе новият ми съсед. Той беше облякъл хавлията си и явно излизаше от банята. Без да каже нито дума, той изтича на терасата, хвърли хавлията върху парапета и оставайки гол, по гащета, започна да прави бързи гимнастически упражнения. Беше висок, с твърде атлетично телосложение, широки рамена и мускулести ръце. Косата му беше ниско остригана и това му придаваше особен вид. Той изглеждаше по-здрав и от най-здравите. Това чувство за явна физическа сила особено се подчертаваше от червендалестото му лице, което беше такава рядкост в нашия охтичав свят.

Той завърши упражненията си и пръхтящ от удоволствие, влезе в стаята.

— Здрасти — каза той и ме изгледа с известно любопитство. Очите му бяха сиви, доста подвижни и самоуверени. В няколко секунди той огледа моя багаж и внезапно ме запита:

— За какво са ти толкова много книги? — и без да дочака моя отговор, каза: — Аз чета само една книга. Но книга, която струва повече от всичките твои книги заедно!

После той извади от шкафчето си чистичко томче, обвито в пластмасова подвързия. Беше „Как се каляваше стоманата“ на Островски. Помислих си, че от всичко видяно и чуто до този момент това беше книгата, която най му подхождаше.

— Сигурно съм я прочел сто пъти — каза той, — а може би и повече. Гласът му издаваше човек от Западна България, който дисциплинирано се опитваше да ползува литературния език. Бях повече от сигурен, че той беше активен партиен член и вероятно имаше някаква власт, специална власт. Или както казваше покойният Борис: „Той е специален.“

Моят нов познайник никак не скри подробностите около своята личност. До вечерта научих, че той беше от ботевградските села, че служеше като капитан от вътрешните войски, че имаше жена и две деца, че беше заболял от воден плеврит, в резултат на което беше получил леко затъмнение, но всичко беше минало и наскоро щели да го изпишат. Казваше се Коцов, но явно предпочиташе да се обръщам към него с „другарю капитан“. Забелязах, че той веднага много точно определи разстоянието между двама ни и през цялото време на нашето болнично съжителство стриктно го спазваше. Началното му отношение към мен не беше като към равен, а по-скоро като към временно гостуващ чужденец. Впоследствие открих, че той се отнасяше с всички по същия начин и някак ми се поиска да разбия неговата студена самоувереност и по някакъв начин да преодолея ничията земя помежду ни.

Безусловно той беше най-дисциплинираният пациент на болницата. Спазваше режима с абсолютна педантичност, взимаше лекарствата си на секундата и изяждаше отвратителната болнична храна докрай. Беше невъзможно да разговаряш с него във време, определено за спане, нито пък да го задържиш в стаята, когато бяха предписани разходки. И тъкмо тук забелязах нещо, с което той ярко се отличаваше от другите. Това беше отношението му към дисциплината, към реда. Ако за всеки друг болничният ред и изобщо режимът представляваха бреме и изискваха усилия, за да се спазват, за капитана те бяха източник на своеобразно щастие. Той наистина беше щастлив да изпълнява предписанията и вероятно щеше да бъде много нещастен, ако не му предписваха нищо. Всеки може да си представи как погледна той на моята недисциплинираност.

— Ние — каза ми той с тона на класен наставник — сме изпратени тук от народа, за да се лекуваме! Народът плаща, за да се лекуваме! И нашата единствена задача е да оздравеем колкото може по-скоро!

Гледайки това силно и здраво тяло, аз си мислех колко несправедлива беше съдбата, защото го беше дала на този квадратен тип, а в същото време беше определила разкапано тяло на толкова умния, толкова проницателен и чувствителен човек, какъвто беше Борис.

Очаквах, че капитанът ще продължи да разговаря с мен с всички очеркови клишета, които той старателно заучаваше всяка сутрин от партийния вестник. Но постепенно между нас започнаха да се завързват разговори, в които клишетата отидоха на заден план и капитанът ми разказа нещо от своя живот. Взел участие в пиринските акции срещу бунтовници, бил по границата и се сражавал два пъти с диверсанти, после бил в специална школа, която завършил с отличие, и министърът на вътрешните работи лично го наградил. Най-голямата му чест била да служи като охрана на министър-председателя.

— Добре — казах аз, — приятна ли ти е тая професия?

— Разбира се — отвърна той с някакво недоумение. — Приятно ми е да съм това, което съм!

— Никога ли не ти се е искало да вършиш нещо друго?

— Не! — каза капитанът. — Защо трябва да работя нещо друго, като тука ми е мястото!… Е, като млад опитвах… дърводелство, бояджия даже бях…, но не можеш да сравниш нищо с милицията, с армията!

— Какво толкова му е хубавото — властта ли, парите ли? — продължих да разпитвам.

Той са засмя:

— Не бе, Марков! Хич не си мисли, че заради парите или заради властта. Нито парите са много, нито властта е голяма!

— Е, тогава какво ти харесва в служенето? Капитанът се замисли и после буквално каза:

— Служи ми се! Разбираш ли, служи ми се! Както на птицата й се лети, както на кучето му се гони дивеч, както когато човек върши нещо, за което е призван… КОГАТО СЛУЖА, АЗ СЪМ СИ АЗ…!

— Ти си си ти? — пародирах аз.

— Да — отвърна невинно и искрено той. — Когато служа, всичко ми е на място!

— И си щастлив?

— Ами разбира се!

— И когато блъскаш нощно време из дъжд и студ, и когато те вдигат по тревога, и когато арестуваш някакви хора или влизаш някъде, където всички те мразят… — изредих аз.

— Защо не! — каза той. — Това е част от службата!

— Хубаво, ама ти не служиш на себе си! — провокационно попитах. — Служиш на някой друг, на държавата, на партията, на твоя командир.

Бях сигурен, че отговорът щеше да бъде клише от рода на „партията, това съм аз“.

Капитанът ме изненада:

— Нищо подобно, Марков! — каза той с присмех, зад който за първи път долових дълбоко убеждение. — Грешката на всички като тебе е, че мерят хората по себе си. Всички сантиментални чешити, които от сантименталност или от глупост, ако щеш, не искат да признаят, че има и ПО-ДРУГИ ХОРА, от ПО-ДРУГО тесто! Ако искаш да знаеш истината, АЗ СЛУЖА НА СЕБЕ СИ! Запомни го това! Партията, държавата, моят командир са само повод. Нищо повече. В действителност АЗ СЛУЖА НА СЕБЕ СИ. Помисли малко по-сериозно, и ще разбереш какво ти говоря!

Това обяснение съвсем ме смая. Почти всички подобни служители, които познавах, искрено или неискрено говореха за службата си като за тежест, като нещо, което с удоволствие биха захвърлили, ако можеха да се препитават другояче. Стори ми се, че на моите провокативни въпроси капитанът отвръщаше с още по-голяма провокация.

— Чакай малко! — казах на този щастлив служител. — Какво точно правиш, когато служиш?

— Изпълнявам! — отвърна веднага той.

— Чуждата воля! — наблегнах аз.

— Ама ти не разбра ли, че това няма никакво значение! — пак се изсмя той. — Чия е волята, това е важно за сантиментални и честолюбиви хора. Произходът на волята мен не ме интересува, защото мое е нещо много по-важно — изпълнението! В книжките пишат „процесът на изпълнението“. Този процес е мой процес! Кой ме е пратил на акция, защо ме е пратил, какви съображения стоят зад това — не ме интересува! Самата акция е моя! Там съм аз!

Почувствувах, че не бях в състояния да смеля нищо от това, което бях чул. Този партиен член дръзваше да постави нещата далече над партията, която той смяташе само за повод на неговите собствени прояви. Помислих си, че той или глупаво оригиналничеше, или пък не знаеше какво говори.

— От това, което казваш, човек може да си помисли, че на тебе ти е все едно кой ти е работодателят? — забелязах предпазливо.

Той махна с ръка снизходително:

— Очаквах да ме попиташ това! Не е все едно кой ми е работодателят, защото той е този, когото вече съм избрал! Аз съм избрал партията и с нея се разбираме отлично! Инициативата е нейна, изпълнението е мое!

— Но някога не ти ли се е случвало поне за миг да почувствуваш, че изпълняваш задължение, което не би желал да изпълниш?

— Никога! — отвърна капитанът. — Щом като знам, че нещо трябва да се направи, правя го. Няма никакво значение дали е лека работа или тежка работа. Аз съм там, за да свърша работата!

— Ами ако е станало грешка? — продължавах опитите си да го извадя от невъзможната му логика. — Ако, да кажем, са те изпратили да ликвидираш някого, а след това се разбере, че си ликвидирал невинен човек, тогава?

— Какво тогава? — сопна се той. — Все същото е. Дали човекът е виновен или невинен — няма нищо общо с мен. Аз си изпълнявам службата и моето изпълнение няма нищо общо с това дали нареждането е правилно или неправилно.

— И тебе не би те заболяло, че невинен човек е изгорял?

— Защо ще ме заболи. Грешката не е моя! — отвърна с все същия тон той.

— А кога би било твоя грешка?

— Ако, да кажем… лицето, което съм задържал, избяга…

— Някой някога избягал ли ти е?

С този въпрос можах да наблюдавам пълния триумф на лицето му. Той се извърна към мене, изгледа ме и с щастлива усмивка каза:

— Така, както ме виждаш, мислиш ли, че някой може да ми избяга! На мене никой никога не ми е избягал! Хайде да спим, че е време!

Той се обърна в леглото на другата си страна и веднага заспа, като че това беше част от службата му.

Не можах да мигна. Припомнях си за кой ли път отговорите му и те ми се виждаха все по-точни, все по-верни. Той беше казал това, което мислеше, това, в което вярваше. За миг си представих какво бяха вършили и какво бяха способни да вършат неговите здрави мускули, неговата желязна дисциплинираност… И ме втресе. Вдигнах се всред нощ и отидох в дежурната лекарска стая. Шефът на нашето отделение попълваше книжата си.

— Върнете ме обратно в стая 216! — настоях с някакъв болезнен глас. Лекарят ме погледна с тъжно добродушие:

— Извинявай — каза той, — мислех, че ще ти подействува насърчаващо!