Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

ВЛАДО ВЪЛКОВ И КРУМ КУЧКАТА

Владайският студентски санаториум имаше завидна репутация всред болните от туберкулоза. Преди да бъде национализиран, той беше частен санаториум на д-р Хаджииванов. Разположението му беше повече от великолепно. Кацнал всред млада гора върху южните склонове на Люлин, с тераси, обърнати към Витоша и слънцето, той беше едновременно далеч от мъглата на София и близо до самия град. Понякога си мислех, че жизнеността в санаториума сякаш се подхранваше от тази близост до града, защото в други санаториуми човек се чувствуваше като на заточение. Започнал като заведение за студенти, санаториумът по-късно бе предоставен на всички граждани. С годините се смени и профилът му. Тежко болните и умиращите изчезнаха, за да отстъпят място на оздравяващи. По всяко време там се намираха между сто и сто и двадесет души от двата пола — от всякакви професии, от всички краища на България. Лечебните режими бяха строги, но ние изобретателно ги нарушавахме, за да се озовем тайно вечер в някоя владайска кръчма. Медицинският персонал беше изключително добър. В продължение на 14 години бях един от честите пациенти там и мога само да изразя възхищението си от такъв забележителен лекар като прочутия хирург д-р Недялков и неговия наследник като управител на санаториума д-р Ташков. Трябва да кажа, че този санаториум беше повече от лечебно заведение, защото хората, които работеха в него, го бяха превърнали в своеобразна школа на живота, в която всеки можеше да научи нещо. Много пъти долавях, че лекарите там не лекуваха само болестта на дробовете ни, но и маса други по-сложни болести. Методът им почиваше върху един основен принцип — разбирането. Затова цялата атмосфера беше пропита с необичайна за останалата част от страната толерантност.

„Когато при операция отворя гърдите на пациента — беше казал един от хирурзите, — никога не съм видял върху дробовете му да пише, че са комунистически или безпартийни.“

Както писах в миналата глава, болните в санаториума бяха свързани в далеч по-естествени човешки отношения, отколкото здравите побратими отвън. Близката или далечна заплаха на болестта ни даряваше със свободата да бъдем по-искрени, по-смели, по-търпеливи и най-вече по-малко конформисти. Едни от най-ярките индивидуалности съм срещал именно в този санаториум. В неговата атмосфера най-категорично бе определено, че човешките добродетели, както и човешките недостатъци нямат партийна принадлежност, че преди да изповядаме разни политически или философски убеждения, ние сме просто хора. Един от моите приятели там при попълването на формуляр остроумно бе написал срещу „Партийна принадлежност“ — туберкулозен.

Но въпреки всичко това от време на време, макар и рядко, ни се напомняше в коя държава живеем. Никога няма да забравя, че на изборите през декември 1949 година (мисля, че бяха на 18-ти, в неделя), с цел да се отчете най-бързо гласуване всред болните и да не се загубят гласовете на умиращите, в пълно безсъзнание съм бил свален от втория етаж долу, вкаран на носилка в кабинета, в ръката ми е била пъхната бюлетина, след което е била натикана в урната. В 12 часа санаториумът отчете 100 на 100 гласували, от които 100 на сто за единствената листа на ОФ. Организатор на тази забележителна проява на гласуване беше един странен субект, пристигнал няколко дни преди това, който се казваше Владо Вълков. През последвалите години щях много пъти да го срещам в различни заведения.

Той беше слабо, изпито човече, на което беше трудно да се определи възрастта. Десет години по-късно той изглеждаше абсолютно непроменен. Челото му беше мъничко, нещо около два пръста широко, очите тъмни, с постоянен мрачен израз, който му придаваше подчертано болестен вид. Говореше бавно, с приятен гърлен глас, но в маниера на партийните беседчици, с излишно наблягане върху излишни думи. Без никакво преувеличение той беше един от най-неинтелигентните хора, които някога съм срещал. Нещо повече, той изпитваше подозрение и ненавист към всичко, което беше вън от много тесния обсег на действие на мозъка му. Много пъти се опитвах да се приближа към него и да установя някакъв контакт. И всякога оставах с чувството, че квадратността на неговото мислене идеше от природна недостатъчност на сиво вещество. Физически той беше грозен, непривлекателен. Приличаше на някакъв очукан от живота нещастник, който ненавиждаше целия свят, сякаш светът му беше длъжен за всичко. Но ако природата му беше отнела толкова много естествени качества и човешки цветове, то логично за компенсация тя го беше направила важен партиен член. У нас човек винаги трябва да знае да различава важността, която някои хора си придават, от действителната им важност. В случая с Владо двете важности изненадващо се покриваха. Той имаше известен партиен актив. По време на войната беше лежал точно един месец в Скопския затвор и се познаваше с неколцина министри и членове на ЦК. Официално беше политзатворник, член на разни ръководства, следваше и се дипломира като архитект, което за мнозина изглеждаше толкова невероятно, колкото ако Бай Ганьо постъпеше в манастир. Искам да подчертая, че той нямаше гимназиално образование и фактически от прогимназията беше скочил в университета, т.е. в политехниката, като партийният му актив по време на войната бе признат за завършено средно образование. На всеки гражданин на нормалния свят това може да се види странно, но то беше у нас в реда на нещата. И според мен оттук трагедията на Владо се беше задълбочила. Тъй като сам бях в политехниката, мога да кажа, че във Факултета по архитектура, особено по онова време, стандартът беше много висок. Там се намираха едни от най-добрите студенти в страната и интелектуалната разлика между тях и Владо беше от небето до земята. Неизбежно съзнанието за тяхното превъзходство се бе превърнало в горчивина, а горчивината в злоба и отмъстителност. Той силно и безкомпромисно мразеше всичко живо, което показваше някакво умствено превъзходство. А това бяха твърде много хора. Той вярваше, че интелигенцията е най-големият враг на народната власт и намираше голяма подкрепа на своето убеждение в средите на Държавна сигурност. За да спаси себе си от ужасното въздействие на комплекса за малоценност, той инстинктивно бе отрекъл господството на човешкия ум и в замяна бе прегърнал диктатурата на пролетариата, която в случая представляваше символ на първични, необразовани, антиинтелигентни народни сили. Така че, смятайки развития интелект за голям недостатък, той бе надъхан с онова чувство на просташко превъзходство, с което негови политически батковци по-късно щяха да заявят на работниците от завод „Ворошилов“, че „ако българската интелигенция много знае, ще играе тоягата!“.

И след като беше решил, че той е истинският пролетарски представител на пролетарската власт (между нас казано, в България никога не е имало пролетариат!), той се държеше предизвикателно, отмъстително и господарски спрямо всекиго, когото заподозреше в интелектуални увлечения. С неуморима енергия той държеше да покаже кой води хорото. От гледна точка на болестта той имаше дребно затъмнение или малка каверна, не помня точно, но като че престоят му по болничните заведения го облекчаваше много при следването и впоследствие при работата му, когато в качеството си на дипломиран архитект зае важна служба.

Всеки път, когато той пристигаше във владайския санаториум за три, четири или шест месеца, сякаш болест нахлуваше в нашата иначе спокойна човешка атмосфера. Един час след като се бе настанил, Владо решаваше, че стаята не му харесва, и започваше истински кадрил, за да му се намери подходяща стая. Лекарите и целият персонал много се страхуваха от него, защото знаеха, че има силни връзки в Министерството на народното здраве, районния комитет на партията и ЦК. Същия ден той излизаше на разходка самичък, за да покаже, че няма намерение да бъде приятел никому. После стаята му се превръщаше на партиен клуб. Последователно той викаше при себе си партийните членове между пациентите и изискваше да го информират за всичко, станало в санаториума, и най-вече за хората. Той слушаше, излегнат върху леглото си с накривен каскет, и коментариите му бяха: „Хм!… Ще видим тая работа!“, „Че тоя много стои, бе!“, „А-ха… Поразучи я тая работа и утре следобед ми обади!“ и т.н.

По-разумните партийни членове го избягваха, защото знаеха, че неизбежно ще ги заплете в някаква неприятна история. На другия ден той обявяваше на главния лекар, че намира санаториума за напълно разпуснат, че хората не се третират правилно, че има „слободия“, че не се правело достатъчно за едни болни, а се отдавало прекомерно внимание на други, и т.н. Заключението му беше, че болничната комисия трябва да се заеме с работа. Въпросната комисия беше нещо като представител на болните пред администрацията, но в ония години имаше чисто политически характер. Под ръководството на Владо тя се превръщаше в следствено отделение, което се опитваше да контролира целия живот на санаториума. Оттук нататък Владо се държеше като господар на всички и се бъркаше във всичко. И тъй като повечето от хората бяха далеч по-интелигентни от него, тъй като заплахата от болестта ги принуждаваше да пренебрегват дребните житейски заплахи на разни Владовци, той даваше пълен израз на омразата си. Най-дребни нарушения и прегрешения веднага се докладваха в дълги писма до всевъзможни институти, от медицинските до милиционерските. Но понеже не беше възможно, особено по-късно, хората да се обявяват за врагове, Владо ги обвиняваше в корупция, в привилегировано лечение, в лични отношения и особено в разврат. Той твърдеше, че лекарите лекуват само болни, които са им приятни, и сам дръзваше да предписва лечения. Най-малкият жест се тълкуваше най-произволно. Чел съм негов донос до Министерството на народното здраве, в който той обвиняваше една от сестрите, че поставила инжекция с „особена нежност“ на един болен. Ако някой внесеше алкохол, това се докладваше, ако някой започнеше любовна история, това също се донасяше, ако някой се държеше двусмислено, пак се донасяше, ако хората се смееха прекалено много, пращаше се рапорт, за да ги изпишат, понеже „болни не се смеят“, а пази Боже, ако някой сгазеше лука по политическата част. Особено ревностен беше той спрямо онези, които имаха собствени радиоапарати и слушаха джазова музика от западни станции. Горкият, беше толкова тъп, че мнозина го будалкаха както си искат.

Ала това беше само първата част на Владовата диктатура. Защото институтите, до които той изпращаше производството на своята фабрика за доноси, реагираха най-сериозно. Естествено там се намираха много други Владовци, които, като нямаше какво да правят, организираха една след друга цели серии анкетни комисии. Последните пристигаха в санаториума, затваряха се в специална стая и започваха да викат поред кого ли не, за да проверят твърденията на нещастния Владо. Нормално хората от комисиите разбираха абсурдното си положение и след някакви вяли препоръки си отиваха. В същото време лекарите се чудеха по какъв начин да се отърват от властолюбивия Владо. Той им тежеше като воденичен камък и те се опитваха да го препратят на друг санаториум.

Отначало Владо ме прие много дружелюбно, защото, за разлика от другите, аз идвах от производството, което беше някаква гаранция, че не съм интелектуално покварен. Той ми показа дълги поеми, които бе написал и се надяваше да отпечата. Те бяха просто купища декларативни глупости в духа на най-долнопробната казионщина в нашата поезия. Той разбра без приказки моето мнение и, разбира се, ме намрази. От този момент и моето име бе включено в доносите. Най-смешният от тях беше до Съюза на писателите. По това време излезе от печат многотомно издание на Мопасан. Аз оставах с разрешение до късно вечерта да чета в общия хол, за да не преча на момчетата в стаята. Владо бе написал за мене: „Той не е никакъв писател, макар че по цели нощи преписва от съчиненията на ДРУГАРЯ МОПАСАН.“ Явно поради луксозното издание той беше зачислил Мопасан в комунистическата партия. За другиго той беше писал: „Неговите убеждения са толкова прозападни, че той си обърна възглавницата в кревата, за да гледат очите му на Запад.“

Нещата получиха най-драматично развитие, когато Владо се влюби в една доста сексапилна туркиня. Но тя не го харесваше и ходеше с който и падне. Тогава Владо се хвърли да пише по цял ден дълги изложения против всичките й любовници и мисля, че накрая една анкетна комисия премести туркинята в друг санаториум. Но тормозът на нашия диктатор не спря дотук. И тогава в санаториума пристигна друга фигура. Не знам защо му казваха Крум Кучката. Той също имаше голям политически актив, беше партизанин или политзатворник, но тъкмо противоположен на Владо тип. Солиден, приятен мъж на средна възраст, с много здраво чувство за хумор. С един поглед Крум схвана положението и ние разбрахме, че сблъскването между Владо и него беше неизбежно. И досега ми е пред очите сцената в хола, когато всред възцарилата се тишина Крум с добродушна ирония се обърна към нашия диктатор: „Владо — каза той отмерено. — Струва ми се, че на тебе много ти липсва средното образование!“

И с това се свърши. Архитектът Владо си обра крушите на другия ден, а Крум се сля с нас и никога с нищо не се опита да ни напомни кой беше той. Неговата забележка „много ти липсва средното образование“ придоби огромна популярност.

Всеки път, когато мисля за комунистическата партия у нас, аз си припомням, че наред о нещастници като Владо там има и хора като Крум Кучката.