Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Георги Марков

ЗАДОЧНИ РЕПОРТАЖИ ЗА БЪЛГАРИЯ

 

Издателство ПРОФИЗДАТ

София, 1990

История

  1. — Добавяне

ОЛГА

Мрачен зимен следобед. Отвъд прозорците мъглата едва пропуска някакви остатъци от светлина. Изглежда, като че стъклата са плътно матирани, тъй като през тях не се вижда нищо. В замяна на отсъствуващата видимост мъглата предлага нестихващи звуци. Ръмжат автомобилни мотори, звънят трамваи, чуват се сподавени човешки гласове и някой свири на грамофона си за кой ли път отвратителния валс, който се нарича „Върховете на Манджурия“ и чрез който в цирка оповестяват излизането на слоновете.

В просторната стая на Олга е още по-мрачно и още по-студено. Стените са голи, подът е гол и е почти празно. Имам чувството, че и студът, и мракът произтичат от празнотата, че между тях се е установила тъжна хармония, че всичко това съответствува на живота на Олга и по тази причина тя не пали лампите. Може би неприветливата обстановка я успокоява. Някак.

Недалеч от прозореца е леглото. Персон и половина. Странно, всички самотни хора, които познавам, спят в широки легла. Олга е седнала напреки на леглото, опряла е гръб в стената и се е завила с груб родопски козяк. Навред са разхвърляни купища книги. Някои от тях са разтворени, сякаш тя ги е чела едновременно. Повечето от книгите са пиеси и нашият разговор е също за пиеса, която Олга страстно иска да постави. Темата е предателството и в продължение на повече от час ние сме говорили върху известната фраза на Джоузеф Конрад: „Единственото, спрямо което човек може да извърши предателство, е неговата съвест.“

И двамата знаем, че съвременна българска пиеса с такава идея няма да бъде написана, нито пък някой ще разреши на Олга да я постави. Вече години как на нея, режисьора, е забранен достъпът до която и да е театрална сцена. Официална забрана няма. Нищо черно на бяло, само на директорите на театрите е внушено по партийна линия да не работят с нея. Така както и на мен ми е внушено да не си правя илюзии, че ще позволят на Олга да постави моя или чия да е пиеса. Но докато моето съзнание ясно отчита категоричното отсъствие на бъдещо глаголно време за нейната режисьорска дейност, тя ентусиазирано ми говори как ЩЕ постави такава пиеса, какъв ЩЕ бъде декорът и кой ЩЕ играе в нея…

Тя е болна. От десетина дни вече не е излизала. И май никой не е дошъл да я види. За нея се грижи роднинска жена, която ми отвори вратата.

Мисля си, че само преди няколко години тя беше в самия център на театралния живот. Беше виден художествен ръководител на цял театър, а преди това името й се свърза с едни от най-интересните и силни постановки в България. Автори и актьори се бореха, за да работят с нея. Тя беше популярна фигура…

И сега от празния полумрак на нейната стая всичко това изглежда недействително. Все едно никога не е било. Все едно тя не е живяла, макар че още не е умряла. За нейната собствена партия Олга няма минало и няма бъдеще. Останало е само неподвижното настояще на все още дишащ човек.

Вглеждам се в широкото й лице и ми се струва, че годините не са променили нищо. Тъмните й очи са останали все така открити, с може би същите проблясъци на фанатизъм, със същото бавно зреене на въпроси, със старомодната, малко мъжествена сърдечност на някогашните идеалисти. Косите й са отрязани почти като в първия филмов преглед след Девети септември, където тя вървеше в първата колона партизани и политзатворници, за да прокламира „Ден Първи“ на… нейната „Нова ера“! Олга излизаше от затвора със смъртна присъда, която времето бе анулирало. Беше арестувана като опасна конспираторка, която заради своята партия трябваше да премине през най-тежки изтезания, беше загубила близки хора.

После, докато другарите й от затвора направиха забележителни държавни или партийни кариери, Олга се отдаде на театъра. Даже казваше, че била изпратена по партийна линия, за да внесе новия дух в театралното изкуство. И съвсем логично дойдоха първите й сблъсквания с ония, които ръководеха партията. Тя беше бунтар по природа и поради това между нея и партията й имаше пълна хармония, докато те воюваха срещу господствуващото. Но след като партията се прехвърли от другата страна на оградата, т.е. стана господствуващото, Олга трябваше да се справи с непосилна задача — да примири бунтарство с покорство и дори с раболепие. В името на дисциплината, в името на бъдещето. В течение на няколко години изглежда всичко беше наред. Както мнозина други като нея, тя си затваряше очите, за да не види, че партийната дисциплина всъщност означаваше вярност не към партийните идеали, а към мегаломанските амбиции на текущия диктатор, че бъдещето беше призрачна територия с единственото предназначение — да извинява престъпленията на настоящето.

И един ден бунтарят се пробуди. Може би кошмарните нощи от следствието в РО се бяха завърнали, за да зададат единствения истински въпрос — ЗА КАКВО БЕШЕ ВСИЧКО? Може би претръпването в безкрайното чакане на екзекуцията се бе появило отново, за да я освободи от страха, а може би просто талантът й се беше разбунтувал срещу бездарието…

Олга се зае с постановки, които бяха обречени. Тя стана една от причините за затварянето на първия й театър. Последваха бурни обяснения между нея и ония, които водеха партията й. Когато тя се опитваше да припомни реалността на миналото, те й посочваха нуждите на бъдещето. Тя знаеше, че лъжат, знаеше, че това, от което почти всички се интересуваха, беше да преживеят някак по-приятно, по-добре, по-дълго. Средствата нямаха значение. За нейната партия средствата никога не бяха имали значение. Диалектиката оправдаваше всичко.

Спомням си деня, когато тя извика пред мен:

— Ако някой у нас се държи свински, това не е основание за никого да стане свиня!

Така фактически тя загуби партията си. А за партията беше добре дошло да категоризира Олга като „интелигент с дребнобуржоазен уклон“. И, разбира се, веднага хора на властта започнаха да подмятат, че, видите ли, Олга не се държала блестящо по време на следствието в РО и че в резултат на това имало пострадали другари… Когато партията рече да каля своите рожби, тя ги топи в най-черния катран… Нямаше никакви доказателства, нямаше нищо официално… Важното беше да се окаля ореолът на принципност и честност…

Направо закриха и втория й театър. Дори не се посвениха да свършат това по твърде непохватен начин. Закриха театъра по „санитарни съображения“. Всеки от този театър беше преназначен на друго място с изключение на Олга. Няколко години по-късно, без да им мигне окото, отвориха същия театър.

В последните години празното пространство около нея започна бързо да се разширява. Тя се намираше в центъра на София, а все едно беше в центъра на Сибир.

Нейната партия успя да култивира лицемерието и подлостта като главни човешки добродетели. От стотиците приятели останаха шепа хора, от хилядите почитатели — почти никой. Защо хората ще си развалят обществения кредит заради сантиментални отношения с човек, изпаднал в немилост?

„В социалистическото общество, другари, ние нямаме алиенация. Алиенацията или отчуждаването е явление, присъщо на гниещото капиталистическо общество“ — полуфъфлеше един полулитератор-полупелтек, изнасяйки своя официален доклад за недъзите на буржоазното общество.

Олга беше видяла бивши приятели и познати да преминават на другия тротоар, за да не я срещнат, да си обръщат главите, да се крият.

Тя имаше един изход, чрез който можеше да обърне нещата. Изход, който се предоставя на всички като нея. Да коленичи, да се покае, да помоли за прошка и за доказателство, че е искрена, да се самооплюе. Защо не? В края на краищата толкова много хора направиха това и бяха богато възнаградени, получиха всичко, което им се полагаше. И дори изкаляният от самата партия ореол на честност и доблест беше моментално лъснат със собствените им храчки.

Нищо. Олга не прие този изход. И затова, вместо всред прожекторите на театралната сцена, трябваше да прекара останалата част от живота си в полумрака на собствената си стая.

Тя не е добре със здравето. С възрастта стари болки се обаждат отново и настойчиво и като че енергията й е малко укротена. Все пак тя не се оплаква, не казва нито дума срещу някого и изглежда упорит оптимист.

Нашият разговор е на привършване и аз се готвя да си вървя с чувството, че съм бил при неизлечимо болен човек. Някой, комуто човек не може да помогне. Докато казвам, че наскоро ще мина пак, за да поговорим за „пиесата“, на вратата се почуква и миг след това роднинската жена въвежда възрастен човек. Чертите му се губят в полумрака, но той ми напомня на артиста Жан Габен. Снежнобяла коса, забележителен нос, тънки устни, отпуснат подбрадник. Трябва да минава седемдесетте години и явно принадлежи към друго време, защото е снел шапката си.

— Добър ден — казва той с твърде несигурен глас, твърде далеч от Жан Габен. — Не ме ли познахте?

Олга любопитно се взира в него. Лицето й се напряга, но явно паметта няма отговор.

— Не зная… — казва бавно тя. — Познавам ли ви?

— Аз съм съдията, който ви осъди на смърт! — произнася с чудна отчетливост непознатият. — Полковник Петров!

— Ооо! — възкликва тя.

— Аз мислех, че поне вие няма да ме забравите! — с плах хумор продължава непознатият.

— Да, да… — повтаря замислено Олга. — Сега си спомням… Аз мислех, че са ви разстреляли веднага след Девети…

— Не! — отвръща той — Размина ми се с доживотен затвор… призна се, че не съм бил толкова лош съдия…

— И какво ви води сега при мен? — пита Олга.

— Видите ли… — започва бившият съдия, — аз съм стар и дето се казва, негоден за никаква работа… и нямам никакви приходи… и никакви близки… Докато бях по-млад, можех да поработвам, но сега вече за нищо не, ме бива… А според присъдата ми съм лишен от правото на пенсия… дори за времето, което съм работил след излизането от затвора… Мои колеги юристи ми казаха, че ако представя едно свидетелство, подписано от хора като вас, които съм съдил, че същите смятат, че като съдия съм се държал справедливо и че са доволни от мен и от присъдите, които съм издал, тогава може да се направи нещо, за да ми се възвърне частично право на пенсия…

Докато слушам това обяснение, за миг ми се струва, че съм попаднал в света на Франц Кафка. От една страна, ми се струва, че нищо по-абсурдно няма на света от присъствието на този съдия в тази стая. А от друга страна, това ми се вижда квинтесенцията на житейската логика.

Завършил обяснението си, той подава на Олга лист хартия. Но, изглежда, и тя е смаяна от неговото появяване и просто не може да събере мислите си.

— Какво всъщност искате от мен? — пита тя, за да проясни картината.

— Моля ви да напишете, че съм водил делото справедливо и че съм ви осъдил справедливо…, т.е. не съм проявил злонамереност или пристрастие…!

— Но вие ме осъдихте на смърт! — забелязва тя и внезапно се усмихва.

— Да! — казва той с възвърнато самочувствие. — Но това беше справедлива присъда! За онова, което вие бяхте направили, за онова, което бяхте — това беше справедлива присъда! Всеки съд в света би ви отредил най-тежкото наказание!…

— Наистина ли бяхте убеден, че трябваше да ме разстрелят? — пак пита Олга, като продължава да се взира във възрастния човек.

— Да — отвръща незабавно той. — Бях убеден, че за такива като вас няма място на земята! И аз ви осъдих с чиста съвест!

Сега ми се струва, че от него лъхва чувство за старомодно достойнство. Това е старият тип съдия, който държи на съвестта си, комуто не казват каква присъда да издаде.

— Но присъдата не беше приведена в изпълнение! — казва някак развеселена Олга.

— Това не беше по моя вина!

В последвалата пауза аз виждам очите му, отправени към лицето на Олга. Очи, които блестят от внезапно бликнала самоирония, сякаш той иска да каже: „И вие, и аз знаем, че сме част от един маскарад, в който нито вие, нито аз сме пощадени.“

Това, изглежда, е единственият миг на спонтанна близост между тях.

— Щом сте ме осъдили с чиста съвест… — Олга грабва химикалка, поставя дадения й лист върху книга и пише, че познава бившия съдия полковник Петров, че същият я е осъдил напълно справедливо и че това трябва да му послужи при пенсионната му молба.

— Много ви благодаря! — казва човекът, който прилича на Жан Габен. — Довиждане!

Той си отива с маниера на гражданин, който е получил онова, което заслужено му се е полагало.

— Виж ти — казва след малко Олга, — когато човек не може да срещне бившите си приятели, среща бившите си съдии!