Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 63 гласа)

ОБИЧАМ ДА ЧЕТА ЗА КРАСИВИ И БОГАТИ ХОРА

Едва ли някъде на друго място по света се издаваха такъв подбран вид оригинални и преводни книги, каквито се издаваха в България и другите комунистически страни. С малки изключения издателствата бълваха в огромни тиражи книги, които разказваха за жестоки обществено-политически борби, за убийства, смърт, мизерия, глад в света, който стоеше вън от времето и територията на комунистическата държава. В течение на години оригиналната българска литература рисуваше българското минало като създадено единствено от най-страшен кошмар на полицейски инквизиции, разстрели, бесилки, чудовищни предателства, отвратителни лични отношения, нестихващи подозрения, доноси, подлости, разврат, глад, мизерия и безизходица. Дори днес автори като Богомил Райнов, Павел Вежинов, Драгомир Асенов и други продължават да представят стара България като страна на стражари, бакали, проститутки и слугини. И ако в оригиналната литература течеше тази черна река на човешки низости и страдания, то преводната литература, която рисуваше некомунистическия свят, представляваше деветият кръг на ада. Издателствата успяваха да намират жестоки натуралистични писатели, като например Жоржи Амаду или Яшар Кемал, купища от посредствени западни автори, които с някакво мазохистично удоволствие се ровеха в боклукчийската кофа на своите общества, за да ни поднесат букети от мръсотия, дегенератщина, мизерия, пълна безизходица. На нас ни разказваха за гладуващи сифилитици в Италия, за безнадежден алкохолизъм във Франция, за лудост в Америка и т.н. Като че единственото условие за отпечатването на даден автор или книга беше човекът да е залял страниците си с кръв и сълзи.

Един ден в издателство „Народна младеж“ се получи писмо. Струва ми се, че беше от някаква медицинска сестра. С най-наивно учудване тя ни питаше защо издаваме такива черни и страшни книги, които отравяли желанието на човек да живее. Тя заявяваше, че повече не можела да чете книги за политически борби, мизерия, човешки страдания, експлоатация, нито пък искала да чете за трудови подвизи, за стругари, тъкачки, звеноводки и трактористи. И момичето завършваше писмото със следните забележителни думи:

„Каквото щете си мислете, но животът и бездруго е толкова тъжен, че обичам да чета книги, в които се разказва за красиви и богати хора.“