Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

БЕЛИЯТ МЕРЦЕДЕС

В същата тази съботна вечер на Слънчев бряг, за която разказвах миналия път, следвайки съвета на бармана Данчо, ние четиримата се отправихме към „Рибарската хижа“ с надеждата, че там може би ще намерим свободна маса.

И ето ни сега всред едно от ония измислени заведения с неудобни малки масички, пейки вместо столове, някакви уж селски зидове с накачени грънци, безвкусна пародия на народен бит. Покрив няма, освен над близката кухня. Заведението е на самия плаж и по пясъка стърчат черните гъби на отворените чадъри, оставени така, както са били през топлия ден. Тази рибарска хижа, която нито е хижа, нито е рибарска, е предназначена да бъде туристическа атракция за западните търсачи на балканска екзотика. В последните години десетки подобни заведения изникнаха по целия черноморски бряг. Малко по-надолу е „Корабът“, където ресторантът представлява кораб, затънал завинаги сред дюните. Вечерно време той е осветен като карнавална венецианска лодка. Във Варна — Златните пясъци, има цяла дузина „кошари“, „цигански катуни“, „рибарски хижи“ и кой знае още какво. На юг край Аркутино, близо до самия бряг на Ропотамо, има бамбукова шатра, която е нещо като нощно заведение. Всичко това е плод на туристическото въображение на „Балкантурист“, който се опитва да съчетае национални традиции с имитации на стилове от прочути курорти. Но колкото и ефектни да са понякога постройките и декорът, действията, които се разиграват всред тях, принадлежат на друг свят. За всеки по-интелигентен посетител в цялата тази бутафория има нещо обидно евтино. Пошла опаковка, която съдържа съмнителна стока. И готвеното, и сервирането, и заплащането сякаш съответствуват на измамния, пластичен дух на декора…

За наше щастие или нещастие ние намираме свободна маса. Не една, а колкото щете, което ни изпълва с предупредителна тревога. Келнерът, някакъв полупиян мазник, изскача от мрака и застава пред нас в предизвикателна поза на котарака Бегемот. Той е един от ония фамилиарни веселяци, които имат ужасния навик да интимничат, да говорят с фрази и да вписват датата в сметката. Типична продукция на туристическия разцвет. Като гледам мазните му дрехи, си помислям, че едновременно с рибата са го пържили и него, че той е пържен келнер. Докато чисти масичката с мръсен парцал, той пародира, не знам защо, Ботев:

Само, знайте, за парата,

като човек, що да правя

— продавам си и душата.

После ми намига и ми сочи с глава към масичката в дъното, където е седнал мъж с голям акордеон, увесен на раменете му. Той е облегнал темето си върху стената, като че спи, но очите му са отворени и безучастно гледат нагоре. Почти веднага разпознавам лицето му. Това е един от моите по-младши колеги от политехниката, който завърши три години след мен. Той се казва Владо, но всички го знаем като Пилето. Почти всеки от работещите по хотелите и ресторантите на комплекса го познава.

— Ако не сте виждали паметник на чакането — ето го — казва присмехулно келнерът.

— А какво чака? — пита моят приятел.

— Белия мерцедес — отвръщам аз.

— Ама го няма, толкова години вече го няма… — добавя келнерът и изчезва, за да донесе листа.

През всичките предишни години, когато минавах или летувах тук, виждах Пилето. Той се появяваше през късния следобед, провесил неизбежния акордеон, и бавно се запътваше към кафе-сладкарницата, за да седне на някоя крайна маса. Той се усмихваше на всички, но някак съвсем отнесено, като че усмивката му нямаше нищо общо с него или той самият беше далеч от нея. Само много рядко блуждаещите му очи трепваха и той като че се събуждаше от сън, погледът му придобиваше сила и цялото му лице напомняше на онова, което той беше. Отсреща се бе появила красива русокоса жена или пък се бе мярнала бяла кола. Мнозина смятаха Пилето за луд, посрещаха го и го изпращаха със съчувствие, съжаление и понякога с тъжен присмех.

Почти всеки на комплекса знае неговата история. Зная я и аз. При това, докато за мнозина той не е нищо друго освен смахнат акордеонист, който може да свири само безумно сантиментални пиянски песни, аз го помня по-друг.

През 1959 година той пристигна за първи път тук, на комплекса, който тогава беше малко курортно селище, свряно в дъното на северния несебърски плаж. Пилето работеше като младши електроинженер в едно софийско предприятие. Цялата му компания се разположи на палатки край дюните и ние имахме много приятни вечери заедно. Той беше душата на компанията, свиреше с акордеона, пееше импровизирани от него песни и момичетата наоколо го обожаваха. Беше красиво, стройно момче, с топли черни очи и силно, мъжествено лице. С всички се отнасяше много топло и с онази естествена, идваща отвътре доброта. На 27 години, като повечето от нас, Пилето нямаше никакви особени грижи, нито пък малката заплата и бедността му правеха впечатление. Всички бяхме бедни, но това едва ли ни измъчваше. Най-хубавата песен на Пилето започваше с думите:

Нека сърце да е широко.

Чужденците през онази година бяха съвсем малко. На комплекса човек можеше да срещне само неколцина западняци, любители на приключения, които бяха пристигнали в България просто в дирене на необикновеното. Все още бяхме далече от крещящия панаир на голямото туристическо нашествие. И като при всяко добро начало, храната и обслужването бяха далеч по-качествени.

Един ден, по пладне, ние лежахме на пясъка пред хотел „Чайка“. По онова време той беше най-представителният хотел и бе определен главно за западни гости. Забелязахме (как можехме да не забележим), че пред хотела спря бял мерцедес със западногермански номер. От него слезе 34-35-годишна жена, доста привлекателна, с маниери, издаващи подчертано самочувствие. Нашите момичета завистливо поглеждаха елегантните й дрехи. Тя носеше скъпа бяла блуза, син панталон и красиви сандали, които българките по онова време можеха само да сънуват. Тя се огледа любопитно и се готвеше да отмине, когато акордеонът на Владо привлече вниманието й. Нашият приятел пееше с пълно гърло и дори не забеляза гостенката, която внимателно го наблюдаваше. Същата вечер, по обичай, цялата компания се бяхме разположили в градинката зад казиното и Владо, отново в добра форма, надуваше своя акордеон. Между другото той наистина не беше лош музикант. Трябва да беше на здрачаване, когато собственицата на белия мерцедес внезапно се появи при нас. Тя беше застанала наблизо и загадъчно усмихната слушаше непонятния български език. Стори ми се, че тя хареса нашия самодеен акордеонист. Неколцина от компанията знаеха немски и веднага се завърза разговор. После госпожата, чието име съм забравил, покани всички на пиене в големия й апартамент. Всички бяхме очаровани от нейната непринуденост, от щедростта й и може би от мистерията, която заобикаляше нейното самотно пътешествие. Имах чувството, че тя искаше да забрави нещо, че бягаше от някакъв преследващ я спомен, защото на няколко пъти зад нейното прекалено оживление и малко раздут ентусиазъм долавях болезнено присъствие на нещо друго. През цялата вечер тя гледаше към Владо с открит възторг и до късно, до зори, танцува с него. И от тази среща започна историята, която промени напълно живота на моя колега. Госпожата с белия мерцедес се влюби страстно в черните очи на това красиво българско момче и с амбициозността на всяка жена го окупира само за себе си.

По-нататък ние рядко го виждахме между нас. Той се настани зад волана на колата, до своята русокоса фея, и двамата литнаха по пътищата край морето. Всичко звучеше горе-долу като в приказките, само че Мара Пепеляшка беше нашият инженер, а благородният принц — германската милионерка. Завистниците от нашата компания веднага докладваха, че само след няколко дни Владо се появил най-елегантно облечен. Те твърдяха, че неговата любима му купила две дузини скъпи ризи, не знам колко чифта обувки и няколко костюма. В света на току-що родилото се движение на гларусите той бе смятан като голям пример за подражание. Двамата се появяваха в най-добрите заведения от Созопол до Балчик, сменяха най-добри хотели, кръстосаха цялата страна и нещо, което беше жива сензация, германката уреди с милицията, та пуснаха Владо с нея да отиде до Кюстенджа и Истанбул за по ден или два. Белият мерцедес летеше по крайбрежните пътища като някаква символична птица на щастието, оставяйки зад себе си дълги погледи и въздишки. Имаше млади хора около нас, които неволно се сравняваха с Пилето, надеждно опъваха мускули и със самочувствие си казваха, че щом той е могъл да завърти главата на една германска милионерка, те, които смятаха, че са повече от него, биха могли да разчитат най-малкото на някоя Ротшилд или Пол Гети. Излишно е да казвам, че главната тема на нашето летуване беше Владо и германката. Шегобийци решиха, че трябва да се издава осведомителен бюлетин за развитието на любовната афера. Вече се говореше, че любовта между двамата била толкова силна, че госпожата телефонирала на адвоката си в Германия, за да уреди развода й. Други казваха, че тя купила съгласието на паспортните власти да вземе любовника си завинаги на Запад. Един приятен наивник от Поморие, Димчо, който продаваше сладолед на главната алея, ми каза с най-поверителен глас:

„Братче, няма лъжа, няма измама, от сигурно място го знам. Нашите са решили да правят голям износ на любовници. Ако не си в списъка, бързай да се вредиш.“

Всъщност тези думи изразяваха най-искреното убеждение на гларусите и курортните мечтатели, че Западът страда от постоянна сексуална незадоволеност и че политически и идеологически било в интерес на социалистическия лагер да изпратели нашите юнаци да разрешат тази западна криза.

Когато срещнах един или два пъти на чашка самия Владо, стори ми се, че той беше замаян, че някак бе загубил чувството си за реалност, че вътре в него бе настъпило дълбоко объркване. Той се опитваше да покаже, че нищо особено не се е променило, и в същото време подчертаваше, че между него и нас има голяма разлика, като че цял живот той бе притежавал красиви милионерки и се бе возил само на бели мерцедеси. С луда наивност той вярваше, че той е това, което германката бе направила от него, и вярваше с онази примитивна сериозност, с която партийните ръководители у нас вярват, че са заслужили положението си. Цялата му толкова приятна волност и свобода бяха изчезнали, той говореше някак забавено, тежко и скоро даваше да разберем, че май нямаше общи теми за разговор с нас. Някой иронично се обръщаше към него с „хер Владо“.

И точно тогава, почти в края на сезона, балонът на щастието, както се бе вдигнал високо в облаците, се спука и нашият човек падна на земята. Милионерката си отиде така внезапно, както бе дошла. Една сутрин тя се качи на белия мерцедес и си замина, за да не се върне никога вече. Вероятно всичко това беше за нея някакво курортно увлечение, което трябваше да има своя край. Но за Владо и за света на гларусите нещата не лежаха върху същата проста и жестока логика. Този месец, в който нашият беден електроинженер бе видял блясък, охолство и щедро пилеене на пари, бе седял зад волана на великолепна кола, бе държал в ръцете си красива, мистериозна и властна жена, бе повярвал, че това не е каприз на живота, а нещо, което му се полага — беше достатъчен, за да го побърка.

Отначало той вярваше, че тази Грета или Хелга, или Елза щеше да се върне до края на сезона. Затова той напусна работа и остана на брега да я чака. Повече от сигурен съм, че това си беше негово внушение, че тя едва ли му бе обещала такова нещо. Като вярно куче той прекарваше дълги часове, седнал на първата пейка край главната алея, близо до шосето Бургас-Варна така, че да може да гледа приближаващите коли! Може би за първи път през живота си той се озова в доброволна самота, защото не желаеше да се среща с предишни приятели, нито пък се свързваше с нови. Единственият, който го придружаваше навсякъде, беше акордеонът му.

В средата на октомври същата година, заедно с група журналисти и хора от киното, присъствувах на последния курортен ден, когато комплексът официално закриваше сезона. Почти всички хотели бяха зазимени, по алеите, засипани с окапали листа, нямаше жива душа и по пустите плажове се разбиваха големи пенливи вълни. Навред беше унило и мрачно. Отгоре на всичко валеше почти без прекъсване. И в този най-последен ден видях Владо, вероятно единствения обитател на комплекса, да седи като прокажен на първата пейка край пътя. Минах покрай него и се опитах да го заговоря. Той ме изгледа безучастно и извърна глава.

Той продължил да чака и през следващата година. Казаха ми, че пристигнал на Слънчев бряг още преди откриването на сезона, когато бадемите цъфтели, и стоял пак до последния ден. Тъй като все пак трябвало да се прехранва с нещо, от време на време свирел по ресторантите, които нямали оркестри и за известно време поправял електрическите инсталации по хотелите. Дали му някаква стаичка, където живеел безплатно. Хора, които го бяха виждали, говореха, че той бил загубил интерес към всичко друго: близки, професия, приятели, планове за бъдещето — нищо не го интересувало.

„Тя ще се върне! Тя не може да не се върне!“ — казал той на наш общ приятел.

Той продължи да чака и през следващата и по-следващите години. Постепенно се бе привързал към алкохола, беше измършавял, погрознял и някога живото, интелигентно лице бе загубило изразността си. От някогашната респектираща слава на велик донжуан не бе останало нищо. Келнерите, управителите на ресторантите и милиционерите го пъдеха, защото бил загрозявал гледката…

И ето го сега, седнал в ъгъла на рибарската хижа, прегърнал неразделния си акордеон и облегнал глава върху стената. Очите му са хлътнали, погледът му — почти угаснал, и лицето му едва-едва напомня за някогашния Владо. Отивам при него и се опитвам да го заговоря. Но както и преди това, той нито ме познава, нито реагира.

„Ще изпееш ли за нас «Нека сърце да е широко»?“ — казвам аз.

Той ме поглежда с недоумение, сякаш не разбира кой съм и какво искам. После, може би помислил, че и аз съм от тези, които постоянно го пъдят от ресторантите, тромаво се надига и тръгва към входа. Пред него по алеята пълзят коли. За миг той се спира. Виждам как лицето му се оживява и тялото му леко се привежда напред, сякаш да не изпусне приближаването на белия мерцедес.