Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

КРАЙ МАЛЬОВИЦА

Бях поканен за среща-разговор със студентите от бригадата, която през лятото работеше на новия път за Мальовица.

Тези организирани срещи на писатели с читатели или просто с публика бяха и все още са твърде разпространена форма на пропагандно общуване по принуда. И двете страни бяха принуждавани. Писателите се заставяха да излязат от своята тясна клубно-приятелска атмосфера и да се срещнат с тия, които, предполагаше се, четяха техните произведения. Само най-славолюбивите и най-посредствените дейци на литературния фронт приемаха това задължение с удоволствие, защото то потвърждаваше нещо, което те биха искали да бъдат — големи популярни имена. По-примитивните и по-наивните от моите колеги се радваха на афишите и вестниците, които известяваха за тяхното пристигане в някое село или град, приемаха с жестове букетите цветя, раздаваха автографи с живописни подписи и дори се фотографираха с публиката, за да увековечат момента. Понякога те отнасяха в бележниците си адреса на някоя местна учителка с красиви мечтателни очи, която щеше да броди свенливо в сънищата им като доказателство за силата на талантите им. А от другата страна — заводски, учрежденски, квартални, военни, младежки, женски и т.н. организации, за да отчетат някаква обществено-политическа дейност, бяха принудени често да канят писатели било за литературно четене, било за срещи с читателите. Така че това заставане на писателя с лице пред дадена публика съвсем не идваше от породен интерес от едната или от другата страна, а просто беше вариант на основното правило ДА СЕ ОТБИЕ НОМЕРЪТ. И двете страни знаеха, че това културно събитие щеше да се впише в актива им, щеше да се отчете по не знам колко линии и следователно си заслужаваше масрафа да се изтърпят няколко скучни часа. Тъкмо поради липсата на естествен взаимен интерес разговорът се организираше предварително. Между публиката се избираха няколко жертви, които трябваше да прочетат произведенията на поканения писател (или писатели), след това трябваше да прегледат някои критически статии и да подготвят въпросите, които щяха да зададат. Обикновено тези разговори бяха непоносимо фалшиви, често пъти изцапани с цитати от речите на първия ръководител. Диалог въобще не се получаваше, тъй като и писатели, и читатели произнасяха един и същ монолог. Над всички тегнеше го-ре-долу онова чувство за безсмислица, което биха изпитали двама затворници, ако надзирателят им заповядаше да разговарят за ланския сняг. „Ами… беше бял“ — ще каже първият. „Да, бе! Наистина беше бял!“ — ще откликне вторият.

Хората бяха достатъчно мъдри да не задават неудобни въпроси, а писателите достатъчно хитри, за да не ги предизвикват. Най-безобидните въпроси бяха за прототиповете на известни литературни герои, но твърде рядко нещата стигаха опасната зона за истината в живота и нейното литературно фалшифициране, което, аз мисля, би трябвало да бъде главната тема на всеки сериозен литературен разговор в България.

И все пак, въпреки инстинктивното благоразумие от време на време, макар и рядко, внезапна бомба експлодираше на такава среща. Добре запапагаленият урок от безсмислени въпроси и отговори отиваше по дяволите и сякаш силни гласове се провикваха: „Не виждате ли, че царят е гол?“

В студентския лагер пристигнах с кола рано следобед. Беше великолепно слънчево време. Гледайки автомобилния път, който се устремяваше нагоре към недостъпно чистите планински височини, със съжаление си помислих, че съдбата на Витоша щеше да последва Рила, че след няколко години нямаше да има и помен от красивата и съдържателна самота на върховете, че тучните пасища щяха да се осеят с празни консервени кутии и вестници, че благородната борба на туриста със стръмнините щеше да издъхне върху седалките на пъшкащ нагоре Москвич. Студентът, който ме посрещна, сякаш отгатна мислите ми и внезапно каза: „Превръщаме планината в клозет!“

Гласът му беше хапливо ироничен и явно изразяваше нещо, с което той не можеше да се примири. Той беше много висок, русоляв, с бистри сини очи и красиво лице. Движеше се малко тромаво и от време на време изпитателно ме поглеждаше. Явно се опитваше да разбере що за птица бях.

— Не съм чел нищо от вас! — каза той, докато пресичахме поляната към бараката, в която щеше да се състои срещата. После той добави без каквато и да е нотка на извинение: — Не чета днешна българска литература!… Не си мислете, че не съм опитвал… Колко пъти… момичетата говорят за тоя-оня писател и човек рече да не остане назад… но… — тук той се спря, обърна се с лице към мене и като ме гледаше в очите, каза: — Аз просто не знам, за какво пишете?

Гласът му беше знаменателно предупреждение, че срещата със студентите щеше да бъде далеч от обичайното представление, където всичко се знаеше отнапред. Междувременно забелязах погледите, които се хвърляха към колата ми — съвсем ново, лъскаво БМВ, и в миг пожелах да бях дошъл върху някакъв раздрънкай камион. Атмосферата в бараката, която служеше за стол на бригадата, беше неприветлива. Липсваше обичайната маса с червена покривка и вазата с цветя и съвсем невероятно за България, по стените нямаше никакъв портрет и никакъв лозунг. Дадоха ми един стол и студентите седнаха по масите около мен. Докато те идваха един по един в избелелите от слънцето сиви дочени бригадирски дрехи, моят водач ми каза, че ако искам, след срещата мога да хапна с тях нещо рядко — кюфтета от младо магарешко месо. Мислех, че се шегува. Веднага забелязах и пълното отсъствие на сервилната любезност, с която винаги ни обграждаха организаторите на такива срещи. Момчетата и момичетата ме гледаха със сериозни, строги лица и дори няколкото шеги, с които започнах, не промениха атмосферата. В бараката трябва да имаше над стотина души и още продължаваха да пристигат. Русият ми водач ме представи с твърде многозначителните думи:

„При нас е Георги Марков, авторът на «Мъже», когото поканихме тук за един… мъжки разговор!“

С цел да обезоръжа евентуалните нападатели избрах една от най-сигурните и проверени теми, а именно „Съществуването на подлеци не е оправдание и ние да постъпваме подло“. Винаги смятах, че обществената отговорност в България служеше за измиване на отделни мръсни ръце, че в името на партията, народа и страната всъщност се извършваха най-отвратителни престъпления и подлости и че единственият правилен критерий си оставаше критерият за личната отговорност. Аз поне никога не съм приемал и не мога да приема оправдания от рода на „партията ми нареди“, „аз не исках, но го направих, защото ми заповядаха“. Тъкмо в прехвърлянето на собствената конкретна отговорност върху общи понятия, като партия, народ, страна, аз виждам най-узаконената и най-силно изразена индивидуална подлост. Говорих около половин час. Чувствувах, че те ме слушаха с критично внимание, че аз неочаквано им бях предложил по-голямо бойно поле, отколкото те търсеха. Стори ми се дори, че на тях някак им допадна ясното разграничаване на лична отговорност от партийна отговорност. Когато завърших, нямаше никакви ръкопляскания. Вместо това чух глас:

— А как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате? Със скъпата западна кола, която е пред вратата? Май нещо не вървят заедно двете работи?

Питащият беше слабичък младеж с кривогледи очи.

— Когато апелирате за личното съзнание на другите — продължи той с почти писклив глас, — предполага се, че вие имате такова съзнание! Или… и вие ще кажете… жертвите са за вас, а авантите за нас…

Видях, че всички посрещнаха тия думи с явно одобрение и се обърнаха към мене, за да чуят отговора. Почувствувах се много неловко и се опитах да обясня, че колата ми не значеше непременно привилегии, но слушайки неубедителността на собствения си глас, се разколебах и млъкнах. Те бяха непоколебимо прави. Малко или много, по това време аз принадлежах към скъпо платената върхушка й най-глупавото беше (както правеха някои от колегите) да твърдя, че заслужавам всичко, което ми е дадено. Но разговорът едва сега започваше:

— Бихте ли казали, колко пари печелите на месец? — беше вторият въпрос.

Всички погледи бяха върху лицето ми, очаквайки, че ще ги пратя за зелен хайвер. Казах приблизителната сума. Толкова от книги, толкова от киното, от телевизията, от радиото, от разни вестници и списания… През всички премина шумна вълна на изненада, няколко души подсвирнаха.

— Това е заплатата на баща ми за година и половина! — извика някой.

— Всички писатели ли печелят по толкова?…

— Не — казах… — не… само неколцина…

Пощадих ги. Така ми се искаше да им кажа, че имаше писатели, които не бяха нищо друго освен фабрики за пари, че печелеха десетократно повече от мене, че някои от тях, като Стоян Даскалов, имаха повече от половин милион в банката, че най-големите хитреци фактически разпределяха издателската хартия помежду си, че бях видял в книжната фабрика на Горнобански път „Петко Напетов“ да се претопяват непродадени книги само за да бъдат издадени след месец отново. Помислих си какъв ефект биха имали точните данни за приходите на т.нар. търговски писатели, като Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Богомил Райнов и други, които надвишаваха многократно и най-фантастичните представи за социалистически приход. А какво биха казали студентите за други мои пребогати колеги, чиито жени или любовници ходеха на петъчен пазар в Париж или Лондон, които купуваха на черно големи количества чужда валута, издигаха прескъпи вили и влачеха със себе си цели антуражи от полуплатени клакьори… Щеше да бъде прекалено много за студентите…

— И за какво се плащат тия пари? — попита моят водач, който явно бе доволен от развитието на разговора. — Аз ви казах, че се опитах да чета тази литература, но не се чете… Просто тя няма нищо общо с мене!

— Тя няма нищо общо с никого! — извика някакъв наперен студент.

— Когато чета всички тия произведения… — започна трети студент, който се стараеше да се изразява по-плавно, — не знам за какво са написани. Ако е, за да отразят живота, трябва да кажа, че вие, писателите, или не познавате живота, или лъжете… Ако е, за да поставят някакъв проблем, то нивото е толкова ниско, че проблемът вероятно се е изпарил и нищо не е останало… Но дори ако приемем, че всичко това е текуща партийна пропаганда, трябва да ви кажа, че е толкова евтина, че действува обратно.

— Партията трябва да мрази себе си, за да плаща на такива писатели! — обади се още един.

После мнозина заговориха, почти едновременно, така че трудно можех да следя думите им. Но целият този нестроен хор изразяваше спонтанен протест срещу съвременната литература и поставяше мен и колегите ми в незавидната категория на богати лекомислени чужденци, посещаващи от време на време България.

— Не виждат ли критиците тия неща? — попита нов студент, който набързо бе анализирал някакъв нескопосан роман.

— Каквито писателите, такива и критиците! — вместо мен отвърна му друг.

А аз си мислех за отчаяното корумпирано ниво на нашата критика. Деветдесет на сто от нашите критици бяха дребни чиновничета със съвсем бедни мозъци и още по-бедни сърца. Останалите десет на сто бяха поделени между хитри, амбициозни политически акробати, които, колкото по-талантливи бяха, толкова по-безпринципно пишеха, плюс неколцина изолирали се и от живот, и от литература интелектуалци. Искаше ми се много да кажа на студентите как писателите сами организираха критиците си и критиките, как се пускаха в действие всички средства, за да се появи хвалебствена рецензия. Исках да им кажа и за онзи нещастник Максим Наимович, който се бе появил в една редакция едновременно с две рецензии за една и съща книга. В левия джоб държал положителната, в десния отрицателната. Просто човекът не знаел отношението на редакцията към въпросната книга и им предоставил да си изберат каквото обичат. Цяла София се смя на тази история, забравяйки, че Максим Наимович само бе онагледил онова, което по същество всички критици вършеха. Исках да им разкажа също как повечето от критиците слухтяха да доловят мнението „отгоре“ и веднага съответно нападаха или издигаха до небесата книгата.

Нищо не казах. Чаках ги да се поумирят и ги запитах:

— И все пак, какво ви харесва в нашата литература, ако въобще нещо ви харесва?

Някой успя пръв да извика:

— Константин Павлов! — след което името му многократно бе повторено, за да последват имената на Радой Ралин, Николай Кънчев, Йордан Радичков, Георги Мишев, Стефан Цанев…

— Богат ли е Константин Павлов? — попита едно момиче.

— Не — казах.

— А Радой Ралин?

— Едва свързва двата края. Може да сте го виждали, когато на обяд прекосява площад „Славейков“ и носи с котелки храна за децата си…

— А Николай Кънчев?

— Мисля, че получава по-малко от една студентска стипендия.

Настъпи оживление. Видях, че отговорите ми бяха точно това, което студентите биха искали да чуят. Сигурно те биха се ужасили, ако Константин Павлов имаше тлъстата банкова сметка на Сте-Цето, или пък — по модата на най-богатите писатели — имаше частен шофьор. Бедността на Коцето и Радой сякаш носеше оптимистична надежда за тях, казваше им, че не всички писатели бяха фабрики за пари, че не всички се продаваха или търгуваха с талантите си. Че ония, които те бяха избрали за себе си, живееха по-бедно от тях. Лицата им някак просветнаха, като че им бях съобщил най-добра новина…

Някак бързо глъчта стихна. С неудобство почувствувах, че отново всички очи бяха върху мен, още по-твърди, още по-настойчиви. Опитах се да не ги виждам и спрях поглед в пространството между мен и тях, чакайки най-неприятен, грозен въпрос. Но те мълчаха, явно в очакване да заговоря, да кажа нещо за себе си, което следваше по неумолима логика. В един момент ми се стори, че не можех да ги понасям. После, сред продължаващата тишина, върху дъсчения фон на бараката видях как всички тия обграждащи ме лица с най-различни и свойствени изрази постепенно се сляха в едно лице, което с многозначителна усмивка ме попита:

— А вие, другарю Марков!?

Гласът принадлежеше на кривогледия студент.

Магарешки кюфтета не хапнах. Нямах никакъв апетит и бързах да си тръгна. Тълпата дойде до колата ми и със същата обща многозначителна усмивка наблюдаваше как седнах зад волана и как несигурно потеглих. Те не знаеха, че в този момент бих дал много нещо да бъдех между тях и сам да изпращах по същия начин някакво заминаващо си литературно парвеню.

По целия път надолу през Самоков и покрай язовира, при всеки остър завой аз чувах този неуморен глас:

„А вие?“