Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 63 гласа)

ЧАЙКАТА

Беше наскоро след унгарското народно въстание. Повече от десет хиляди души бяха „превантивно“ арестувани и препълниха лагерите. Господ знае колко народ беше интерниран. Размразяването от пролетта на 1956 година се превърна в дълбоко замразяване през зимата и пролетта на следващата година. Атмосферата в учреждения, предприятия и учебни заведения беше отново напоена с параноична подозрителност. Правеха се тайни кадрови проверки на всяка биография и се изготвяха списъци за нови изгонвания или изключвания.

Тъкмо по това време приятели доведоха у дома Ана. Тя беше студентка първа година в Художествената академия. Трябва да кажа, че човек рядко можеше да срещне такава красота. Всички, които я видяхме за първи път, бяхме смаяни от нейното лице, създадено сякаш от най-висшите сили на природата. Не ми е възможно да опиша това неотразимо съчетание на черни коси, зелени очи, чувствени устни и още по-чувствени линии на бузите. Но струва ми се, че тази красота беше пропита с почти болезнена гордост. Ана не изглеждаше човек, който леко би направил компромиси със себе си. А живеехме в епоха, където това качество често се превръщаше във фатален недостатък. Отгоре на всичко биографията й не беше розова, защото покойният й баща преди години търгувал с Германия. Момичето беше прекарало доста тежки години и след няколко неуспешни опита да влезе в академията, през лятото, в което започнаха да се изхвърлят бюстовете на Сталин, Тя успя да осъществи най-голямата си мечта — да стане студентка в академията.

Ала тук тъкмо красотата й се беше превърнала в неин главен враг. Едва ли не всеки по-важен другар от комсомола и дори от преподавателското тяло се бе опитал твърде напористо да прелъсти новата студентка. Особено настоятелен бил един от комсомолските секретари, всеизвестен по-късно обществен подлец. Той изровил неприятни факти от биографията на момичето, т.е. от някогашната дейност на баща й, и направо й казал, че ако тя не се съгласи да сподели леглото му, фактите били достатъчни, за да я изключат. Ана му казала, че тя предпочита да легне под трамвая, отколкото да се възползва от предложението.

Всички, които бяха у дома, взеха присърце болката на момичето и имаше разни идеи за справяне с положението, но се оказа, че нищо не можеше да уравновеси сътрудничеството на бащата с германските търговци. Наистина фактите, с които секретарят на комсомола и кандидат за любовник разполагаше, бяха достатъчни, поне в това мътно време, да изхвърлят Ана от академията. И тогава, когато и другите, и аз чувствахме, че най-доброто беше да убедим Ана, че животът й без академична диплома си е живот, пристигна моят приятел Димо. Той беше от онези бързо съобразяващи и бързо действащи хора, които дори ако планетата се пръсне на парчета, ще съумеят да се намерят на най-доброто от тях.

— Ако вашата красота — каза той на Ана — ви е причинила всички тия неприятности, то пак тя трябва да ви избави от тях!

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Комсомолското секретарче си е разпасало пояса, защото е сигурно, че зад Ана не стои никой. Но ако той разбере, че тя има някакъв висшестоящ Ромео, ще си обере крушите моментално и на бас, че няма да посмее да докладва никакви биографични разкрития!.

— Но аз не желая нито висш, нито нисш…! — извика Ана, която при-бърза със заключението си.

— Никой не ви предлага такова нещо! — каза Димо. — Единственото, което мисля, че ще мога да ви предложа, е в продължение на два до три месеца, два пъти седмично да се возите на хубава кола!

Ние недоумявахме.

Оказа се, че преди време Димо направил огромна услуга на един негов съгражданин, който в момента беше шофьор в гаража на Политбюро и караше представителна „Чайка“.

„Той няма да ми откаже тази услуга, пък и какво му струва в свободното си време да повози до Художествената академия такова хубаво момиче!“ — беше резолюцията на Димо.

Една седмица след тази среща, жена ми, която също следваше в Художествената академия, ми разказа, че всички били смаяни, когато видели пред вратата на академията да спира черна чайка и шофьорът почтително да отваря вратата, за да слезе… Ана. Два дни по-късно чайката отново се появила, този път, за да вземе Ана. Комсомолският и партиен актив на академията веднага реагирал с пълен респект спрямо масивната правителствена лимузина. Кандидат-любовниците подвили опашки и не посмели да се мярнат пред Ана, а комсомолското секретарче издебнало подходящ момент, разтреперано се приближило до нея и я помолило да забрави заканите му и да го пощади.

Жена ми каза, че цялата академия била убедена, че Ана е любовница на някого от самия връх. Мисля, че дори и да им кажеше някой истината, а именно, че Ана се возеше в колата не повече от неколкостотин метра, те не биха повярвали, защото свързването на красотата на Ана с огромната власт на чайката беше за тях най-логично.

С тази евтина заблуда Ана завърши безпрепятствено академията. Но когато няколко години по-късно я срещнах на улицата и я попитах как върви животът й, тя ми отговори:

„Намери ми една чайка за всеки ден, за всеки час, дори съм готова да се омъжа за шофьора!“