Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

ДА СТЕ ВИДЕЛИ ОТТУК ДА МИНЕ ЕДИН ЧОВЕК?

Трудно мога да си представя двама души с по-различен външен вид. Карата, режисьор в дублажа, възслаб, със среден ръст, с продълговато бледо лице, в което има нещо от мълчаливата сериозност на Бъстър Китън, и очи, които можеха да приемат абсолютно всеки израз според желанието на техния собственик. Неразделен партньор на Карата беше Бобчев, преводач на кинематографията от френски, доста пълен, с физиономия и маниери на френски гастроном, с внушителна походка и неочаквана любезност, зад която е поставен остроумен капан. И на двамата възрастта беше трудно определима — някъде около петдесетте.

Двамата бяха приятели. Но, изглежда, ги свързваше нещо повече от приятелството. Общата им слабост беше да провокират глупостта на хората. Много често ние ги виждахме да се движат по улиците заедно, потънали в загадъчно мълчание, от което неизбежно се раждаше някаква шега. Външно те правеха неотразимо впечатление на тежки, солидни граждани, вероятно със значително обществено положение. Вътрешно те бяха изобретателни смели юноши, които искаха да ни накарат да почувствуваме собствената си глупост. Нищо при тях не се повтаряше, нямаше никакви заучени трикове, всичко беше творческа импровизация.

Веднъж, по обед, когато входът на Борисовата градина беше задръстен с минаващи хора, Карата спря един старец, който водеше внучето си, и най-учтиво го запита:

„Извинете, да сте видели оттук да мине един човек?“

Естествено отговорът на този абсурден въпрос беше още по-абсурден. Старецът се сепна, като че властта го питаше, и отговори:

„Не, не съм видял никого!“

Няколко секунди по-късно той явно осъзна глупостта, която бе казал, видя, че около него имаше поне стотина души, и се усмихна на себе си.

Друг път под кестените на „Царя“ се движеше млад гражданин. Той щастливо държеше в лявата си ръка сладолед и от време на време още по-щастливо си близваше от него. Карата тръгна насреща му. Точно когато двамата се изравниха, той леко се наклони към ръката, която държеше сладоледа във въздуха, изплези дълъг език, близна от разтопената млечна маса и невъзмутимо отмина.

Човек трябва да плати състояние, за да види в последвалите секунди лицето на собственика на сладоледа.

Той се закова на място като парализиран. Лицето му се вцепени, неспособно да изрази никакъв живот. Изглеждаше, че езикът, който близна неговия сладолед, в същото време го бе пронизал. Едва след няколко дълги секунди в опулените му очи се появи светлина. Може би тя се бе родила от съмнението на разума към това, което очите бяха видели. Той погледна сладоледа, който капеше върху ръката му, после се извърна назад, за да види, че похитителят на неговата собственост се бе отдалечил, огледа се наоколо, сякаш да се убеди, че не сънува, и пак втренчи очи в сладоледа, като че там беше останал езикът на непознатия. Да му близнат от сладоледа! Постепенно разумът повярва на очите. Прие, че похищението срещу сладоледа беше факт… Значи трябваше да се реагира! Отново — дълъг поглед назад. Струва ли си да се тича подир онзи тип и да се искат обяснения? Сепнато озъртане… Не, никой не беше видял случилото се и никой не го наблюдаваше. Значи никой не се подиграваше с него. Трябва този, който му близна от сладоледа, да е някой луд… Как така се близва чужд сладолед?… Противно е, все едно да вземеш от някого на заем четката му за зъби…

Сладоледът вече се стичаше към ръкава на сакото му. И едва тогава дойде последният въпрос: „Какво да правя със сладоледа?“ Изглежда, не беше лош сладолед. Той се взря във вече потъващия връх на млечната купчинка, като че търсеше следите от чуждия език. Нищо не личеше. И никой нищо не бе видял! Той посегна да си близне отново, но в момента, когато приближаваше сладоледа към вече изплезения си език, ни забеляза и разбра, че ние бяхме видели всичко. Гордостта му експлодира. С израз на пълна погнуса той яростно захвърли сладоледа върху тротоара и с гневно лице продължи пътя си.

Карата и Бобчев често устройваха шеги от този род и за тях би могло да се напише цяла книга. Но, струва ми се, най-силните им прояви бяха, когато изваждаха наяве абсурдите на съвременното общество. По някое време Карата се сдоби с пардесю от сив габардин, което се спускаше до под колената му и имаше „реглан“ ръкави. Всеки, който е живял в Източна Европа, моментално ще разбере, че това пардесю беше точно копие на пардесюто, което носеха (не знам по каква традиция) членовете на всяко Политбюро. Като мода и като вкус това сиво габардинено пардесю беше отживяло времето си и едва ли някой човек в България би облякъл такава дреха. Но тя беше несменяемата униформа на висш партиен ръководител. Такива пардесюта носеха Хрушчов и Булганин, Валтер Улбрихт и Чаушеску, Косигин и Громико, Готвалд и Новотни и почти всички български членове на Политбюро.

Всеки може да си представи, че се искаше голяма дързост от обикновен гражданин да носи такава „високопоставена“ дреха. Но Карата реши, че точно това пардесю му отива, и започна да ходи с него. От друга страна, самото пардесю така хубаво легна на сериозното му, потънало в дълбоки държавни грижи лице, че според мен той изглеждаше по-достоверен член на Политбюро, отколкото който и да е от истинските членове. С чудесния си артистичен усет Карата имитираше безпогрешно маниерите на „народните“ синове, които партията бе издигнала на недостъпно за народа разстояние. Особено сполучлив беше погледът, защото въпросните граждани никога не гледат човека в очите, а през него, което създава впечатлението, че човекът хем е пред вас, хем го няма.

Въоръжен с такова специално пардесю и с тези характерни маниери, Карата откри, че самото му появяване всред хора, които не го познаваха, имаше силен ефект. Например дори най-строгите пропуски на министерства и комитети не смееха да спрат този човек, който се движеше горе-долу със самочувствието на собственик на страната. За да засили още повече илюзията, че сивото пардесю не е никак случайно, Карата възложи функциите на телохранител на Бобчев. Последният вървеше пред него с мрачно, сериозно лице, с ръце в джобовете, и се оглеждаше наоколо, като че всеки момент щяха да се появят престъпните ръце, за да посегнат на човека със сивото пардесю.

Видях ги веднъж пред зала „Универсиада“. Гостуваше някаква голяма западна звезда (струва ми се, Шарл Азнавур). Празното пространство пред залата бе опасано с кордон милиция, която едва удържаше тълпата почитатели на певеца, останали без билети, но с надеждата, че някой може да продаде излишен билет. Хората се блъскаха човек до човек и дори ония, които имаха билети, не можеха да си пробият път. И внезапно чух силния глас на Бобчев:

„Дайте път, другари! Дръпнете се, другари! Дайте път!“

Бобчев пробиваше устремно тълпата, но коридорът след него не се затваряше. Явно хората бяха силно респектирани от извънредно важната личност, която идваше отзад. Когато Бобчев стигна милиционерите, те автоматически отвориха кордона, за да пропуснат човека със сивото пардесю. Не можех да повярвам на очите си, когато Карата се появи с цялата си внушителност и половин дузина офицери от милицията, застанали около входа, дълго козируваха. Те се отправиха към специалната ложа, но по пътя изчезнаха и никой не ги забеляза повече. Никому и наум не дойде да провери билетите им.

Почти същата сцена се разигра на една деветосептемврийска манифестация. Пак с оглед на сигурността, която явно нямаше нищо общо с любовта на народа към неговите ръководители, три пъти в годината — на Първи май, на Девети септември и на 7-и ноември, центърът на столицата биваше блокиран от ранни зори, така че пиле не можеше да прехвръкне. Всички улици бяха завардени и се позволяваше да минават само онези граждани, които имаха специални пропуски за трибуните, за да наблюдават манифестацията. И точно на един такъв пропускателен пункт, където се бяха струпали имащите право на пропускане, отново се втурна Бобчев:

„Дръпнете се, другари! Дайте път! Дръпнете се! Веднага!“

И отново Карата премина триумфално със сивото си пардесю. Но той не би бил той, ако се задоволеше с такъв евтин успех. Точно на площада съзря милиционерски полковник, който явно даваше последни нареждания. Личеше, че е твърде важен. Карата вдигна глава към него, сякаш да му внуши присъствието си, и когато онзи го забеляза, той направи странен жест, който, струва ми се, че бях виждал веднъж, когато Фердинанд Козовски разговаряше с журналисти. Карата простря ръката си напред с два опънати пръста, показалеца и средния, и размърда тия пръсти в знак, който трябваше да означава, че много висш началник вика при себе си много нисш служител. Но съзрял този мистериозен знак, полковникът трепна, изчерви се, цялата му фигура се изпъна и той почти маршируващо тръгна към Карата. Протоколът изискваше да спре на известно разстояние от сивото пардесю, но двата пръста го поканиха да приближи. Карата го огледа критично и първият му въпрос беше:

— Всичко наред ли е?

— Тъй вярно, наред е, другарю …ов… — явно полковникът не смееше да издаде, че не знае името на човека пред него.

И сега последва странният въпрос:

— А какво ново има ГОРЕ?

— Разрешете да доложа, тази сутрин не съм бил ГОРЕ! — беше фантастичният отговор.

Явно недоволен от отговора, Карата размърда двата пръста в обратна посока. Да се маха този полковник. Онзи се обърна кръгом.

Имах чувството, че присъствувам на още една абсурдна пиеса. Та как можеше на такъв идиотски въпрос като: „Какво ново има горе?“, да се отговори с абсолютна сериозност: „Тази сутрин не съм бил горе!“ Какво означаваше това ГОРЕ? Какво съдържание влагаше в него бедната глава на полковника, който явно бе поласкан, че го питаха именно за ГОРЕ, а не за ДОЛУ? Нима системата беше отнела напълно елементарния разсъдък на полковника, та той не можеше да запита като нормален човек: „Извинете, кой сте вие? Какво право имате да ми махате с двата пръста? И какво е това ГОРЕ, за което питате?“

Не. Нищо подобно. Той си отиде щастлив, че е разговарял със сивото габардинено пардесю.

За мен тази малка случка говореше повече за българската действителност, отколкото половината от романите, написани за нея.

И може би за да не смятаме, че това е случайно явление, двамата остроумни шегобийци изиграха коронния си номер. Мой близък приятел, който е присъствувал на цялата сцена, ми разказа следното:

Те се връщали с някаква работна група на кинематографията от провинцията. Така се случило, че по пътя не могли да хапнат и когато автобусчето им спряло при Орловия мост, били много гладни. Поогледали се нагоре-надолу за ресторант, но се оказало, че или затваряли (било доста късно вечерта), или пък били в почивен ден. Накрая спрели пред отворен ресторант, мисля, че е бил „Дълбок зимник“, но входната врата била заключена и имало надпис, че тази вечер заведението е ангажирано за банкет. През спуснатите пердета те видели, че масите вътре са наредени във формата на буквата П и край тях били насядали добре облечени хора със снежнобели ризи и хубави вратовръзки. Това били служители от някаква експортна централа, които празнували нещо си. Карата и Бобчев казали на другарите си, че те възнамеряват да влязат вътре и да се нахранят. Подозирайки солени последици, моят приятел и другите се опитали да ги придумат да не си правят опасни шеги. Но нищо не могло да спре двамата. Сивото габардинено пардесю отново влязло в действие. Карата се дръпнал, а Бобчев силно почукал и когато на вратата се показала някаква глава, той извикал:

„Как може да затваряте вратата, когато другарят…ов идва да ви види и да ви поздрави!“

И в този момент държавният мъж се показал. Бобчев разтворил широко вратата и почтително пропуснал край себе си своя шеф. Когато двамата влезли вътре, отначало никой не им обърнал никакво внимание, просто хората пиели, ядели и си приказвали. Но постепенно всички глави се обърнали към вратата, откъдето нетърпеливо и недоволно ги гледал човек с господарска осанка. Възцарила се странна тишина. И сега Бобчев, както стоял зад голямото началство, обърнал дланите на ръцете си нагоре и уж скришом показал на присъствуващите, че са длъжни да станат на крака. За няколко секунди всички се изправили. След това Бобчев пак скришом отзад им показал, че трябва да ръкопляскат. Разнесли се бурни ръкопляскания, които бавно накарали държавническото лице да се отпусне в усмивка. Моментално хора се спуснали да поемат пардесюто и Карата се намерил в центъра на буквата П.

„Драги другари — започнал той речта си, без изобщо да знае на кого говори, — въпреки моята претрупаност и лошото време аз дойдох да ви поздравя от името на ръководството и от мое име и да ви пожелая да продължавате да служите на нашата страна с още по-големи успехи…“ и т.н.

Цялата реч траяла около минута и половина, но направила такова отлично впечатление, че този път не станало нужда Бобчев да ги подсеща за ръкопляскания. По лицата на хората цъфнали усмивки и телохранителят на висшия партиен и държавен мъж чул зад него хора да спорят дали другарят… ов е член, или пък е все още кандидат-член на Политбюро.

Междувременно Карата водил петминутен диалог с ръководителите на предприятието, в който имало следните изрази:

„Колкото човек е по-нагоре, толкова по-малко спи!“, „Всичко се решава от вас, бойците на първа линия!“, „Ние горе често говорим за вашето предприятие!“, „Вие имате амбиции, но ви трябва още опит!“

Докато Карата си хапвал и разговарял, някой се опитал да фотографира щастливото посещение на важния човек. Но Бобчев моментално влязъл в ролята си и със съвсем професионален глас пошушнал на човека с фотоапарата:

„Съжалявам, но не може! Нали знаете, другарят… ов се фотографира само при определени случаи!“

Когато двамата се нахранили добре, Бобчев отново дал знак на хората да станат. Карата облякъл пардесюто си и изпратен с бурни ръкопляскания, напуснал заведението.

Моят приятел бил смаян.

„Някой път — предупредил той двамата шегобийци — ще си изпатите здравата!“

„Никога! — отвърнал Бобчев. — Нали габардиненото пардесю е автентично!“