Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 65 гласа)

ДА СЕ ПРЕЖИВЕЕ НЯКАК

Тези дни ми попадна един нов роман на работническа тема, написан от мой някогашен приятел. Независимо от качествата и недостатъците на романа трябва да кажа, че той представлява поредното писмено доказателство за дълбоко непознаване на работническата действителност у нас. Още едно произведение, което се прибавя към поредицата скалъпени оптимистични измислици, към описанията за мармаладеното щастие на нашето работничество. Повече от двадесет години автори произвеждат книги, в които образът на работника горе-долу е представен така: приятно грубоват мъжага, който говори с просташка духовитост, има непохватни маниери, но изненадваща професионална сръчност. Който обединява по мистичен начин съзнанието за собственото си достойнство с това за достойнството на обществото. Нормално той преживява две драми: първата — люшкането между собственото благополучие и безкористна служба на партия и общество, и втората: люшкането между две жени. Всичко се разрешава с помощта на някой високосъзнателен другар, работникът открива своето истинско и важно място в живота, хвърля се в трудова атака, прави чудеса, бива награден и заживява щастливо с любимата професия и любимата жена. Никъде на друго място не съм чел и чул по-примитивни ужасни диалози между работници, отколкото в българските литературни произведения на работническа тема. Но веднъж потръпнах, като си помислих, че тази пошла литература започва да влияе и вулгаризира простите, смислени и понякога твърде изразителни работнически думи.

В моите работнически години ние бяхме далеч от подобно влияние, както бяхме далеч и от предложения ни от литературата прототип на работник. Нещо повече, хората ненавиждаха купищата словесни безсмислици, които ежедневно им се поднасяха. Защото животът на всеки от нас се определяше от един много прост и здрав принцип — да се преживее някак. Без съмнение това е принципът на човек, който съзнава, че е жертва на обстоятелствата и че не може да ги промени. Това е принципът на минималната надежда, както и на минималната съпротива. Почти всеки понеделник трябваше да ходим на политически събрания, които имаха най-различни форми. Но почти всички бяха приели, че това е задължително, и присъствуваха на тия събрания горе-долу с чувството, с което мохамедани биха присъствували на християнска молитва. Известна част от работниците правеха редовни опити да се измъкнат от това досадно задължение, което те смятаха за губене на време. Но в ония времена хора като Киро се престараваха да докарат всички в залата. Хората се отпускаха уморено на столовете, дремеха или разсеяно слушаха. Много от жените плетяха и чакаха другарят от трибуната да свърши словото си. Обикновено бурни ръкопляскания посрещаха края, което беше чиста подигравка, и хората изчезваха за миг. Колкото голяма активност те проявяваха, когато се говореше за конкретни, засягащи ги въпроси, толкова дълбоко те не се интересуваха от идеологическите проблеми. Много рядко някой работник проявяваше любопитство да зададе въпрос на политическа тема, сякаш съзнаваше, че това не е негова работа. А от друга страна, с цел да се създаде някакво оживление на тази мъртва дейност, по партийна линия се подготвяха въпроси и просто се възлагаха на някои работници да ги зададат. Твърде често работникът забравяше заучения въпрос и всред смеха на всички се обръщаше: „А бе, Киро, какво ме караш да питам! Я питай ти, поне знаеш какво да питаш!“

Нашите работници живееха със здраво и реалистично чувство към живота. В тия първи години те бяха толкова девствени в своята честност, че ужасно се червяха, когато трябваше да произнесат пред всички думи, които им бяха написани: „В чест на рождения ден на другаря Сталин обещавам да работя с всички сили и преизпълня личния си план с 20 на сто.“ Те знаеха, че това не бяха техни думи. Знаеха, че бяха лъжи. Всеки работник превъзходно съзнаваше, че би постигнал тия 20 процента, за да си осигури премиалното или малка ударническа награда, парите от които отдавна вече бяха влезли в бюджета му.

В продължение на седем години, докато работех като инженер, не срещнах нито един работник, който да се е трудил заради партията или пък да е постигнал някакъв трудов успех заради нея. Въпреки че много успехи впоследствие бяха посвещавани на разни партийни събития. Перченето с работа и постижения съвсем не е в характера на нашия работник. Почти всички добри работници, които съм срещал, бяха хора скромни, не обичаха да парадират с това, което можеха да правят, макар че имаха явно самочувствие. Имаше някаква безсмислица в поемането на обещания в трудовото съревнование. Спомням си, веднъж бай Илия четеше лозунг, опънат от някого в неговия цех: „В чест на Девети септември обещаваме да работим качествено!“

„Да ги вземат дяволите! — избухна бай Илия. — Значи през останалото време могат и да не работят качествено! За какво им се плаща тогава? Обещават ми да изпълнят това, което е тяхно задължение!“

Но ако работниците не обичаха политиката и политическите въпроси, защото ги поставяха в положение на първолачета, които трябваше да повтарят и заучават чужди фрази, то безусловно те бяха респектирани от присъствието на партията. Всеки чувствуваше, че в голяма степен партията бе неговият работодател. Както затворниците във всеки затвор изпитват чувство на страх и зависимост от директора на затвора, така и нашите работници изпитваха чувство на страх и зависимост от партията, все едно кой я представляваше. Основното чувство за самосъхранение караше почти всички да се стараят да бъдат в добри отношения с членовете на партийното бюро, с най-активните комунисти, с директора и партийната организация в квартала, където живееха. Особено внимателни бяха отношенията с хора, за които се знаеше или пък се предполагаше, че работят за Държавна сигурност. От една страна, работниците се стараеха да нямат нищо общо с тях, а от друга страна, трябваше да ги търсят за разни услуги. Но отношенията между служителите на Държавна сигурност и обикновените хора у нас е една твърде голяма тема, на която по-нататък ще се спра изчерпателно.

Основната ми мисъл дотук е, че партията не създаде никакво ново, в творческия смисъл на думата, отношение на работника към труда и това е една от най-големите неистини, които от години слушаме. Наистина бе създадено с течение на времето ново отношение, но в точно обратния смисъл — че трудът е ангария, че работят само баламите, а тия, които имат ум в главата, си въртят синджирчето.

Доста време беше нужно на партията, за да развали естественото чувство за трудова отговорност, което сякаш бе вродено от години в нашия работник. Който има представа от живота на българското работничество преди войната, ще каже, че санкционирането на работници поради трудова немарливост, лошокачествена работа и несериозно отношение към професионалната сръчност беше твърде рядко явление. Както в много сериозни индустриални страни, старият наш работник чувствуваше като лична обида и срам допускането на грешки в работата. Съществуваше чувство, което се нарича професионална гордост и което чувство едва ли е често явление в съвременния български работнически свят.

Партията успя по твърде убедителен начин да внуши на работника, че не само добрата работа може да му помогне да спечели повече, а и властта, която произтича било от положението, било от връзките, с които човек разполага. Ако си някакъв активист, можеш и да не работиш добре, ще те издигат, ще ти дадат хубава служба. Ако си човек на началството, негово ухо и око, можеш и да не се престараваш на машината. Каквито и грешки да направиш, ще ги прикрият. Ако пък имаш силни и влиятелни роднини, твърде бързо ще напуснеш обикновената трудова работа и ще се настаниш някъде на началническо място, въпреки че нямаш нито квалификация, нито способности. Вместо оценката на труда, положен от работниците, да се извършва въз основа на неговото истинско качество, въз основа на това, което според Кодекса на труда работникът „знае и може“, това се правеше по линия на най-невъзможни и понякога абсурдни внушения. Ние повишавахме разряда на някого си само защото бил човек на района, ние давахме награди на хора, към които бяхме разположени. Пази Боже някой да разкритикува ръководството. Колкото и добър работник да беше, колкото и да се стараеше, никога нямаше да бъде повишен. Спомням си веднъж, бях представил трима работници за награда, когато на заседание Киро каза:

„Първият не може, защото много говори. Вторият не може, защото все мълчи. И третият не може, защото още не съм го разбрал.“

Поначало нашият работник е много зле платен. Сравнението между него и кой да е западен работник ни хвърля в отчаяние. Затова той е много чувствителен по отношение на повишения и награди, което означава преди всичко някой и друг лев повече. Кой знае колко пъти при мен пристигаше работник и с голямо неудобство и горчив тон казваше: „Знам, че не зависи от тебе, знам, че е нагласена работа, но идвам да ти кажа. Не е право! Аз работя като вол, години грешка не съм направил, познавам работата и работата ме познава, а сега слагате бригадир Стефан. Че какво може той! Срамота е!“

Чувството за несправедливост беше особено силно развито у нашия работник в ония години, когато поне на книга се проповядваха привлекателни идеали. Бъдещето тогава принадлежеше на работниците, на хората на труда и т.н. С годините този измамен флирт с работниците щеше да изчезне, за да се установи жестокият закон на може би най-крещящата несправедливост в нашата история — социалистическия феодализъм. Успоредно с умирането на илюзиите за достоен, равноправен, справедлив живот щеше да стане и подмяната на истинския трудов процес с абсолютно нетрудовия процес на борба за позиции и връзки. Но още по мое време гордата професионална работа започна да потъва в мътилката на сервилното, угодническо, безпринципно поведение, защото тъкмо то биваше награждавано, то се поощряваше и заплащаше. Не бих преувеличил, ако кажа, че обществените отношения и структура у нас започнаха да превръщат работниците все повече и повече в обречени слуги.

Но тук искам категорично и дебело да подчертая, че всичко лошо, корумпиращо, разлагащо, унижаващо, всичко противно и срамно у нас идваше изключително и само по посока от горе на долу. Никога в обратната посока. Трудовата корупция беше вследствие от нравствената корупция, безмилостно насаждана от най-горното ръководство. Тези на самия връх у нас бяха лакеи и изискваха лакейско отношение от своите подчинени, които пък го предаваха по-на-долу. Цялата ни преса, радио, телевизия, театър, литература в най-голяма степен изискваха и насаждаха безропотна сервилност. Веднъж ми се обади един от заместник-министрите на леката промишленост и поиска да му намеря помещение, където да складира току-що внесени от чужбина машини. Казах му, че нямаме такова помещение. Тогава той ми нареди да демонтирам работещите машини от един цех и го освободя, което беше пълна лудост, защото точно този цех носеше големи печалби. Отгоре на всичко основни машини не можеха да се демонтират без съгласие на банката, която ни финансираше. Обясних му това.

— Аз поемам отговорността за това и ти заповядвам да демонтираш! — кресна ми той.

— Това е равностойно да запаля фабриката — казах аз. — Ако вие бяхте директор, ще я запалите ли?

— Уха! — отвърна той. — Щом друг отговаря, запалвам я, та и окото ми не мига!

Ето това отношение се насаждаше от некомпетентно и арогантно ръководство, чиято единствена грижа беше да бъде на власт. Насърчаваше се блюдолизничеството, насърчаваше се съревнованието по превиване на гърбовете, насърчаваха се много клюките, злословието, насърчаваха се доносничеството и ходатайството, и особено завистта. Често пъти хора се третираха като кучета — посочваше им се някакъв пост и им се казваше: „Ако ми помогнеш да го смъкнем оня, мястото е твое.“ Постепенно започна да се оформя грозният, циничен и дяволски лик на бъдещата действителност.

Нравствените корени на нашето работничество бяха здрави, защото лежаха все още дълбоко в селска почва. Те още не бяха отровени от жестоките класови битки, през които бяха преминали работниците на силно индустриалните страни. Самите отношения и характери на нашите работници бяха значително по-меки, по-човечни, с особено силно развито чувство за взаимопомощ и състрадание. Но съветските химикали на безскрупулно и нравствено разложение, които партийното и държавното ръководство последователно изсипваше върху нашата родна почва, действуваха все по-дълбоко.