Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Георги Марков

ЗАДОЧНИ РЕПОРТАЖИ ЗА БЪЛГАРИЯ

 

Издателство ПРОФИЗДАТ

София, 1990

История

  1. — Добавяне

НИКИФОР

Обичах хижа „Богдан“ и цялата й околност. Хижата се намираше всред буковото било на Средногорието, съвсем близо до самия връх Богдан. В ония години, краят на петдесетте и началото на шейсетте, това беше малка, полусхлупена сграда, без електричество, без телефон, без милиционерска книга и без път до нея. Беше на около два часа път от Копривщица, като човек се изкачваше отначало по дълбоко врязани коларски пътища, а после по стръмни пътеки. Последната част от пътя бяха тези чудни високопланински ливади, където все още пъплеха каракачански стада — последни останки от невинността и наивността на погребано минало. Вековната букова гора около хижата бързо оре-дяваше от безмилостната сеч на макодаковци и само след няколко години и тя щеше да бъде погребан спомен. Всред гората имаше скали, заобиколени от широк пояс здравец. Може би най-хубавия и най-уханния здравец, който съм видял. Тези скали според легендата са били скривалището на Детелин Войвода и се говореше, че вътре някъде има заровено имане. Това беше причината от време на време, нощем и тайно, да се промъкват иманяри, които за кой ли пореден път в живота си се опитваха да открият неоткритото и вероятно неоткриваемо съкровище.

През лятото всяка неделя народ плъзваше по цялото било, оставяйки след това из ливадите и из гората купища празни консервени кутии, смачкани стари вестници и всякаква смет. Но през зимата обикновено падаше сняг — истинският, дълбок сняг, който зариваше всички пътища и пътеки и хижата оставаше забравена в бялата самота. За всеки, който обичаше уединението и красотата, това бяха благословени студени дни. Снегът блестеше с неземна белота и небето беше по-чисто от всеки път, вечер зайци играеха по поляните, при лошо време се чуваше вълчи вой и хищниците идваха съвсем близо до хижата. Това всъщност беше най-хубавото време човек да прекара на хижа „Богдан“. Вътре имаше само две стаи с дървени нари и тежки вмирисани дюшеци. Имаше и малка кухничка със зидана печка. До печката беше леглото на пазача и единствения обитател на хижата, бай Луко — слабичък куц инвалид от войната, който по някакви мистериозни причини бе предпочел да се уедини в хижата, вместо да живее със семейството си в Копривщица. Няколко зими подред прекарвах доста време на хижа „Богдан“ в компанията на бай Луко и обикновено бяхме сами. Нямахме радио, никога не поискахме да ни донесат вестници и по този начин между нас и онова, което ставаше по света, нямаше никаква връзка. Единствените ни гости бяха секачите, които при лошо време също изчезваха. В тези къси студени дни и в дългите вечери ние седяхме край печката и водехме някакви бавни, разпокъсани разговори за какво ли не. Бай Луко ми разказваше спомени от войната и проявяваше огромна чувствителност към несправедливостите в живота, защото смяташе, че е жертва на голяма обществена неправда. По причини, които никога не разбрах, властта го беше преследвала и неговото уединение беше по принуда. Горе-долу по такова време при нас се появи за по-постоянно един от дърварите. Още първия път, когато го видях, лицето му, цялата му фигура, движенията му ми направиха силно впечатление. Той беше възвисок, доста сух, но с онази естествена и много здрава сухота. Лицето му беше някак грозновато, недоправено, като че природата не бе имала време да го измайстори — със силно изпъкнали челюсти, едри очни ябълки и дълго плоско чело. Очите му бяха големи, кадифени и сякаш винаги забулени в мъгла, като че той беше унесен в съзерцаване на свой собствен свят. Ръцете му бяха много дълги, с огромни длани, с посечени пръсти и изкривени нокти. Той се движеше тромаво, но със забележително чувство за сигурност, като че нищо на този свят не можеше да избяга, нищо не можеше да го изненада, нито да го уплаши.

Първия път той пристигна всред ужасна виелица. Трябваше да маркира заедно с други работници дърветата в гората, но понеже пътища и пътеки бяха завети, никой не излязъл и той единствен се беше добрал до хижата.

— Къде си тръгнал бе, човек! — скара му се бай Луко. — Не виждаш ли, че ще те отнесе и ще те затрупа някъде, та няма да можем да те намерим чак до пролет!

Никифор не бързаше с отговора. Той изтупа снега от краката си, свали вълнената качулка, която носеше, и после усмихнат широко каза:

— Абе то, Луко, бурята отнася това, което е за отнасяне!

— Не ми говори бабини-деветини! — веднага възрази бай Луко, който поради реалността на страданията си беше отхвърлил цялото си уважение към съдбата. — Ти ела още веднъж в такова време, че след това ще те намерим всред кокичетата!

— Че то няма да бъде лошо, Луко! — каза Никифор с невероятно мек и приятен глас. — Да умреш сред кокичета!

Точно тези думи „да умреш сред кокичета“, излезли от устата на този пет-десетгодишен дървар, ми се сториха твърде необикновени с тяхната щастлива ирония. Много пъти по-късно аз отбелязвах, че това чувство господствуваше в цялото видимо отношение на Никифор към света.

— Е, добре де, кажи за какъв дявол би тоя път! За какво дойде — продължи да го напада бай Луко. — Да се харесаш на началството?

— Дойдох — каза Никифор, усмихвайки се отново, — за да дойда!

При тия думи бай Луко вдигна ръце и се измъкна да донесе още дърва. А Никифор може би сметна за необходимо да ми обясни защо именно беше дошъл.

— Знаех — каза той, — че в такова време никой няма да дойде. И за какво да дойдат. Нито може да се ходи, нито може да се работи, нито може човек да се върне. И като видях, че е така, рекох си, що пък да не тръгна. Че то бурята е весело нещо бе, момче! Пищи ти в ушите, па се смее в лицето ти, па ти хвърля сняг в очите, та те кьорави, па те препъва и току те блъска насам-натам, а ти вървиш ли, вървиш и й казваш… та на мене ли, бе?

Друг път, след работа, той се отбиваше при нас, така, „да се огрее“. Забелязах, че дори на неспокойния и вечно подозрителен бай Луко присъствието на Никифор беше някак приятно.

„Никифор — заяви ми пазачът на хижата — е добър човек. Българин!“

За разбиранията на бай Луко най-големият комплимент, който можеше да се каже за някого, беше, че е „добър човек“. А „добрият човек“ за него винаги беше „Българин!“. Колко пъти, разказвайки своите приключения в Унгария или Сърбия, описвайки някакъв твърде положителен чужденец, бай Луко казваше: „Абе имаше у него нещо българско.“ И за да няма грешка в тълкуването на това „българско“, той много пъти забелязваше: „Малко, съвсем малко българи останаха по тая земя!“ Тук изобщо не ставаше дума за някакво шовинистично тупане по гърдите, а за опит да се внесе точно и ясно съдържание в понятието „българин“. Когато критикуваше някои свои познати от града, Луко винаги отбелязваше: „Той е половин българин!“ или „У него е останала само една трошица българско!“

„Ами другото? — питах аз. — То какво е?“

„Чуждо!“ — отвръщаше категорично Луко.

И така за него Никифор беше българин, който имаше жена и две деца, който работеше, за да ги храни, и „никога никому зло не беше направил“.

„Ти с Никифор можеш да говориш за всичко!“ — беше друга важна препоръка на моя домакин.

Една вечер, седнал срещу мене и събул гумените си ботуши, Никифор ме запита:

— А ти за какво си избягал тука?

— Избягах, защото не ми е приятно да седя в София — отвърнах.

— Че какво е неприятното на живота в София? — пак попита той, като чакаше със светнало любопитство моя отговор.

Опитах се да му разкажа колко нервна беше градската обстановка, колко неприятно се живееше всред клюки, зависти, амбиции… Разказах за разни неприятности, които имах, и изобщо за цялата твърде тягостна атмосфера. И когато мислех, че съм успял да дам някакъв убедителен отговор, Никифор поклати отрицателно глава и ми каза:

„Не, ти не си избягал от клюките и разните там лоши работи, защото на мене ми се чини, че ти ги обичаш и клюките, и лошите работи. Ти не си избягал, защото си по-честен или пък по-докачлив от другите, нито пък защото си по-герой, та да кажеш: аз мога без вас… Като те гледам, мисля си, че ТИ СИ ИЗБЯГАЛ, ЗАЩОТО НЕ ТЕ СВЪРТА НИКЪДЕ… Ти утре — вдругиден ще побегнеш и оттука, после ще побегнеш и оттам, където вече си побегнал… НА ТЕБЕ ОРИСИЯТА ТИ Е ДА НЕ ТЕ СВЪРТА НИКЪДЕ. А пък аз съм точно наопаки… хванал съм се за жената, за децата и за гората и не се пущам! Някой път искам да се пусна, ама не се пущам… Виждаш ли как са работите — ти не можеш да живееш като мене и аз не мога да живея като тебе… и затова приказката между нас върви…“

Друг път разговорът се обърна в обществена посока. Нямах никаква представа какво беше политическото верую на Никифор и дали изобщо имаше такова верую. За разлика от огромното мнозинство хора, които човек можеше да идентифицира често пъти преди още да са си отворили устата, Никифор беше пълна енигма. Фактически единственото му отношение към властите беше изразено в отношението му към техния бригадир.

„Моят началник!“ — каза той за него пак с характерната щастлива ирония, като че беше ясно от само себе си, че между думите „моят“ и „началник“ имаше пълна несъвместимост.

„Моят началник — разказа той — много обича да е началник! И ако му вземат началничеството, може да умре сиромахът! Ами той си няма нищо друго, за което да се хване! Виж, аз си имам жената, децата, гората, а той си няма нищо!“

Тогава аз му разказах, че има много хора, които страдаха от разни началници, че някои бяха стигнали до доста отчаяно състояние, че изобщо властта се използваше от едни хора, за да причиняват страдания на други хора.

— И какво правят тия, дето страдат? — внезапно ме попита той.

— Ами какво правят… нищо… страдат… — смотолевих аз.

— Страдат, защото искат да страдат! — изтърси кротко Никифор и продължи: — Моят началник, например, някой път започне да си прескача сянката, развика се, кара ни да работим това, дето не е за работа, и все гледа да покаже, че е нещо повече от нас… Е, добре де… ама аз не се засягам, защото и аз знам, и другите знаем какво е той… Е, как можеш да страдаш от нещо, което е под тебе… Ами защо ще страдаш, ако някой е глупак или пък те лъже или те мами… Ами ти го знаеш, ти си държиш на твоето и вървиш натам, накъдето си тръгнал, без да ти мига окото… тука няма място да стоиш и да страдаш… На мене все ми се струва, че страдат тия, дето ги е страх… и като страдат, един вид се оправдават… Пък други, като Луко например, дето няма за какво да страдат, седят тука и си измислят страдание…

— Не е така! — възразих аз. — В живота често пъти ти се случват работи, които те карат да страдаш! Ами страданието е човешка работа!

— Ти не ме разбра — отвърна Никифор. — Аз не ти казах, че не страдам, аз само ти казах, че не страдам, когато някой отвънка иска да ме накара да страдам. В живота има много мъка и човек трябва да живее с нея, но има и такива неприятни работи, дето някои ги приемат и се мъчат, а други ги отрязват като с нож…!

— Ти рязал ли си с нож мъката си? — попитах го провокационно.

— И още как! — отвърна той. — И затова не са ми симпатични тия, дето все страдат, пък не правят нищо, за да не страдат!

Той се замисли за миг, после поклати глава и добави:

— Ти сигурно ще ме попиташ трябва ли да помогнем на тия, дето страдат. А пък аз ще ти кажа — как можеш да помогнеш на човек, който си обича страданието! Защото, ако не го обичаше, той сам щеше да си тури нещата в ред! Когато някой от нашите се оплаква, че му дали тъпа брадва, аз му се чудя. Ами, викам, иди я наточи, какво мърмориш! Или пък иди удари началника по главата! А той синковецът нищо не прави, драго му е да се оплаче…

— А ти никога ли не си се оплаквал? — попитах.

— Не! — отвърна твърдо Никифор. — Когато дойде нещо за оплакване, аз си се оправям! Че какъв човек ще съм, ако не се оправя!

— Да, но има работи, които не можеш да оправиш! — забелязах.

— Какъв смисъл има тогава да се оплакваш! — възкликна той.

— Ти какво би направил в такъв случай! — го запитах.

Той отново се замисли, после започна да почиства ботушите си и накрая каза:

— Има три начина… първо, да се направиш, че не забелязваш мръсотията. Второ, да приемеш, че без това не може и да гледаш поне да не те изцапа, и трето… да вземеш лопатата, че да изринеш тия, дето я правят… Нищо не става с оплакване!

Той изглеждаше напълно уверен в това, което казваше, и аз инстинктивно му завидях на чувството за сигурност.

Няколко дни по-късно той пак беше при нас. Бай Луко гледаше как секачите поваляха огромно вековно дърво. Пазачът беше много огорчен и покатерил се на оградата на хижата, за да вижда по-добре, псуваше на всеослушание похитителите на гората и техните работодатели. Като видя Никифор, той му извика:

— Как не ви е срам, бе! Който сече тази гора, сече България! Вие сечете повече от турците, бе!

Никифор го изгледа учуден и после кротко му каза:

— Луко, тази гора много пъти е била сечена, но България все си е била България. Ти можеш да изсечеш всичките дървета, но не можеш да отсечеш земята, не можеш да отсечеш Балкана, ни реката, ни нищо от България! — и той внезапно добави: — На мене съвестта ми е чиста, аз посадих тая сутрин нова бука!