Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 63 гласа)

МОМЕНТИ НА ОТРЕЗВЯВАНЕ

„Аз не им вярвам, нито някога ще им повярвам!“ — настояваше един от най-близките ми приятели, когато се опитвах да го убеждавам, че нещата се бяха променили.

— Вълкът козината си мени, но не и нрава! — той твърдо вярваше на народната поговорка.

— Е, да — отвърнах аз, — но може би зъбите на вълка са поизпадали, може би е надебелял, сит и вече го мързи да напада…!

— Иска ти се! — изсмя се моят приятел. — Защото твоите работи са наред!

И все пак белезите на промяната бяха очевидни и човек трябваше да бъде сляп, за да не ги вижда. Ние навлизахме в 60-те години с полуреалното-полуилюзорно чувство, че най-после разумът бе успял да премине през пропуска на партийния дом.

За пръв път от войната по магазините (поне в градовете) започнаха да се появяват повече и по-разнообразни стоки. Опашките станаха рядкост. На пазара на булевард „Драгоман“ (моето поколение не научи новото му име — булевард „Георги Кирков“) внезапно започнаха да прииждат селяни и кооператори, които продаваха на свободни, конкурентни цени зеленчуци, плодове и други храни. Дори каракачаните, с тяхното толкова вкусно сирене, откриха сергия срещу шивашката фабрика. Геният на българския селянин успя да получи от дадените му за частно ползване пет декара горе-долу паричната стойност на онова, което получаваше преди от петдесет. Българското село, което две петилетки социалистическо строителство доведоха до непомнена мизерия и глад, започна бързо да се съвзема. В цялото стопанство осъзнаването на идеята, че онова, което е „добро за СССР, не е непременно добро и за България“, предизвика истинско раздвижване. Западна технология започна решително да заема своето място в българската индустрия за сметка на лоши или изобщо несъществуващи съветски машини. Изглеждаше като че налудничавият период на врагоманията стихна поне в областта на икономиката. Способни специалисти започнаха да оглавяват някои важни производствени звена, макар че ключовите позиции се държаха от ненапълно компетентни, но все пак по-образовани партийни функционери. В държавното ръководство постепенно бе даден път на т.нар. технократи. В Добруджа Вълкан Шопов отчете рекордни добиви на зърнени храни. Леката промишленост, която произвеждаше стоки за широко потребление, заработи както никога преди. Търговията, която беше в окаяно състояние, също започна да придобива някакъв вид. Организирането на снабдяването се подобри. Ала всичко това бяха по-скоро добри тенденции, отколкото категорични трайни резултати. Все още имаше много препятствия за преодоляване. И тъй като те се кореняха дълбоко в системата, човек не можеше да очаква чудеса. Автомобилът започна да навлиза бавно в живота на българските граждани, а почти едновременно с него започна и туристическият обмен, за който вече писах. За първи път от войната значителен брой български граждани започнаха да посещават страните от социалистическия лагер, а югославяни плъзнаха из цяла България. Нямаше ги вече зловещите ангели със сините шапки на вътрешните войски и Държавна сигурност престана да смущава поне нощите на хората. На милицията бе забранено да бие. Външната страна на закона поне започна да се спазва или пък се създаваше добра илюзия, че се спазва. Ангел Солаков, който ръководеше сигурността, заяви, че неговите хора за в бъдеще трябва да работят открито с гражданите, всички да ги знаят и всички да имат достъп до тях. И наистина за първи път кадрови офицери от Държавна сигурност, макар и облечени в цивилни дрехи, се запознаваха с точното обозначение на професията „капитан Хикс от Държавна сигурност“. Особено всред софийската интелигенция тръгнаха доста такива афиширани представители на сигурността, които често пъти предлагаха услуги по някакви дребни лични въпроси. Разбира се, другите, тайните служещи на този институт, си останаха по местата, добре прикрити с някаква професия или титла. Но с течение на времето, Държавна сигурност престана да предизвиква онова вледеняващо чувство на ужас и жестокост, което така добре познавахме отпреди.

Промениха се някои неща и в поведението на върхушката. Някои от новите министри се опитваха решително да намалят разстоянието между себе си и хората, които управляваха. Не беше рядкост човек да види в обикновени ресторанти членове на Политбюро. По булевард „Руски“ министри започнаха да ходят пеша на работа, което отначало изглеждаше сензация. Иван Башев беше пионерът. Неведнъж срещах министъра на външната търговия Будинов и министъра на отбраната Добри Джуров да вървят под кестените като всички нормални хора. Също Дора Белчева и Дико Диков, който ходеше да плува в плавалнята на булевард „Толбухин“. Тодор Живков започна да кани много народ на разходка или на гости и сам се появяваше по-често на обществени места…

Явно в страната ставаше някаква промяна, която обаче, изглежда, учудваше не само тия, които я наблюдаваха, но и тия, които взимаха участие в нея. Това беше някакъв своеобразен отдих от убийственото напрежение на една епоха и може би начало на зареждането с ново напрежение за следващата епоха.

Идеологическият климат беше значително по-мек. И както вече казах, западната литература, кино, театър, музика бяха допуснати да заемат поне част от предишното си място. Разбира се, че за всичко трябваше да се намери идеологическо оправдание, но неговите рамки сега бяха доста по-широки. Произведения в литературата и киното бяха остро критикувани, спирани или забранявани, но по принцип климатът беше по-мек. В края на краищата за литературни прегрешения не изпратиха нито Радой Ралин, нито Константин Павлов, нито Христо Ганев на лагер или в затвор, което при Сталин едва ли би им се разминало.

Но тук искам специално да спомена за парадокс, който направи силно впечатление на мнозина и в който може би е заложена голяма оптимистична идея. Става въпрос за невероятната еволюция на бивши сталински фанатици и архи-догматици, които, нека твърдо подчертая, в края на краищата се оказаха на далече по-демократични позиции отколкото мнозина от тези, които се бореха срещу тях и уж в името на либерализацията.

Най-типичният случай беше Христо Радевски, някогашната дясна ръка на Червенков в идеологическите работи. Снет от главното секретарство на Съюза на писателите и от ЦК на партията, той бе пратен в глуха линия като главен редактор на списание „Септември“. Но тук той заедно с Никола Фурнаджиев и чудесна група от млади хора начело с Цветан Стоянов, Тончо Жечев, Любен Дилов, Антоанета Войникова и други успя да създаде атмосфера, пропита с почтеност и гражданска честност. Редакцията на списанието на площад „Славейков“ стана любимо място на много млади автори и по неговите страници по онова време се отпечатиха най-напредничавите творби. „Септември“ на Радевски бе пълен контраст на крайно казионното и пошло списание на Гуляшки „Пламък“. Мисля, че Радевски горчиво бе отчел старите си грехове и искрено се опитваше да приспособи себе си към новото време. И този опит да бъде верен на това ново време и да не допусне старите си грешки в края на краищата му струва мястото. В момента, когато се разбра, че промяната е била илюзорна и че режимът имаше нужда от греховете и на стари, и на нови грешници, песента на Радевски бе изпята. Точно в ония години мнозина му казваха „българския Твардовски“. Радевски наистина се бореше за авторите си, устояваше художествени и граждански позиции и дори дръзна да изрази прочутото:

„Секретарите отминават, поетите остават!“

Но той не беше Твардовски. Струва ми се, че нямаше нерви да издържи особено когато срещу него застанаха силните, млади, амбициозни гаулайтери, като Венелин Коцев и Георги Джагаров. Той просто се почувствува уморен и се оттегли точно по времето, когато имаше най-голяма нужда от „български Твардовски“.

Не по-малко интересна беше ролята на Георги Димитров-Гошкин, който стана главен редактор на „Литературен фронт“.

Гошкин беше човекът, чийто догматизъм бе станал нарицателен. Въпреки дръзкото му държане по време на култа, неговите убеждения и особено тяхната форма правеше от него идеалния култаджия. Той свеждаше всичко до някакви ясни само на него философски формулировки и, изглежда, нямаше нищо на света, което да може да го учуди. Колко пъти, разисквайки едно или друго събитие, съм го чувал да казва, че той формулирал обяснението още преди много години в някаква статия. Но като главен редактор Гошкин имаше едно голямо предимство — той никога не се криеше зад висшестоящи органи, никога не флиртуваше, не размазваше, а беше откровен дори при най-неприятни положения. Същевременно беше суетен и обичаше жестовете. Тъкмо на негов жест (добре провокиран от група млади поети) се дължеше невероятното отпечатване на великолепната поема на Константин Павлов „Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки“. Колкото и странно да звучи, Гошкин проявяваше желание да спори и дори да се оставя да бъде убеждаван. Аз поне имах чувството, че можех да му казвам всичко, което исках да му кажа, без да си навличам опасност. За разлика от по следвалите главни радактори на „Литературен фронт“ Гошкин би умрял, но не би донесъл, дори ако откриеше истински враг. Просто той би сметнал това за лично унижение. Когато го преместиха на глупавия помпозен пост „председател на комитета за връзки с чужбина“, мнозина съжаляваха за него, сякаш след Робеспиер на власт беше дошъл Фуше.

„С Гошкин винаги знаеш къде си!“ — бе казал мой познат и това беше самата истина.

Подобна положителна тенденция претърпя в своето развитие и Лозан Стрелков, който стана главен директор на БТА. Докато беше заместник главен на „Литературен фронт“, Лозан Стрелков провеждаше най-енергично осакатяващата линия на социалистическия реализъм. Негови изобретения бяха рубрики като „Образът на комуниста“ и прочие. Но след това той сякаш разбра някои неща и може би видя резултата от културната изолация на България. Под негово ръководство БТА започна да издава цяла серия списания, които станаха извънредно популярни и по същество са някакъв мост между Запада и България. Вярно е, че възникването на списания, като „ЛИК“, „Наука и техника“, „Паралели“ и други, е резултат не на желание на този или онзи шеф, но на пълното поражение на идеологическата изолация в комунистическите страни. В един момент партията осъзна, че ушите на масите (и дори собствените им уши) бяха залепени за чуждите радиостанции, че всяко внесено от Запада списание или книга се превръщаше в реликва, че естествената жажда на хората за знание се бе изострила до крайна степен, и затова реши да използува тази жажда, като я подхранваше със своя собствена информация. Изданията на БТА често са пример на фалшифициране на материали, преиначаване, превратно тълкуване, но в последна сметка в тях има доста информация дори когато нещата трябва да се разбират наопаки. Заслугата на Лозан Стрелков е изборът на много сполучлива форма и устояването й.

Нямам представа как времето ще оцени дейността на Павел Матев като председател на Комитета за изкуство и култура. Но във всички случаи съм сигурен, че оценката ще бъде далече по-висока от тази за неговата наследница. За мен и за мнозина, които познаваха Павел отблизо, той беше жертва, намираща се под неспиращ двоен натиск отдолу и отгоре. Той беше мек, възпитан човек, с когото можеше да се говори откровено и който напразно се опитваше да постави някакъв ред в разпасаното си министерство. Като се знае, че в България всеки големец, от най-високостоящия до дребното квартално парвеню, се смяташе в правото си да се бърка в културата и да я управлява, човек може да си представи пещта, в която се печеше министърът. Мога твърде обосновано да твърдя, че Павел Матев, в качеството си на буфер, успя да предотврати извършването на не една и две непростими нелепости. По някое време той наистина успя да се заобиколи с доста свестни и достойни хора като например Иван Русев, началника 1на отдел „Театри“, и Комитетът за изкуство и култура се опитваше наистина да поощрява изкуството и културата. И ако по времето на Павел Матев този комитет не беше станал това, което е днес — ужасен отдел на Държавна сигурност, — мисля, че заслугата в значителна степен бе на неговия председател. Мисля, че разкритията през 1956 година на Хрушчов за престъпността на сталинизма предизвикаха силен смут и впоследствие отрезвяване в мнозина, които дотогава идентифицираха себе си с партията. И нека още веднъж подчертая, че за мнозина от нас, безпартийните автори, беше далече по за предпочитане човек да има насреща си някой от поумнелите бивши фанатици, отколкото тази ужасна тиня, която се представяше за апостол на демократичното, новото, либералното. Хиляди пъти беше по-добре човек да има работа с хора, като Радевски, Караславов, Гошкин, Лозан Стрелков и други, вместо с онези, които заеха техните места, като Богомил Райнов, Божидар Божилов, Леда Милева, Георги Джагаров и т.н. Както мнозина отбелязваха, в старото поколение все още имаше някакви скрупули, докато в новите нямаше и помен от тях.

Но тъй като старите още не бяха си отишли, а новите още не бяха категорично дошли, ние имахме променлив преходен период, в който надеждите далече превишаваха реалностите.

От друга страна, заедно с тези моменти на отрезвяване дойде и все по-явното желание на мнозина държавни и партийни функционери да бъдат по-близо до делничните удоволствия на живота. Прекарали години в партийно-пуританско пренебрегване на житейските радости, следвайки линията на фанатизъм и аскетизъм, обременени напълно от безспирните изисквания на твърде сложния политически живот, най-после, вероятно освободени от страха, който им вдъхваше сталинският полумрак, те решиха да се опитат да си поживеят. Както вече разказах, стари партийни кадри на почтена възраст започнаха да откриват за първи път прелестите на любовта, на полупиянски приятелски вечери, на интимно картоиграчество, на забавните подвизи, т.е. опитваха се да бъдат нормални хора. Бедата във всичко това, както вече видяхме, започна от неминуемото смесване на общественото положение и власт с личните удоволствия, което, разбира се, беше за сметка на обществото.