Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 65 гласа)

СЛЕД КУЛТУРНАТА РЕВОЛЮЦИЯ

Само след пет години комунистическа власт културният живот в България бе неузнаваемо променен. Ние вече не ходехме в библиотеката на читалището, нито в университетската библиотека. Просто нямаше какво да се чете. Новите издания бяха изключително български и съветски и си приличаха като две капки вода. Съветските романи бяха построени върху една и съща елементарна схема, в която сякаш имената само се сменяха. Всичко беше величаене на подвига на съветския човек. Но подвиг в чисто гюромихайловския смисъл на думата — беззаветна преданост към партията и комунизма, жертвоготовност в името на Сталин и светлото бъдеще. Дали ще четете Фадеев или Борис Полевой, Ванда Василевска или Вера Панова, Горбатов или Кочетов, Сурков или Светлов, Тихонов или Тичина — беше все едно. Това бяха чужди литературстващи папагали, които не говореха нищо на нас, младите българи. Българската съвременна литература беше още по-досадна, защото беше съвсем примитивен и бездарен фалшификат на действителността, която познавахме. Аз опитвах много пъти да прочета поне до средата книги, като „Сухата равнина“ на Павел Вежинов, „Път“ на Стоян Ц. Даскалов, „Ведрово“ на Гуляшки, „Син на работническата класа“ на Камен Калчев, „Стихове за петилетката“ на Богомил Райнов, „Звезда на мира“ на Младен Исаев и други подобни — и никога не успях. Имах чувството, че всички са писани от един и същи човек, чиято единствена задача е била да декларира с много думи своята вярност към партията. Тогава аз не знаех пред точно какви проблеми беше изправен всеки писател и до каква степен те вярваха в това, което пишеха. Още по-малко можеха да се четат произведенията на критиците, които по онова време бяха нещо като затворнически надзиратели на осъдената българска литература. Страниците на вестниците и списанията бяха същото мъртвило. Всичко беше в ръцете на партията, което ще рече в ръцете на Държавна сигурност. Превантивната цензура имаше стопроцентов успех. Климатът беше такъв, че по принцип изключваше неортодоксалния замисъл още от самото му начало. Едва ли някой в ония години би дръзнал да напише черно на бяло нещо, което би раздразнило режима. Затова, когато се казва, че писатели въобще не са били изпращани в затвора, то е, защото никой не е имал възможността да се осъществи като такъв писател, т.е. да пише и да публикува. Има нещо вярно в думите на един от моите познати идеологически полковници, който през 1968 година ми каза:

„Съветските другари извършиха глупост. Ние на тяхно място никога не бихме допуснали да се появят Пастернак и Солженицин, а камо ли да пишат и да печатат!“

Същото мъртвило владееше и в киното, което Ленин бе нарекъл „най-важното от всички изкуства“. Киното, на което ще се спра подробно по-късно, бе подложено на особено внимание. Единствените чужди филми, които се прожектираха по българските екрани, бяха съветските. За разлика от съветската класика на Айзенщайн и Довженко, ние гледахме нескопосано произведени филмови конфликти, било величаещи Сталин, било деклариращи някакъв комунистически героизъм, било възпяващи великоруския шовинизъм. „Падането на Берлин“, „Запорожките казаци“, „Член на правителството“, „Млада гвардия“ и други бяха политически плакати. Още по-непоносими и унизителни бяха филмите с биографичен характер, в които образите на Мусоргски, Римски-Корсаков, Глинка и други бяха сведени до обидна за творчеството им нищожност на пол у умни руски шовинисти.

Така че след като престанахме да четем нова литература, ние престанахме да ходим и на кино. Мисля, че по този повод се появи кошмарната обществена инициатива за колективен прочит на книга и колективно посещение на кино. В областта на изобразителното изкуство тоталната цензура бе разрешила само три теми: Сталин, борбата срещу фашизма и строителството на социализма. От картините на българските и съветските художници ни гледаха бащинските мъдри и храбри лица на нашите вождове (с мустаци и без мустаци), излъчваха данколовски гърди антифашисти пред разстрел или плуваха в щастие щастливи лица на най-щастливи работници и кооператори. И най-малкият опит за тематично отклонение биваше незабавно ликвидиран с обвинения във… формализъм. Музиката беше поставена под ярема на конкретността. Едни от най-уморителните звуци идеха от радио-високоговорителите, с които бе засята България и които изпълняваха почти безспир всевъзможни кантати за Сталин, партията, комунизма, борбата за мир и прочие. Аз лично не мога да си представя по-грозни и неприятни звуци от тази напомпана с най-фалшив, приповдигнат патос псевдомузика. За щастие Червенков обичаше опера. По съвсем интимни причини той трябваше да приеме стария класически репертоар, така че поне за известно време операта не бе смачкана от тоталната цензура.

Всред тази интелектуално-културна пустиня единствената ни връзка с външния свят беше радиото. Мисля, че именно в онези години у всички нас се разви тази страст да се слушат чуждите радиостанции, било на български, било на чужди езици. Мисля, че тъкмо жестокото цензуриране на националния ни културен живот накара масово млади хора от моето поколение да се хвърлят да учат чужди езици. Струва ми се, че никога преди това в България не са се изучавали чужди езици с такава отчаяна страст. Всяко по-будно момче от онова време учеше самичко или частно при учители английски, френски или немски. Другите слушаха българските предавания, колкото и да ги заглушаваха. Помня, че по радиото за първи път чух за писател, с който цяла Англия днес се гордее и който едва ли някога ще бъде отпечатан в комунистическия свят — Джордж Оруел.

Когато файтонджията на владайския санаториум, бай Васо, се обърна към мене, за да ми поиска книга за четене с думите: „Ти ми дай «Под игото», ама да е от Иван Вазов!“ — за мене това беше най-вярната народна присъда срещу тогавашната българска литература. Чуйте още веднъж колко ясна и съдържателна бе тази молба:

„Ти ми дай «Под игото», ама да е от Иван Вазов!“

Всред тази сива и безнадеждна атмосфера на културния затвор човек може да си представи, че всяка лястовичка, която се промъкнеше в зимата на социалистическия реализъм, беше повече от пролет.

По чисто цензурна небрежност беше публикувано първото издание на романа „Тютюн“, в което на мястото на партийните щампи (макар и не навсякъде) застанаха образи на живи хора. Капиталистите и германците, макар и обрисувани в светлината на обреченост, бяха далече по-богати, по-многоцветни и по-интересни образи, отколкото тропосаните с бели конци образи на комунисти и партизани. Само в няколко седмици образите на Борис Морев и на Ирина станаха кумири на читателите. Отрицателният капиталистически вълк се превърна в истински герой, на когото мнозина биха желали да подражават. А красивата и сексуална буржоазна любовница, с цялото си нравствено лутане и падение, стана символ на истинската жена, който направи от натрапваните образи на звеноводки, трактористки и стахановки нескопосани картонени чучела. Това първо издание беше с тираж пет хиляди, което се разпродаде много бързо и днес е скъпа антикварна рядкост.

Цензурните чиновници закъсняваха. Когато техните статии излязоха, за да унищожат романа, неговата популярност в страната беше толкова голяма, че Червенков съобразително застана по посока на вятъра. И наистина, неговата защита на романа му създаде добра популярност. Все пак Димитър Димов трябваше да преправя творбата си. Но пробив беше направен и, струва ми се, че това е най-голямото значение на романа „Тютюн“.

Вторият голям пропуск на превантивната цензура беше появяването на „ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК“. Колеги в издателство „Народна младеж“ са ми разказвали за големите унижения, на които е бил подлаган Димитър Талев. Никой не е вярвал сериозно, че романът му ще излезе на бял свят. И когато публиката с голямо вълнение откри великолепните качества на „СВЕТИЛНИКА“, неговият проникновен реализъм и дълбока, човешка красота на главните му герои, партията преглътна този хап само с оглед на новата политика спрямо Македония.

Цензурната дейност на идеологическото чиновничество в България бе особено бдителна в годините около развенчаването на т.нар. култ към личността. Тази цензура беше толкова резултатна, че България беше единствената страна в Източна Европа, където не бе отпечатано нито едно сериозно произведение, което да разчиства сметки с култаджийското минало. Както вече казах, не смятам, че казионната пиеса „Прокурорът“ отразява това време в истинската му дълбочина. „Прокурорът“ беше създадена главно за да предотврати написването и публикуването на други творби на тази тема. Във връзка с култа по-късно на мнозина писатели беше казвано:

„Темата е изчерпана! Каквото трябваше да се каже, Джагаров го каза! Защо трябва да повтаряме едно и също?“

Идейната бдителност в онзи уж противосталински период доведе до жестокото осъждане на единствения член на Съюза на писателите, изпратен в затвор. Младият пловдивски поет Йордан Русков, който бе кандидат-член на СБП и който написа куп много остри епиграми, бе заплетен в някаква конспирация и изпратен за дълго време в затвора. До каква степен се пазеше неизменността на старата партийна линия, може да се съди от суровата критика, на която бяха подложени две не особено значителни произведения. И „НЕДОСТОВЕРЕН СЛУЧАЙ“ на Емил Манов, и „СТУДЕН ДОМ“ на Любен Станев бяха само колебливо отклонение от щампите, по същество твърде компромисни, доста ограничени, но без задължителната доза площаден патос. Церберите реагираха така гневно, че за дълго време никое издателство не посмя да докосне съвременна тема.

Точно по това време — 1956–1957 година — директорът на техникума по керамика, където преподавах, направи внезапна проверка на ученическото общежитие. Специална комисия разтършува шкафчетата, леглата и багажите на учениците (на възраст от 15–18 години), докато същите отсъствуваха от помещенията. Всички бяха смаяни, когато измъкнаха купища книги, издадени преди войната, главно от популярни западни писатели и неиздавани вече български писатели, като Фани Попова-Мутафова, Добри Немиров, Илия Мусаков. Имаше стари криминални романи от Едгар Уолес и други. Сексуални книги като „Любовникът на лейди Чатърлей“ и дори някои от романите на Слави Езеров. Между намерените книги нямаше нито една съветска книга и нито една от български комунистически автор. Комисията направи специален доклад, който изглежда, че има елементарния ефект да се нареди по-честото тършуване из ученическите помещения. Но за мен не толкова характерът на четените книги, колкото отсъствието на задължителната казионна литература беше най-показателно. Тази проверка потвърждаваше доста определено вкуса на масовия читател. Той прие с акламации Димитър Димов, защото „Тютюн“ не беше партийна щампа. Той се влюби в трилогията на Талев и наложи писателя срещу волята на режима, защото трилогията му беше не само художествено произведение, но нямаше нищо общо с партията.

Ала въпреки всичко, без Сталин нещата в литературата и изкуството продължаваха да вървят по сталински. Червенков изчезна от сцената, но кой може да ми каже, че ония, които го замениха, се различаваха чувствително от него? Тодор Павлов и неговите хора бдяха. Всички контролни идеологически апарати от издателствата и художествените съвети до Съюза на писателите и отделите на ЦК бяха решени повече от всякога преди да се смачка всеки опит за създаване на истинска съвременна литература. Отново множество идеи и сюжети бяха ликвидирани още преди замисъла им. Когато Солженицин публикува „Един ден на Иван Денисович“ и книгата бе преведена в България, някои български току-що освободени каторжници се опитаха да последват примера на Солженицин и просто да разкажат за своите преживелици в лагери и затвори. Нито една редакция и нито едно издателство въобще не прие заявките им. Единственият намек за преживените ужаси се съдържа само в една или две странички на автобиографичната книга на комуниста Георги Панчев. Когато в киното Христо Ганев направи смел опит да каже истината на някогашните ПАРТИЗАНИ във филм със същото заглавие, това доведе до остра разправа с него и забрана на филма, който и до ден днешен не е показан на публиката. Имах впечатлението, че в онези години едва ли някой чиновник на идеологическия фронт вярваше сериозно в Двадесетия конгрес на съветската комунистическа партия. Като че едни функционери се надяваха, а други трепереха при мисълта, че Сталин може да възкръсне. Реабилитирането на невинно осъдени граждани ставаше само през задните врати. Никакво средство за масова информация — вестник, списание, радио — не съобщи списъци с имена на хора, които без никаква вина бяха инквизирани и осъдени. Нямаше списък и на виновниците. Всичко беше размазано и потулено. И логично в България не бе издадена нито една антисталинска книга. Цялата българска комунистическа партия си оставаше непоколебимо сталинска и нейните членове бяха обвързани повече или по-малко с духа и престъпленията на сталинизма. Затова всички те бдяха да не се появи книга или каквото и да е произведение, което да ги демаскира и разобличи. Унгарското народно въстание дойде като най-желан подарък за идеологическите цензори. Според тях главната вина беше на писателите от кръжеца „Петьофи“. И това им даде ново основание да спрат процеса на размразяване в идеологията още преди да е започнал. Масовите арести в България по онова време също допринесоха за ледената атмосфера.

Трябваше да минат години, за да се почувствува някаква промяна. Докато по отношение на оригиналната литература и изкуство нищо съществено не се бе променило, получи се известно разхлабване спрямо западната култура. Пътешествията на Хрушчов из света доведоха до отварянето на няколко тесни процепа в сталинския похлупак. Най-напред отново започна да излиза класическа литература. Издателствата съвсем плахо започнаха да печатат западни писатели, за които се знаеше със сигурност, че са отпечатани вече в СССР или пък че стоят на „здрави прогресивни позиции“. По кината започнаха да се появяват от дъжд на вятър строго подбрани западни филми, които представяха живота в буржоазно-капиталистическия свят в най-отчайващи, черни краски, мизерия и безизходица. В похода си към западната култура задкулисните партийни цензори често изпадаха в смешни положения.