Георги Марков
Задочни репортажи за България (81)

ДА НЕ ТИ ПАДНЕ БАЛКОН ВЪРХУ ГЛАВАТА

Човекът дойде в радиото по чисто партийна линия. С други думи, ако нямаше комунистическа партия и той не беше неин активист, никога нямаше да работи в радиото. И през ум не би му минало. Той дори съзнаваше това и от време на време казваше:

„Аз съм ПРАТЕН тук! Мен са ме ПРАТИЛИ тук!“

Очевидно той гледаше на факта, че е бил ПРАТЕН тук, не като на обяснение за липсваща квалификация, а като на специално поръчение, възложено нему от силите, които движат историята, с други думи, той беше ПРАТЕНИК на партията.

Дойде от армията, където беше майор, също по партийна линия. Никога не се разбра защо не беше останал да продължи кариерата си във военното поделение. Неговото назначаване беше мотивирано като „идейно-политическо укрепване на колектива на радиото“. А сам той веднъж обясни, че армията и радиото били еднакво важни за партията.

„Майорът“, както мнозина за удобство го наричаха, беше около 40-годишен, среден на ръст, с измършавяло кокалесто тяло, в което май нямаше нищо войнишко. Той ходеше леко изгърбен, с ръце, пъхнати в джобовете на сакото, сякаш винаги му беше студено. Но при втори поглед се виждаше, че това пъхване на ръцете в джобовете на сакото беше твърде определен израз на осъзната власт. Той можеше да разговаря цял час с някого, без да си извади ръцете от заплашително издутите джобове — горе-долу като в кадър от стар гангстерски филм, когато настъпва часът на разплатата.

Лицето на майора явно живееше в постоянен конфликт, който се водеше между природните черти на доста типичен ямболски селянин и представата на партийния активист за себе си. Твърде често то беше сковано в почти детински израз на мистериозна важност. Човек имаше чувството, че майорът беше постоянен притежател на съдбоносни тайни. Може би затова той никога не завършваше изреченията си. Те увисваха във внезапно многоточие и предоставяха на нашата интелигентност да отгатнем неказаното. Докато ние се смущавахме (поне в началото) от този начин на разговаряне, той го смяташе за естествен.

„Ние трябва да разгледаме този въпрос, защото…“ — казваше майорът. Или: „В това предаване има нещо, което…“

Гласът му напълно съответстваше на цялото му мистериозно поведение — дрезгав, често пъти неразбираем.

Обяснимо майорът влезе в състава на партийното бюро и стана шеф на редакцията. И няколко дни по-късно той изпратил до ръководството куп предложения за зачеркване от програмите почти на всичко, което нямало „идейна яснота“. Онези, които бяха видели предложенията му, твърдяха, че само фанатик можеше да третира националната радиостанция като войнишка радиоточка. Рецептата беше горе-долу 50 процента партийна просвета и 50 процента масови и народни песни. Майорът беше върл противник на естрадната музика, която била: „Опит на буржоазните сили да ни тласнат в блатото на вонящия сантиментализъм, където…“

Особено категоричен беше майорът спрямо информацията. Макар че никой никога не бе обелил и дума за обективност, той каза на едно събрание:

„Обективността е идейно престъпление, равно на предателството… нещата са или наши, или вражески… обективност, другари, значи да пробутваме вражески неща за наши…, а това е предателство, което ще ни заведе…“

Пак с непогрешимия тон на командир на батальон, който се старае да обясни на войниците сложните явления в света по възможно най-прост начин, друг път майорът заяви:

„Вярно е всичко, което ни служи. А невярно е всичко, което ни вреди… това трябва да запомните, защото… Ако някъде у нас стане наводнение, да кажем, и се издавят хиляда души… чия новина е това? Не е наша новина, защото с нищо не ни служи и колкото по-малко хора я знаят, толкова по-добре, смятам, че…“

Само след няколко месеца майорът стана пословичен със своята праволинейност. Неговото присъствие внесе студена и ясна атмосфера в работата на по-важните редакции, които бързо преосъзнаха своите идейни задачи. Бледата идея за свързване със слушателите и съобразяване с техните интереси веднага изчезна след мнението на майора: „Не е важно какво ТЕ искат да слушат. Важно е какво ние искаме ТЕ да слушат!“

Човекът от армията не се задоволи да си пъха носа само в идейните и политически редакции. Той решително се зае със спортната редакция, където постави идеологическите проблеми със същата пределна яснота.

Без съмнение той дълбоко вярваше в собствените си думи. За него наистина всичко беше просто и ясно. И понякога той се учудваше със снизхождение защо хората около него не са способни да гледат на нещата със същата простота и яснота. Затова щедро и съвсем авторитетно им предлагаше помощта си:

„Дай сега да видим какъв е този въпрос, който…“

Отношението на началници и колеги към майора беше типично двойствено. От една страна те бяха респектирани от неговата последователност и дори се страхуваха да се сблъскат с него. При всяко по-заплетено положение търсеха да си осигурят подкрепата му или най-малкото да го неутрализират. Засвидетелстваха му приятелски чувства, канеха го на пиене и ядене и се опитваха да го използват. Но в същото време те се подиграваха с него и дори измислиха песничка с приблизително следните думи:

Ако грамът е наша мярка за тежест,

ако метърът е стандарта за дължина,

то майорът измерва невежеството

и е законна мярка за тъпота.

Но изглежда, че най-висшето началство смяташе качествата на майора за най-положителни. Само след година той беше повишен и вече се говореше, че неизбежно ще оглави цялата идеологическа работа на радиото. Той постигна най-големите си успехи в серията радиокампании, които следваха безспирно една след друга. Той води с настървение кампанията по прибиране на реколтата под лозунга: „Всеки прибран домат — тухла в сградата на социализма.“ След това се хвърли в кампанията по безопасност на автомобилното движение, където лозунгът беше: „Ако не мислиш за главата си, помисли поне за страната си!“ В месеца за българо-съветската дружба той организира радиоконкурса „Какво знаете за съветската страна?“ и докато не изтече месецът, не пусна в своите програми никаква друга тема. По Първи май и Девети септември майорът поправяше текстовете на поетите, написани специално за случая, като кой знае защо даваше предимство на думи като глагола „лея“. „Лей се, щастие народно, лей се, песен кръшна, лей се, творчество свободно, лей се, мисъл дръзка…“

Не беше трудно да се предвиди, че при тези успехи на майора, който, следвайки своите прости и ясни принципи, никога не сбърка, му предстоеше още по-голямо издигане. Дори се заговори, че той цял да стане директор.

И тъкмо по това време един от шофьорите, амбициозно момче с началнически амбиции, покани майора да му стане кум. Нашият идеолог смяташе, че човек трябва да поддържа връзка с масите, и с охота прие да стане кум. Сватбата се състоя в едно от околните софийски села, родното място на шофьора. С радостно благоволение майорът изпълнил своите функции в общината, след което започнали сватбарските веселби. Имало пищна трапеза с много ракия и вино и после се извили хора. Майорът кум повел танеца на първото хоро, но скоро се уморил и отстъпил да си отдъхне край близката двуетажна къща. Точно над главата му бил балконът, а върху него се били струпали десетина зяпачи. Тъй като балконът не бил изчислен за такава тежест, той застрашително пропукал, но само неколцина от хората горе успели да избягат, а другите заедно с мазилката и железата се стоварили върху главата на майора, който изобщо не разбрал какво става. Той загубил съзнание, получил нараняване на черепа и бил откаран с „Бърза помощ“.

В радиото всички изразиха съжаление за нещастието, постигнало изтъкнатия радиослужител. После се каза, че положението му се подобрило и лекуването му щяло скоро да привърши.

Когато той отново се появи на своята работна площадка, почти всички забелязаха голяма промяна. Отначало хората мислеха, че причината за това е просто широкият белег, който минаваше над дясната му вежда, но скоро се видя, че освен белега имаше друга, много по-голяма и стъписваща промяна. Най-напред майорът вече не държеше ръцете си пъхнати в джобовете на сакото и се движеше напълно изправен. Върху лицето му не бе останало нищо от постоянния му предишен израз на мистериозна важност. Очите му бяха хлътнали, потъмнели и погледът му създаваше чувство за осезаемост. Изненадата беше още по-голяма, когато той заговори. Гласът му беше ясен и звънлив, а изреченията му бяха напълно завършени.

Но бомбата на изненадата дойде от неговата редакция. Той влязъл, седнал на бюрото си и се заел с текущата работа. Десет минути по-късно извикал своите редактори и ги запитал кой идиот е направил плана, по който работели. Те били толкова сащисани, че дори не посмели да му кажат, че това бил неговият собствен план. Майорът накъсал плана на парчета, хвърлил го в кошчето и произнесъл невероятните думи:

„Ония от вас, които смятат, че ние трябва да поднасяме на нашите слушатели празни, книжни фрази, вестникарски клишета и помпозни глупости, които са обида за всяко мислещо същество у нас, ще трябва да си намерят друга работа! Аз искам от вас да работите за истината, колкото и неприятна да е тя!“

„За коя истина?“ — попитал плахо един от предишните възпитаници на майора.

„Истината винаги е била само една!“ — бил изумителният отговор.

Хората не знаели как да приемат това невероятно зрелище. Повечето смятали, че майорът разиграва някаква странна шега. Но същия следобед, на заседание на главната редакция, майорът ясно и категорично нарекъл отчетния доклад „документ за нашата собствена мизерност, демагогски буламач, предназначен да помогне в кариерата на безогледни негодници“. Дума да няма, че цялото ръководство било изумено и дори директорът излязъл, за да звъни в Централния комитет и пита дали няма генерална промяна на линията. Все им се струвало, че майорът е предприел похода си към истината, следвайки висшестояща инициатива. Все пак някой защитил доклада, което накарало нашият гражданин да скочи и извика пронизително:

„Какво знаете вие за тая страна? Какво знаете за хората, които ни слушат? Някога питали ли сте се те какво мислят за нас?“

Ръководството било твърде объркано. Същата вечер, слушайки контролно предаванията за чужбина на български език, майорът се втурнал в студиото и се опитал да изхвърли говорителя, като при отворен микрофон изкрещял „Лъжец!“.

На другия ден майорът отправи истински ураганен огън срещу няколко редакции, обвинявайки ги в следване на същите идеологически линии, които сам той им бе наложил, преди балконът да падне върху главата му.

След всичко това той беше извикан на специално закрито заседание на партийното бюро, чийто член все още беше. Хора, които са били в коридора, разказваха, че отвътре се надигнала вълна от крясъци. Лудо възмутен от опита на бюрото да му иска обяснения, майорът ги бе нарекъл с най-обидни имена: шарлатани, радио-мошеници, интересчии, ученици на Гьобелс и други в този дух.

Първата идея на ръководството беше, че падането на балкона бе оказало фатално влияние върху мозъка на майора.

„Все пак — казваха те с разбиране — това не е тухла или парче мазилка, а цял голям балкон с железен парапет! Трябва да се чудим как е останал жив!“

Но за тяхна изненада консултацията с изтъкнат академик психиатър потвърди, че майорът е напълно в ред и може би, според израза на академика, „по-здравомислещ и от мен, и от вас“. Тази диагноза постави ръководството в много трудно положение. В последвалите дни сътрудничеството с майора беше практически невъзможно. Във всяко предложение, във всяка стъпка, едва ли не във всяко предаване той виждаше корист и лъжа. Гласът му кънтеше из коридорите още по-остър и непримирим. Напълно безуспешни бяха всички опити кротко да го придумат и върнат на старите му позиции. Повече от явно беше, че в самия му мозък бе настъпила органична промяна. След като ръководството докладва случая до най-висшите инстанции, то се събра, за да вземе решение. Директорът, който все пак имаше чувство за хумор, каза:

„Ние имаме само две възможности. Едната е за всеки от нас да се намери по един падащ балкон с железен парапет, което, другари, никак не е лесно, защото сме доста хора, и другата е майорът да се пенсионира.“

Точно така и стана. Измислиха някакъв специален параграф и преждевременно пенсионираха променения човек. За всеки случай на всички по-отговорни служители бе дадено да разберат, че за в бъдеще никой не трябва дори за секунда да застава под какъвто и да е балкон.

Но майорът не изчезна. Тъкмо напротив, почти всеки работен ден той преминаваше покрай радиото нагоре, по посока на гората. Той вървеше изправен, с вдигната глава, с извадени от джобовете ръце и с истинска войнишка стъпка.