Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 64 гласа)

НА УЧИЛИЩЕ — УЧЕНИЦИТЕ

Застанал съм в средата на директорската стая и се старая да бъда сдържан и внимателен в отговорите си. Директора го няма. Вместо него пред мен са двама души, за които моят ученик Коки би казал: „Тия ще ги познаеш още от Халите кои са!“

Единият, около 35-годишен, с уморено, бледо лице и воднисти очи, облечен в грозен бозав костюм, се бе представил като старши лейтенант Стоянов от Четвърто районно управление. Другият е по-млад, с остри черти и сякаш още по-остри тъмни очи. Той е помощникът, който знае своето място и мрачният израз на лицето му подчертава, че отдава най-сериозно внимание на думите на началника си. Старши лейтенантът се взира в мене, като че се опитва да отгатне що за човек съм. Помощникът следи лицето на началника си, за да приеме автоматически неговата преценка.

Причината за моята неочаквана среща с тях е… един виц за Сталин. Пет години по-рано същият виц би ми струвал безкрайно скъпо, но сега Сталин е развенчай, Варна се казва отново Варна, дори Сталинград се казва Волгоград и ехото на песента „За Сталин живеем, за Сталин ще умрем“ изглежда е напуснало пределите на Слънчевата система. Стоянов иска да знае защо съм разказал вица в клас. А аз искам да знам кой е донесъл. Втриса ме, като си помисля, че някое от момчетата и момичетата, към които бях толкова привързан, е направило донос. Кой е направил това?

Стоянов е неузнаваемо мек, като че Държавна сигурност е станала отдел за ангели.

— Аз разбирам — казва той, — че човек може да е огорчен от някои неща в миналото… но защо трябва да се говори за това на подрастващото поколение?

— Защото трябва да знаят! — отвръщам аз.

— Но това не е вашата работа! — леко повишава тон той. — Вие сте изпратен тука, за да преподавате вашата специалност, а не да им говорите за Сталин!

Изведнъж ми се струва, че този Стоянов, с целия си учтив тон, е заклет сталинист, че той спазва формата, която му е наложена от несигурното време, и че с удоволствие би ми дал да разбера колко струва волността да се хвърля кал срещу бившия най-велик, най-гениален водач, баща и учител на… всички като него.

Но старши лейтенантът не отива по-далече от предупреждението да си гледам инженерските науки и да не си позволявам коментарии, за които никой не ме е упълномощил.

„Мисля, че се разбрахме!“ — казва той многозначително. Неговият помощник ми отправя още един от своите погледи, пълни с мрачни обещания.

В коридора ме посреща директорът, който тактично се бе изнизал. Подобни посещения явно не са по вкуса му. Той ме отвежда до прозореца и със стиснати зъби ми казва:

— Вие забравяте, че преподавате на 17-годишни! Те не са деца! Те знаят много добре какво правят!

Това е глух упрек срещу моето неблагоразумие да общувам с курсистите по-скоро като приятел, отколкото като учител.

— Аз ви съветвам — добавя той — да спазвате разстоянието! Видяхте какво могат да направят!

Все още не мога да-повярвам, че някой е донесъл. Все още искам да мисля, че случайно е стигнало до Държавна сигурност. Когато влизам в клас, обзема ме неприятен трепет, сякаш ми предстои среща с група подлеци. Движейки се от вратата към катедрата, чувствувам, че тишината е по-категорична от друг път. Казвам им да седнат, проверявам ги набързо, без да погледна когото и да е, и преминавам към урока. Няма ги обичайните ни шеги за деня, коментарии за мачове и филми или някакви техни подвизи. Вместо това пиша на черната дъска твърде прозаична задача за изчисляване устойчивостта на високотемпературни пещи.

Но това, което ме изненадва, е, че те не възразяват срещу предложените от мен нови отношения. Те не обелват нито дума, не покашлюват, дори не се въртят на чиновете си. И сега разбирам, че те вече ЗНАЯТ за посещението на Стоянов и колегата му. И вероятно знаят за какво сме разговаряли. И тъкмо защото знаят, те гузно приемат тишината и се захващат да решават задачата с несвойствено усърдие.

Докато пишат в тетрадките си, аз се движа между чиновете и пак се питам кой от тях е доносчикът и какво го е накарало да стори това? Не мога да приема, че причината е някакво дребно ученическо отмъщение за несправедлива бележка. Не в този клас. Моя собствен клас. Повече от две години ние бяхме вървели заедно. Познавах добре всеки един от тях — с родителите му, жилището, приятелите, наклонностите, детството и желанията за бъдещето… Момичетата са само три. Всички останали са момчета, почти мъже, някои на ръст колкото мен, други с добре наболи мустачки.

Когато поех курса, предишният му ръководител ми ги представи като „банда хулигани“, на които мястото им не било в училище, а в трудово-поправителен затвор. Всички колеги смятаха, че в училището отдавна не бе имало такъв букет от калпазани. Инженер Н. ме предупреди:

— Те са буйствуваща опасност! Между тях има една група от приятни, даже очарователни, умни и изобретателни… негодници!

Тогава видях красивото и мъжествено лице на Пепи, комуто казваха Бандерата. Пепи беше злият гений на курса. Почти винаги усмихнат, учтив и възпитан, той умело прикриваше своето презрение към света и възрастните и огромната си енергия за пакости. Той вече живееше пълнокръвен мъжки живот, пиеше порядъчно и дирижираше живота на курса според желанията си. До него стоеше мистериозната фигура на Чочо. Винаги добре облечен, с тъмни очила, с елегантни маниери и глас на отегчен английски лорд, който нормално изпълняваше коварни дипломатически мисии до директора. Третата фигура беше мъничкият, но много силен Коки, с нос като камба, защото той се боксираше в юношеския отбор на „Славия“ и специалността му беше да разбива носовете на другите. После идваше едно високо, замислено момче, комуто казваха „Вуйчо“, защото той защитаваше юридическата страна на техните подвизи. След това идваха половин дузина футболисти, които тайно, на полупрофесионални начала, играеха в отбора на шоколадената фабрика „Малчика“, един от друг по-темпераментни и необуздани, верни последователи на Пепи… Районният организатор на комсомола ми каза, че от тия типове никакви комсомолци няма да излязат. На една манифестация те бяха преминали под лозунга „Колкото хляб, толкова и сирене!“, бяха се били с милиционери на игрище „Левски“ и след като натупали органите на властта, ревнали с тарзановски гласове любимата фраза на Пепи: „Ела, мечко, изяж ме!“ Мнозина от тях много пъти бяха викани в милицията, предупреждавани, заплашвани, но в края на краищата винаги се намираше някакава връзка да ги извади от сериозно наказание. Те като че бяха в постоянна война с всички видове власти — учителска, родителска, обществена. (По-късно, в романа „МЪЖЕ“, аз използувах много от този материал.) Те ненавиждаха всякакъв вид поуки и поучавания, не можеха да понасят никакви идейни, литературни или морални лекции. В час по български език си събуваха обувките и започваха усърдно да си режат ноктите на краката, мъкнеха разни животни в класната стая, включително един папагал, вместо да разказват уроците си, ги пееха като литургии, постоянно се забъркваха в някакви любовни отношения с ученички от други училища. А когато бяха в повишено настроение, скачаха върху чиновете и бясно танцуваха в ритъма на въображаем туземски танц. Друг път ревяха до прегракване, имитирайки гласа на Луис Армстронг.

Те сякаш упорито се стараеха да не взимат живота на сериозно, или както Пепи ми изтърси веднъж: „Най-несериозното е да си сериозен!“

Политика, идеология, морал, литература за тях бяха понятия без стойности. И може би за да докажат това, те си служеха с невероятен техен език — съчетание от класически коньовичарски изрази и речника на съвременната улица. Първата фраза, която ми тръснаха, беше: „От вас тарабите, от нас — прескачането!“

Имаше няколко добре обосновани предложения за разтурянето на този курс и изключването на повечето от курсистите. Но единственото, което ги спаси, беше стъкларската им практика. Според майсторите при пещите и докладите от лятната практика те бяха великолепни стъклари. Точно това, от което индустрията имаше най-голяма нужда. И това им качество бе прието като надежда за тяхното „поправяне“. Те наистина хранеха искрено уважение към произвеждането, към правенето на неща с техните собствени ръце, към умението те да бъдат по-трайни и по-красиви. Техните преценки за колегите преподаватели бяха безпогрешни. Най-много уважаваха Пеев и презираха тия от колегите, които като говорели, „правели течение“.

Единственият ми изход като техен курсов ръководител беше да не им обявявам война, а тъкмо напротив — да се присъединя към тях. Това беше по-скоро инстинктивно решение, защото въпреки всичко техният стремеж към независимост ми харесваше. Всички пакости, които правеха, бяха повече или по-малко израз на този стремеж, сякаш те предчувствуваха какво ги чака и се опитваха детински да се противопоставят на сивото, обезцветяващо бъдеще: дълга казармена служба, следвана от убийствената температура край пещите, от борба за жилище, семейство, пари…

Аз тръгнах с тях по кина, по мачове, по екскурзии, танцови забави, „купони“, обядвах и вечерях с някои от тях и по-късно можех да твърдя, че тяхната разюзданост и пакостничество бяха на повърхността, че зад всичко стоеше именно това чисто и свежо чувство за независимост. Поведението им поне привидно се пооправи. За мой хатър те се постараха да се въздържат от прекалени демонстрации, а освен това аз им създавах толкова работа, че май не им оставаше време. И тъкмо когато можех да си мисля, че съм успял да направя нещо, дойде тази история с вица за Сталин и посещението на Държавна сигурност…

Минавам за кой ли път между чиновете и си припомням колко много тайни има между мен и тях и колко внимателни бяха всички с чуждите тайни. Бях им разказал някои не особено красиви неща за себе си. И в замяна те ми бяха доверили на четири очи свои съкровени неща. Двама искаха да бягат зад граница… за да видели света. Друг възнамеряваше да се захване с черна борса на часовници. Четвърти за отмъщение искаше да обезчести дъщерята на важен другар. Пети искаше да подпали вила, принадлежаща на някой, който се подиграл с майка му… и т.н. Неприятностите, предназначени за хората, които мразеха, те наричаха „кюфтенца“.

— Ах какви кюфтенца съм им приготвил! — провикваше се Пепи. Сега излизаше, че бяха приготвили „кюфтенца“ и за мен.

Изключвам напълно възможността доносът да е бил направен по идейни причини. Между тях има деца на комунисти, но нито един от тях не изповядва някаква привързаност към политическата религия на деня. Когато произнасят думите „партия“ или „комсомол“, те се подсмиват. Всеизвестен беше един коварен диалог на Пепи с колегата Б.

— Но вие сте комунист, нали?

— Да — бе отвърнал Б.

— А можете ли да мислите като комунист?

— Разбира се, че мога! — гордо бе декларирал Б.

— Винаги, през цялото време, без да се уморявате…? — нахално бе продължил Пепи, усмихнат като самата невинност, докато курсът се тресял от смях.

Б. неудържимо бе избухнал.

Те чувствуваха, че е опасно да се играе с политиката, и отбягваха политическите теми, или поне, командувани от инстинкта за самосъхранение, не ги разискваха гласно. Те бяха все още много неопитни, за да съзрат изгодите, които прегръщането на партийната линия би им предложило. От друга страна, това вероятно беше смятано за израз на конвенционалност, която би опетнила чувството им за независимост. Но безспорно те съзнаваха тайнствената мощ на партията, която витаеше отвъд прага на тяхната зрелост и която можеше да превърне „нищото“ в „нещо“. Те съзнаваха, че тази мощ можеше да предопредели съдбите им без оглед на способности, талант, лични качества. И й противопоставяха една от своите чудновати измислици, наречена, Господ знае защо, „японците“.

„Всичко ще се оправи, когато дойдат японците!“ — подхвърляха те. — „Ами трябва да питаме японците!“, „Пиши на японците!“.

Явно тези „японци“ нямаха нищо общо с жителите на Япония и по съдържание напомняха повече някои от Радичковите верблюди. Една сутрин Коки бе закъснял и на моя въпрос той отговори: „Чаках японците на Халите!“

Другарите му нададоха гръмогласен рев…

Задачата, която им дадох, е решена. Повечето от тях са вдигнали глави и гледат някъде пред себе си. Отново се установява тягостна тишина. Не проговарям нито дума. Отивам при катедрата, сядам и ги гледам в упор. Почти всеки отбягва погледа ми. Чувствувам как тишината сякаш започва да изтънява, как ще се скъса в един момент, за да гръмне някаква експлозия.

Експлозията не закъснява, но идва оттам, откъдето най-малко я чакам. Едно от физически най-слабите, кротки и тихи момчета, Недко, който седи на третия чин вляво, започва да хълца на глас. Целият клас е устремил очи към него. После разбирам, че през цялото време те упорито са гледали в него. Думите и сълзите му сякаш се смесват и го задавят. Той започва с някакво разпокъсано и много мокро „извинявайте… извинявайте…“.

— Кажи точно какво си направил! — извиква силно някой зад него.

Недко разказва и цялото му тяло играе. Той отдавна се съгласил да казва на другаря Б. за всичко, което става в курса. Съгласил се, защото другарят Б. му обещал, че идната година при разпределението ще го остави на работа в София. И този път той искал да не каже за вица… но не можел да лъже. (Това най-много ме поразява — че той не може да лъже.) Разбрал какво е сторил, когато другарят Б. го завел в районното управление, за да разкаже там отново всичко…

Когато той завършва разказа си и молейки отново за извинение, сяда на мястото си, атмосферата сякаш става още по-угнетителна. Просто не зная какво да им кажа, да замазвам ли постъпката на колегата Б., както повелява учителската етика, да омаловажа всичко и им кажа, че доносът не е нищо особено, или пък, против всякакъв разум, да ги предупредя, че това е само началото на живота, който ги чака. Нямам нито кураж, нито сила да кажа дори една дума. Вместо това чувам звънеца за междучасието и с него гласа на Вуйчо:

„Тия японци много се бавят!“