Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

ВЕЛИКДЕНСКА НОСТАЛГИЯ

През този Великден в нашето предприятие се работеше. Рано заранта, застанал на прозореца на моята стая, видях да пристига на работа старият майстор бай Иван. Той беше мълчалив човек с големи кротки очи, с вглъбен поглед и бавни, сдържани маниери.

Точно зад пропуска го посрещна партийният секретар Киро, който при цялото си пренебрежение към другите работници изпитваше странно страхопочитание към бай Иван.

— Добро утро, Ваньо! — пръв поздрави той.

— Христос возкресе, Киро! — отвърна бай Иван с ясен глас.

Изненадан от тази необичайна размяна на поздрави, аз се надвесих любопитно и видях как Киро трепна, вдигна глава, за да каже нещо не особено приятно, но погледът на бай Иван го възпря. Все пак той не можеше да приеме поздрава току-така и произнесе отново, но с по-сигурен глас:

— Добро утро, ти казвам…!

— Христос возкресе, Киро! — повтори бай Иван, застанал неподвижно срещу нашия партиен секретар.

Сега Киро се ядоса, толкова повече че бай Иван беше партиен член, разкрачи се и с явно намерение да произнесе някоя от своите саркастични тиради, започна:

— Слушай, Ваньо…

— Христос возкресе, Киро! — прекъсна го бай Иван със същия ясен и невъзмутим глас.

Киро остана със зинала уста.

— Ако си българин — каза назидателно бай Иван, — днес се казва „Христос возкресе!“, а ако не си българин… тогава можеш да кажеш „добро утро“…

Кировият патриотизъм явно беше уязвен, защото той винаги твърдеше, че е повече българин от другите.

— Добре де… — отвърна той с някакво снизходително съгласие. — Щом е за обичая… Христос возкресе…!

— Воистина возкресе! — откликна бай Иван и отмина към своя цех. Тази сцена беше преди 25 години. Запомнил съм я, защото тя доста точно характеризираше хората, времето и българския Великден. Бай Иван, макар и на работа, празнуваше Великден така, както го бяха празнували дедите му от много векове. Киро искаше да зачете традиционния празник, но се боеше от своята партия въпреки съзнанието, че отива против своите деди.

Същия ден по-късно чух бай Иван да казва на младите работници:

— Момчета, това беше най-хубавият ден на годината! Вие нищо не знаете! И днес аз си мисля, че ония, които не са празнували стария български Великден, „нищо не знаят“.

Всеки Велики четвъртък по православния календар моите другоземни роднини и близки тук с учудване и любопитство виждат, че ставам по-рано от друг път и поставям на печката голяма тенджера, пълна с пресни яйца. Първия път, когато направих това, те си помислиха, че искам да подобрявам световния рекорд по ядене на варени яйца. Но сега те знаят магията, както я знаят всички, които помнят чудния свят на православието. Седнал съм на пода, в няколко съда съм разтворил различни бои и подражавайки маниерите на баба ми, започвам боядисването на яйцата. Първото яйце, то се знае, трябва да бъде червено, за здраве. И когато човек го боядиса, трябва да си потрие бузите — да са румени цяла година. Докато въртя яйцата в гръцките бои, си спомням за съседите от Сливница, когато всички деца ставахме рано, за да гледаме в курниците коя кокошка най-на-пред ще снесе. И това първо яйце се боядисваше най-напред, за да бъде поставено при иконата и да стои цялата година до другия Великден, когато се счупваше. По празнотата на това яйце старите хора гадаеха късмета в живота си.

„Изпразнило се е яйцето, изпразнила се е къщата, изпразнила се е кесията, изпразнил се е животът!“ — нареждаше баба ми.

Как да обясня на чужденците магията на тази фантастична Страстна седмица, която внасяше толкова много живот и въображение в нашия детски свят. Как да ги накарам да почувствуват тази фантастична смесица от прастари обичаи, поверия, суеверия, поличби, които идваха от вековната българска вяра, че човек не е самотен беглец от маймунско стадо, че не е обречен роб на по-силни от него, а в живота и делата му има вложен колкото загадъчен, толкова и надежден висш смисъл.

Този смисъл повеляваше на жените да не работят през Страстната сряда. Никой не можеше да накара баба ми и по-възрастните жени да пипнат каква да е домашна работа, защото щели да загубят умението си. Това, изглежда, беше единственият ден в годината, когато те можеха да скръстят ръце, да приказват цял ден и да ходят на черква. Когато попитах баба ми откъде идва този обичай, тъй като той не следваше от църковните традиции, тя ми каза, че го знаела от нейната баба…

Велики четвъртък беше денят за отдих на мъжете. Добитъкът не биваше да се впряга за каквото и да е. Иначе щеше да падне градушка. Но Велики четвъртък за нас, децата, си оставаше чудесният и единствен ден в годината за боядисване на яйцата. През трийсетте години и по време на войната на много места боядисването на яйцата не беше просто потапяне в памучна боя, а се превърна в цяло изкуство. Майка ми и жените от махалата се състезаваха коя от тях да боядиса и нашари по-красиво яйцата. В онези години някой измисли прибавянето на олио към боята, след което яйцето се завърташе и се оцветяваше по най-фантастичен начин. Други рисуваха яйцата с восък. Трети използуваха разни лепенки. И когато човек влезеше в нечий дом, виждаше в средата на масата кошничка, пълна с яйца, оцветени като пеперуди. Но това беше донякъде градска измислица. Селяните боядисваха яйцата в прости и ясни цветове и винаги в грамадни количества, защото в нашия край, шопския, се вярваше, че трябва да се ядат яйца от Великден до Спасовден — цели 50 дни.

Моите връстници, които познават шопския край по Великден, не могат да не помнят едно странно явление. След Великден над вратите на обори, кошари, пък дори и къщи се виждаха залепени пресни говежди лайна, в които се затъкваха черупките от изядените яйца. Хората вярваха, че това е магия срещу болести. В същото време други стрити черупки се слагаха в храната на добитъка, кокошките и дори в кваса. Пак на Велики четвъртък в повечето селски домове се приготвяше великденският кравай, който представляваше изплетено като венец тесто със забодено в средата цяло яйце. Бил съм на много Великдени в Граовския край и Пернишко и всеки път ни е поднасян този кравай с яйце в средата. И това беше преди царството на козунаците.

Когато говоря за козунаците, искам да кажа, че по онова време те бяха нещо много по-различно от безвкусните, глетави тестени произведения, които днешните държавни хлебозаводи произвеждат когато им скимне. Правенето на козунаци по онова време беше доведено до същото изкуство, както и боядисването на яйцата.

Денят за тази нова традиция беше петък. Горките домакини. Те ставаха малко след полунощ, за да замесят козунаците в огромни нощви. Това беше тежка физическа работа, която изцеждаше силите на жените. Именно от месенето зависеше качеството на козунака. Майка ми казваше, че нямало по-изтощителна работа от месенето на козунаци. Всеки Велики петък от моето детство и младост е напоен с тая омайваща, апетитна до премаляване, най-ароматна миризма на козунаци. И тъй като изпичането имаше голямо значение, обикновено ставаше във фурните, и ние, всички деца, бяхме мобилизирани да носим тавите до бай Христо фурнаджията. Повърхността на козунаците беше обилно украсена с бадеми, понякога малко захар, а вътре беше пълно със стафиди. След като години вече трябва да ям разните английски пудинги и кейкове, мога с чисто сърце да кажа, че те са далече-далече от истинските български козунаци. Един възрастен грък, мой приятел, който е бил в България преди войната, ми каза:

„Единственото място, Георги, където човек можеше да яде хубав козунак, беше България.“

Козунакът не беше козунак, ако не бухнеше поне една педя. И когато се разчупваше, беше нежен като свила.

„Козунакът — казваше баба ми — не се реже с нож, а се чупи. Иначе му отрязваш вкуса!“

Козунаците траеха дълго време. Понякога чак до Петровден. И един от чаровните трикове на нашите баби беше, че когато ние, децата, смятахме, че по земята не е останала ни троха козунак, те ни повикваха, разтваряха някакъв стар месал и казваха:

„Хапни си, това е последното парче козунак!“

Но за наше най-голямо неудоволствие до Великден не ни се разрешаваше дори да го вкусим. Баба ми твърдеше, че онзи, който хапне козунак преди Възкресение, ще го боли стомахът цяла година. Тя изричаше това предупреждение с категоричния и мистериозен глас на доктор, така че и най-дръзките от нас не се решаваха да опитат.

През целия Разпети петък до обяд в събота не трябваше да се яде нищо. Това беше принудителна гладна стачка от около 40 часа, която ние, децата, отказвахме да приемем въпреки убедителните доводи на възрастните, че това постене щяло да ни направи по-силни.

През цялата Страстна седмица се ходеше редовно на черква. Пеех в детския хор на черквата, който във великденските служби се съединяваше с хора на възрастните, някои от които бяха професионални хористи. В паметта ми стои жива картината на полумрака в църквата, гологлавото множество, кротко и богомолно запълнило всяко място между внушителните стенописи и златните рамки на иконите, осветявано от живата светлина на свещите. Отгоре, от балкона, където бяхме ние, хористите, всичко изглеждаше много красиво и внушително. После слушах пискливия си глас да звучи в река от гласове, да се разтваря и изчезва в нея, като че аз преставах да бъда аз, а се сливах с всички други в голямо, силно и топло цяло…

„На река Вавилонская“ се пееше всеки Велики четвъртък и беше моята любима служба, при която ме обземаше такова вълнение, че изпитвах желание да скоча от балкона… Все пак беше доста високо.

За мен поне църковната българска музика е най-силната и разтърсваща музика, която някога съм чул. Може би защото в нея имаше всичко, което така много ни беше необходимо — сила, вяра, любов, съчувствие, успокоение, разбиране, мъдрост, пространство; На Разпети петък вечерта пред нас беше живописната сцена на провирането под разпятието. Хора от всички възрасти и деца коленичеха и преминаваха под плащеницата, докато нашият хор продължаваше да пее.

От всички служби през годината най-внушителна беше голямата великденска служба в събота вечерта. Тогава църковният двор се оказваше тесен да побере хората. Всички носехме червени яйца, за да се чукнем след думите „Христос возкресе!“. Мисля, че от руската църква в София излезе обичаят хората да се целуват навръх Великден. Но този чужд обичай, изглежда, намери твърде бързо български последователи, защото никъде не съм виждал по-масово целуване, отколкото на площад „Александър Невски“, и то в по-нови времена.

Но с площад „Александър Невски“ и със самата черква са свързани съвсем пресни и неприятни спомени. В продължение на години там можах да наблюдавам всеки Великден неизбежното сблъскване между една груба външна политическа власт и едно трайно, естествено вътрешно чувство. Вярващи и невярващи се стичаха там, за да зачетат вулгарно отхвърлената традиция, за да покажат, че въпреки историческите превратности тази традиция си оставаше съществена част от българския народен дух, който не може да бъде командван нито от чужди идеологии, нито от чужди наемници. Хората пристигаха със свещи и с желанието да се поздравят и целунат. Милицията пристигаше с коне, със заредени автомати и с желанието да бие. Връх на всичко беше скандалната провокация, организирана от млади, слепи агенти на властта, които нападнаха свещеническото шествие в най-тържествения миг… само за да прогонят кротките богомолски маси от площада… Крайният резултат беше точно обратен. Много наивна и жалка е онази власт, която си въобразява, че с календарни интриги, атеистична пропаганда и милиционерски кордони може да задуши онова, което просъществува 500 робски години.

Пак на този площад чух едно дете да пита майка си:

„Мамо, само бог ли може да възкръсва? Дяволът не възкръсва ли?“

„Не — отвърна майката, — дяволът не може да възкръсне, защото никога не е бил разпъван!…“

И ако цялата Страстна седмица ни зареждаше с вълнения и все по-нетърпеливо очакване, Великден идваше с пълната си тържественост, веселие и, разбира се, голямо ядене. Каква радост беше да се чукаме с яйца, за да можем накрая да обявим, че най-силният от нас беше онзи, който останеше със здраво яйце.

Спомените за самия Великден ме водят през слънчеви поляни, през блеснала селска кал, кучета, великденски люлки по дърветата и маса роднини и приятели, у които трябваше да се ходи, за да се занесат червени яйца, козунак, вино и други работи. Това бяха добри и сърдечни българи, които живееха в своята добра и сърдечна България.

Днес си мисля, че истинският български Великден не беше само празник на общението на хората с бога, но беше преди всичко празник на общението на хората с хората.

Иска ми се да седна и да напиша книга за най-хубавото, което времето и пространството са отдалечили от мен. Книга за онези моменти, които паметта пази с нежност и ревност и които тя щедро ми подарява при щастливи поводи. И голяма глава от тази книга би се казвала ВЕЛИКДЕН.