Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 63 гласа)

ПРОСТИТУЦИЯТА

Дирекция на милицията край Лъвовия мост в София. Този път отминавам първия етаж, където е паспортният отдел и гъмжи от хора. Милиционерски лейтенант учтиво ме въвежда в голяма стая на втория етаж. Същата стая, в която преди около година имах среща с редакцията на милиционерския вестник „НАРОДЕН СТРАЖ“ и разговаряхме за светлото и тъмното в нашата действителност. Тогава останах изненадан от доста будното съзнание на сътрудниците и редакторите, които без съмнение познаваха опакото на живота далеч по-добре от нас, писателите. Сега в стаята заварвам двама колеги — Павел Вежинов и Божидар Божилов. Богомил Райнов, който трябваше да дойде, не идва. Ние сме писателска група, която трябва да помогне на Министерството на вътрешните работи в борбата с някои „вредни“ явления, като хулиганщината, кражбите на обществена собственост, проституцията и други. Министерството иска романи, пиеси, разкази и журналистически материали, които да бомбардират пороците. Моето впечатление е, че това е по-скоро повърхностна кампания, за да се отчете някаква дейност, отколкото смислена, цялостна и безкомпромисна борба. Това произтича от цялостното отношение на партийното и държавното ръководство, което, пренебрегвайки собствената си диалектика, настоява, че разцветът на престъпленията и пороците в България е или ИЗОЛИРАНО, или СЛУЧАЙНО явление. Но специалният полковник, който е придаден към нас и който ми разказа историята на Царя на вилите, не мисли така. Затова отношението му към нас, писателите, е пропито с тъжна ирония.

„Официално — казва той — в страната няма проституция, защото в социалистическа страна не може да има проституция. Ние имаме момичета с неморално поведение, които оказват лошо влияние и в някои случаи разстройват живота на гражданите.“

Заради тези момичета към Дирекцията на Народната милиция е създаден нов отдел. Забравил съм точното име на този отдел. Той се оглавява от друг полковник, сравнително нисичък, възпълен, вероятно някъде около 55-годишен, с голяма глава и лице, което ми напомня на Ерих фон Щрохайм. Той се ръкува топло с нас, като се взира в лицата ни, сякаш иска да отгатне какво мислим за всичко това. Струва ми се, че ние нищо не мислим и че по-скоро сме любопитни да видим отблизо що за хора са тези български проститутки. Някои от нас ги познават по-отблизо, други са ги виждали неведнъж по нощни заведения, главно за чужденци, особено по ресторантите на Витоша, по курортните места, в летящи из София коли на араби и така нататък. Но едва ли някой писател или журналист се е питал: какво стои зад всичко това?

Полковникът бавно ни обяснява, че в неговия отдел има картотека на около 300 момичета от София, чиято дейност може да се смята за антиобществено явление. Целта на отдела е да контролира тези момичета и чрез различни средства да се опита да ги превъзпита и върне към почтен трудов живот. Той декларира, че не храни никакви илюзии, че това е лесна работа, че „природата“ често се оказва по-силна от всякакви полезни доводи. Прави ми впечатление неговият съвсем реалистичен, трезв подход и пълното отсъствие на празни дежурни фрази. Нито веднъж той не споменава за „ролята и значението на комсомола“ във възпитателната работа и съвсем внезапно забелязва:

„За съжаление нашият живот им дава достатъчно лоши примери за подражание.“

От друга страна, той не изглежда някакъв догматичен моралист, който се опитва да наложи старомодна сексуална чистота, а изповядва по-скоро макаренковска толерантност.

От извиканите (някои доведени) 12 момичета само осем са дошли в дирекцията. Всички се намират в различни стаи, за да не знаят, че са викани за едно и също нещо — среща с писатели. Полковникът предлага съвсем проста процедура: първо той ни прочита данни от досието, след което въвеждат момичето и ние разговаряме с нея.

Първа влиза възпълна грозничка жена на около 25 години, която поздравява и се усмихва като човек, който знае играта и се е съгласил за наше удоволствие да играе в нея. Тя подава на полковника някаква хартия. Това е бележка за заплатата, която е заработила през миналия месец. Едно от важните изисквания на милицията в нейната борба за превъзпитаване на проститутките е те да имат постоянни трудови доходи. Узнаваме, че това момиче сега живее при майка си и работи в някаква печатница, където е било настанено с помощта на милицията. Преди това в продължение на няколко години тя е скитала из страната, живяла където й падне и с когото й падне.

— Е, щастлива ли си сега! — пита внимателно полковникът.

— О, другарю полковник, толкова съм ви благодарна, че ме върнахте отново към живота! Нямате представа колко ми помогнахте и вие, и работническият колектив… — декламира тя заучените от нея фрази.

По-нататък полковникът я пита дали си има приятел и възнамерява ли да се омъжи. Отговорът е, че има някакво момче, но тя все още не може да се реши, предвид миналото си.

Ние и тримата писатели разменяме многозначителни погледи. За нас е ясно, че момичето хитрува и че може би изискванията на милицията формално се спазват. Павел веднага й задава съществения въпрос за отношението на работниците в печатницата към нея. Дали те наистина са я приели с разбиране и добро чувство? Тя отново се впуска в помпозни лъжи, които предполага, че ще ни харесат.

За да не разочароваме полковника, който явно започна с най-доброто си постижение, ние не питаме повече. Тя си излиза с плиткото самочувствие, че ни е пратила всички за зелен хайвер. Втората ни изненадва с хубостта си. Тя е черноока, доста стройна, бедно облечена. В предварителните бележки полковникът ни бе казал, че това момиче, с прякор Мара Черната или нещо подобно, била една от най-опасните. Въпреки контрола един ден тя избягала от София и пристигнала в Кюстендил следобед. Милицията била алармирана, но почти феноменално до 9 часа вечерта Мара успяла да зарази с венерическа болест 15 души. „Ние ако искахме да арестуваме 15 здрави и прави младежи в Кюстендил, едва ли бихме могли да направим това за същото време, в което тя не само ги е намерила, но е и спала с тях. Представяте ли си каква телеграфна агенция имат тия момичета!“

Ние си представяме телеграфната агенция, но не можем да си представим как това хубаво, крехко създание е свършило цялата тази работа.

Мара не желае да разговаря с нас. Тя отказва да седне и стои с наведена глава като ученичка, която трябва да изтърпи мъмренето на директора. Чувствувам, че между нас и нея стои голямо студено пространство. Някой я пита за родителите й. Тя казва, че те са разведени, но че това едва ли има значение за нея.

— А какво има значение за тебе? — пита Божидар.

— Нищо. Нищо няма значение! — казва тя и аз долавям в гласа й фанатични нотки. Питаме я как е започнала да върви по този път.

— Всичко беше толкова загубено, че аз избягах от дома и така тръгнах по пътя… После ме настигна един писател с кола… и ме заведе в Пловдив, в „Тримонциум“… На мене ми беше все едно… После той ме остави и аз си хванах друг, после трети… Всичко беше като на щафета…

Полковникът я пита дали не е искала някога да работи, да има дом и семейство.

— И да съм искала, какво значение има това… всичко е толкова загубено… 11о-нататък тя ни казва, че не желае нито да учи, нито да работи, че не смята себе си за паразит, защото нито е получила, нито ще получи нещо от обществото, нито пък смята, че вреди някому, защото не е вкарала никого насила в леглото си.

— Поне вярваш ли в нещо? — пита я полковникът, съвсем отчаян от нейното убийствено хладно поведение.

— А защо трябва да вярвам в нещо? — тя внезапно повишава глас и се усмихва с презрение. — За да ме боли ли?

Тя ни оставя в тягостно мълчание. Още несъвзели се от срещата с Мара, ние чуваме в коридора викове и след миг при нас почти връхлетява средна на ръст червенобузеста млада жена с черни развети коси. Тя е облечена в яркочервено и още от вратата гневно извиква:

— Какво ме водите като мечка на панаир! Казала съм ви хиляда пъти да ме оставите на мира! Не е работа на милицията да ми се бърка в моите лични работи! Добре ли ми е, зле ли ми е, това си е моя лична работа! Аз питам ли ви с кого спите и кои са ви любовниците?

— Ние искаме да ти помогнем — меко казва полковникът. Но тя не зачита доброжелателния му тон и продължава:

— Мерси! Помагайте на дъщерите си! Да пази Господ от вашата помощ! Много ми помогнахте, като ме изселихте от София. После ми помогнахте, като ме пратихте да бачкам в Бобов дол, в мината. Да ме превъзпитавали миньорите!… Аз ги превъзпитах, аз! — тя гордо се удари по гърдите. — Под палих им чивиите. Щяха да се изколят тия възпитатели! За мене! После ме пратихте в лагера в Делиормана! Ама и там ви подпалих! И в затвора да ме пратите, ще ви разваля надзирателите! Оставете ме на мира!

Всичко това тя изрича почти на един дъх, като маха заканително с ръка и слюнки хвърчат от устата й. Едва сега ни забелязва, оглежда ни за секунда и в очите й отново се надигат мълнии:

— Заради тия баровци ли сте ме извикали! Да им покажете проститутките, а? — И сега тя се изсмя грозно. — Че кой не е проститутка в тая държава?!

Търпението на полковника е на границата. Виждам как лицето му потръпва. Но ние възприемаме нещата по-оптимистично и той се смирява.

— Чакай сега. Спри да крещиш! По-спокойно! — опитва се да я укроти той.

После един от нас взима думата и й обяснява, че ние нито я осъждаме, нито имаме право на това, че може би в известно отношение сме и по-големи грешници от нея и че единственото, което искаме е да си поговорим.

Тя притихва малко и презрително казва:

— За какво да говорим? Аз нямам какво да си говоря с вас! Вие не сте моята компания, нито аз съм вашата!

— Но все пак — опитва се да помогне полковникът — ти си дъщеря на работници, идваш от трудово семейство…

— Аз съм дъщеря на маймуни! — прекъсва го тя. — И затова животът ми е маймунски!

И сега внезапно се отпуска, светлината в очите й угасва, цялото й лице се смирява и тя казва през сълзи:

— Другарю полковник, за какво да се лъжем! Майка ми е тъкачка. Повече от двайсет години тича със совалката. За какво? Защо? Това не е живот. Аз не искам да тъка. Никой тарикат в тая държава не тъче! Само баламите! Я питайте ги тях! — тя посочва към нас. — Ами другарките от голямото добрутро? Те тъкат ли?… Миналия път вие ми казахте, че аз съм паразит… — тя поклати глава. — Не е вярно, другарю полковник! Аз не съм паразит, защото от никого нищо даром не съм получила! Изкарвам си го, както мога, със зор! Да не мислите, че е лесно да се търкаляш с пияни мъжища?… Не съм паразит. Търсете паразитите на друго място… по-нагоре от мене!

Ние стоим със зяпнали уста и никой не обелва нито дума. Полковникът с облекчение й казва да си върви. Тя тръгва, но при вратата се спира, обръща се към нас, поглежда ни многозначително и се полюлява, пародирайки маниера на уличните момичета.

— Довиждане — казва тя.

— Тя е най-трудната от всички — обяснява веднага след нея полковникът.

— При нея абсолютно нищо не помага.

Въвеждат ново момиче, което полковникът ни представя предварително с прозвището Циганката. В нея наистина има нещо циганско — мургаво лице, гъсти вежди, плитки. Тя застава в средата като уплашено добиче, навежда глава и не поглежда никого. От обясненията разбираме, че тя среща своята клиентела около банята срещу Халите, че в йерархията на уличните момичета това е най-окаяният район. На няколко пъти са я залавяли в дребни кражби. Тя, горката, изглежда много смотана във всяко отношение. Предишната вечер е била видяна в колата на някакъв арабин. Питаме я дали е имала нещо с него. Тя кимва утвърдително.

— А той какво ти даде след това? — питам я аз.

— Една химикалка! — отвръща невинно тя и бърза да извади от омазаната си чанта една металическа сребриста химикалка.

Ние не знаем какво да мислим. После тя ни казва, че обикновено й подарявали чифт чорапи и я водели на вечеря.

Полковникът й казва, че й е намерил работа, че ще й се уреди жилище и че се надява животът й да се промени. Тя плахо се съгласява с всичко, което той казва, макар че изглежда далече от съдържанието на разговора. Тя е готова да обещае всичко само за да я пуснат да си върви. В нея има нещо много убито и жалко.

Следващото момиче влиза с плач и не спира да плаче и хълца през цялото време, докато е при нас. Тя не е в състояние да отговори на никакви въпроси и въпреки усилията на полковника да я успокои раменете й продължават да се тресат. Тя е съвсем млада, може би на не повече от 19, и е дете на разведени родители, които са я оставили на улицата. Един от нас я е виждал да кисне в „Славянка“ и в „Бамбука“ в компания на пияни актьори. Тя няма никакъв доход и никакъв покрив. Не знае къде ще замръкне и къде ще осъмне…

Контрастът между нея и следващата е огромен. Последната влиза спокойно, със самочувствие, което съответствува на красотата й. Тя е едно от момичетата, които сме срещали на площад „Славейков“ и които винаги привличат погледите. Никой никога не би допуснал, че това момиче има клиентела от около 40 души на седмица. Тя няма никакво чувство за виновност спрямо когото и да е и разказва за себе си без нотка на самосъжаление. Когато напуснала гимназията, търсила работа. „Знаете как се намира работа за младо момиче без специалност“ — отбелязва тя. Разбира се, кадровиците обещават… ако тя дойде на една по-специална среща… „Обещават, ама не изпълняват“ — усмихва се тя. После идва работата на статистка в киното, където отново всеки обещава нещо повече, като режисьорчетата си я подхвърлят като топка един на друг, докато тя си казва: „Стига съм правила подаръци“… И тогава решава: Щом животът е такъв, поне нещо да излиза от това. Тя никога не иска да й платят. Иска пари на заем. Или пък си избира някакъв подарък. „Човек трябва да е учтив в тая професия.“ Полковникът я пита не й ли е неудобно, когато среща близки или приятелки отпреди…

„Защо ще ми е неудобно! — повдига рамене момичето. — Те са по-зле от мене. Омъжват се за хора, които не обичат, и умират да им изневеряват за отмъщение. Аз поне не изневерявам никому.“

Питаме я защо не иска да се захване с някаква работа.

„Не е ли все същото — казва тя — кой ще те прекарва — държавата или някакъв тип от улицата!“

И за да ни поясни точно какво иска да каже, тя ни рисува картина, която ние познаваме. Ужасно монотонния, безцветен и безнадежден живот на зле платена чиновничка, която отгоре на всичко трябва да удовлетворява сексуалните желания на началниците си и чиято единствена цел е да намери някой да се ожени за нея, за да й даде сигурност…

„На улицата — казва тя — все пак имаш по-голям избор!“

Полковникът я пита дали тя не чувствува някакви задължения спрямо обществото, спрямо общата борба за по-добър живот…

„Другарю полковник — казва тя, усмихната снизходително, — вие сте добър и разумен човек, хайде да не си говорим празни приказки… Аз познавам много хора и тая песен съм я слушала много пъти… Какви задължения?… Всеки се опитва да грабне каквото може за себе си… Това му е всичкото задължение…!“

Питам я как вижда бъдещето си.

„Нямам време да мисля за бъдещето. Много съм заета със сегашното“ — казва тя.

Тя си излиза самоуверена, спокойна, като ни оставя студената си философия и едно голямо мълчание. Аз поне не съм очаквал такава среща. За пръв път ясно и недвусмислено усещам, че тези момичета са само капки от една голяма, дълбока и мътна река.

* * *

Срещата с момичетата с леко поведение (както официално те бяха категоризирани) ми направи много силно впечатление. Имах чувството, че злощастните съдби на тези български дъщери отразяваха по своему прикриваната истина за живота в социалистическа България. Нито за мен, нито за служителите в милицията те бяха случайно явление. Тяхното съществуване не можеше да се припише на „остатъци от буржоазно-капиталистическото минало“, както не можеше да се припише на вражеска пропаганда или идеологическа обработка. Те бяха законни, макар и непризнати рожби на заобикалящата ги действителност. Кой знае защо аз свързвах тези момичета със съществуването на другите, признатите рожби на режима, момчетата и момичетата, преминали през осакатяващата школа на пионерството и комсомола. Съпоставяйки образите на тези два типа млади хора, произведени от една и съща действителност, аз почувствувах по-големи симпатии спрямо момичетата, които срещнах край Лъвовия мост. Защото, както ще видим по-нататък, обществено-политическият разврат в България до голяма степен върви заедно с нравствения.

Исках много да пиша на тази тема и затова имах цяла серия срещи с офицерите от милицията, които се занимаваха с проституцията. От тях научих, че картотекираните около 300 момичета били само малка част от броя на момичетата1 и жените в София, които под една или друга форма вършели разврат. Полковникът ми намекна, че имало момичета, които проституирали със знанието на властта. Той не каза думата „съдействието“. Но за това имало особени причини. Негов обект били само ония момичета, които нямали редовни трудови доходи и чието поведение смущавало обществения морал. В мой превод тези думи на полковника означаваха, че това бяха момичета, които работеха единствено за своя собствена сметка и не „служеха“ на властта.

Без съмнение някои от тези офицери от милицията, които се занимаваха с момичетата, бяха взели работата си присърце и наистина се опитваха да им помогнат. Но срещу техните индивидуални усилия действуваше могъщата сила на действителността. Твърде често тя с един лек замах събаряше техните крехки постижения.

„Те имат толкова лоши примери за подражание!“ — въздъхваше полковникът, без да уточни какво имаше предвид. Той ми разказа, че въпреки някои успехи броят на непоправимите момичета растял и той просто не знаел какво да прави. Изпращането им на трудовопоправителен лагер или подлагането им на един или друг вид режим в края на краищата се оказало безрезултатно.

— Те съвсем го удрят през просото… като че искат да си отмъстят!

— Кому? — попитах аз.

— На всички нас — на живота, на родители, на учители, на общество… — отвърна той.

Един от неговите помощници ми каза, че в отчаяние веднъж те просто грабнали две от най-разюзданите момичета и през нощта тайно ги изхвърлили в турска територия някъде около Свиленград. Но какъв бил техният ужас, когато след кратко време двете момичета триумфално се завърнали обратно.

„Но когато говорим за разврат, трябва да ви кажа, че тия, които фактически вършат най-големия разврат, ние не можем да пипаме. Те не са свободните момичета, а омъжените жени!“ — ми каза полковникът. Той илюстрира това си твърдение с цяла редица примери.

Сам аз добре познавах свободните сексуални отношения, които някак революционно се установиха в нашия живот, но нямах представа колко далече бе отишла семейната проституция. Според полковника тази проституция действуваше предимно в две полета: чужденците и влиятелните или властни български граждани, които имаха възможност да плащат с услуги. Чужденците се състояха от значителната група арабо-африкански студенти и всевъзможни пътешественици от Близкия изток, които спираха в София или Пловдив с цели списъци на адреси, където можеха да намерят на добра цена жени. Милицията е била удивена от доста резултатната организация на сексуалните връзки между софийски леки момичета и арабо-африкански клиенти. Разказаха ми случаи, при които сирийски граждани, пътуващи транзит, редовно се отбивали на едни и същи адреси. Според полковника те посещавали предимно омъжени жени, чиито мъже или са отсъствували, или са били умело заблуждавани.

— Дори другарката на един наш колега, офицер, който бе изпратен на школа в Москва, бе превърнала дома си на бордей. Ние не знаехме какво да правим, да му кажем ли, да си мълчим ли, все пак жена на наш човек… — каза полковникът.

— И какво стана? — полюбопитствувах аз.

— Държавна сигурност оправи положението. Те я накараха да работи за тях срещу обещанието, че ще уредят работата с мъжа й. Когато той се върна, те му казали, че жена му трябвало да върши някои работи в името на родината. На човека му беше много тежко, но той го прие като жертва за страната… След това се разведоха.

Пак във връзка с негърските студенти в София милицията беше силно възмутена, когато в средата на булевард „Руски“ судански студенти пресрещаха български студентки от университета и им тикаха провокационно банкноти в лицата. Няколкото големи сбивания между африкански студенти и милицията, при които имаше убити и ранени, отново станаха в разправия за жени. Мнозина от тези чужди студенти в София, насърчени от първоначалните успехи, се държаха предизвикателно спрямо момичетата по улиците и се хвалеха, че в София момичетата били най-евтини. От друга страна, човек непрекъснато виждаше по ресторанти и нощни заведения български момичета в компания на транзитиращи чужденци. Неведнъж по улиците хвърчаха западни коли, купени от ориенталците на втора ръка, с техните специални германски цолови номера, пълни с пияни жени. Зиме и лете вечерно време човек можеше да види в София и околностите твърде неприятни гледки на забравили се чужденци и български момичета. Милицията имаше доказателства, че много от момичетата били плащани или с вещи, или със специална покупка в „Кореком“, или с долари.

Но докато, от една страна, отделът на този полковник от Дирекцията на милицията полагаше усилия да се бори с бързо разрастващата се проституция, Държавна сигурност вършеше точно обратното. Огромен брой момичета служеха на разузнаването и биваха закриляни от него. Лично аз съм виждал познати офицери от Държавна сигурност да отиват в уединени места, за да приемат доклада на някоя от тези сътруднички, както и да дадат инструкции. Мой познат офицер беше особено радостен, че успял да закачи една от „своите“ красавици за един богат арабин, в който те имали някакви съмнения. Друг път, при нощни скандали и побоища в разни заведения, когато милицията се намесваше и отвеждаше навън буйствуващи граждани, аз съм виждал как между милиционерите и момичетата около бара са се разменяли многозначителни погледи. Веднъж в един витошки ресторант избухна кавга между мои приятели и пийнали посетители, някои от които очевидно бяха хора на Държавна сигурност. Тогава едно от шляещите се по масите момичета отиде при тях и им каза няколко думи. След минута кавгаджиите мълчаливо се изнизаха навън. Отидох при момичето да му благодаря, като бях много любопитен по какъв начин тя въздействува на доста буйната компания. На моя въпрос тя се усмихна многозначително и каза:

„Познавам се с шефа им.“

По-късно, когато при работата върху една телевизионна серия имахме за консултанти старши офицери от разузнаването, на няколко пъти те ни разказаха за неоценимия принос на някои „готови на всичко“, както те се изразиха, момичета и млади жени. Един от тях дори ни разказа цяла легенда за такава жена, която те успели да пробутат до най-важно място в Истанбул, като тя накрая получила достъп до тайни на НАТО. Разкрита, тя била разстреляна от турците. Нямам представа колко вярна беше тази история, но така или иначе тя отразяваше използуването на леки момичета за разузнавателни цели. Освен това някои гостуващи видни чужденци искаха да бъдат забавлявани с хубави млади жени. Държавна сигурност поемаше тази грижа. Така например в София се говореше, че бившият индонезийски държавник Сукарно при престоя си в България поискал и получил компанията на 12 български момичета…

Когато навлязох малко по-дълбоко и се запознах по-подробно с разни страни на този вид проституция, който цъфтеше с благословията и съдействието на Държавна сигурност, разбрах, че властта бе приела всичко това като нещо в реда на нещата.

„Кой кого… не е важно. Важното е работа да се върши!“ — казваше пред мене познат служител по сигурността.

Струва ми се, че идеята за това високоморално социалистическо унижение е дошла пак от неизбежния Съветски съюз. И при двете ми пристигания в Москва половин час след влизането ми в хотелската стая телефонът започваше да звъни. Обаждаха се гальовни женски гласове, пълни с мистериозни обещания, като предлагаха разговор на четири или пет езика. Изглежда, че авторът на тези любовни сценарии беше един и същ, защото цялата фразеология на тия съветски изкусителки беше една и съща. Те бяха отегчени, самотни и вярваха в щастливия случай.

В хотел „Минск“ вечерях с една такава дама и трябва да призная, че тя беше забележително красива и изненадващо добре облечена. Все пак между другото тя успя да ме разпита за какви ли не биографически подробности, като през пет минути повтаряше колко „душно“ се живеело в Москва и че вероятно светът отвън е рай.

Не зная точния размер на това явление в България, но съдейки по големия брой момичета, постоянно придружаващи чужди пътници или чужди гости, мисля, че то е доста значително. С разрастването на туризма използуването на леки момичета за разузнавателни цели се разрасна още повече. Имам впечатлението, че самите кадрови служители на Държавна сигурност, женени или не, охотно влизаха в интимни отношения с тези момичета. Познавам офицери от този институт, които водеха доста активен сексуален живот зад гърбовете на съпругите си именно със своите сътруднички. Особено Явно това беше в курортните центрове по Черноморието. Хиляди служители или платени сътрудници на Държавна сигурност заляха туристическите обекти, приели длъжностите на управители на хотели, ресторанти, разни инспектори, контрольори или просто разузнавачи. Сравнително веселият и лек живот по тези места им се поправи. Мнозина от тях бързо разбраха, че властта, която притежаваха, им даваше пряк достъп до много удоволствия и изгоди. Голям брой от тези предрешени лейтенанти, капитани и майори, > бръкнали служебно в меда, започнаха частно да си облизват пръстите. Поради естеството на работата им повечето от леките момичета по брега се намираха под пряк или косвен техен контрол. Странно или не, там действуваше същото правило на уличните сводници от Рим, Париж или Лондон. Всяка новодошла сътрудничка трябваше да мине най-напред през леглото на съответната „кука“. Освен това човекът на Държавна сигурност задължаваше момичето при случаи да забавлява началници или приятели, като, разбира се, му докладва за абсолютно всичко. Така българската социалистическа действителност роди още един непознат в миналото образ — този на социалистическия сводник. Но тези отношения между властника-сводник и момичето-жертва биваха оправдавани с разузнавателни задачи, със служба на родината. В последна сметка всичко се свеждаше до взаимна услуга — Държавна сигурност получаваше полезни или безполезни сведения, а момичетата получаваха свободата да търгуват със себе си. На голяма част от момичетата се харесваше да имат закрилата на властта. Кой друг пимп би могъл да им предложи повече сигурност от властта-пимп?

В същото време тези момичета и техните тайни покровители вършеха голяма черна борса на валута и скъпи предмети. Познавах хора на Слънчев бряг, които по всяко време можеха да доставят на приятели момичета или долари, или и двете…

И ето че стигаме до твърде логичното заключение, а именно, че в цялата тази проституираща атмосфера тристате картотекирани момичета в Дирекцията на народната милиция бяха може би най-невинните и може би най-злощастните.

Но излизайки от сферите на милицията и Държавна сигурност, трябва да кажа, че проституцията в България имаше своите дълбоки корени в морала на самия режим. Тоталната зависимост на човек от човека и на човек от обществената организация създаде всички предпоставки за търговия със себе си, което по дефиниция наричаме проституция. Неумолимият принцип услуга за услуга, или ти на мене, а аз на тебе, се оказа фатален за онези млади момичета, които влизаха в живота, без да имат никакви връзки, власт, права, възможности, без никакъв друг капитал освен един — телата си. Много пъти в българския печат се промъкваха горчиви нотки за съдбата на момичетата, които не можеха нито да влязат в университета, нито да си намерят работа. Колко пъти пред мен и пред мнозина други млади момичета са възкликвали: „Питате ли ме как се намира работа? Ха тръгнете да търсите!“ И следваха потресаващи разкази за кадровици или ходатаи, които поставяли като първо условие неизбежната приятелска вечеря някъде в покрайнините на София и след това нощна разходка с колата. Някои от тези мъжки герои смятаха това за в реда на нещата. Веднъж слушах един от тях много ядосан да казва, че нямало да вземе някакво момиче на работа, защото снощи тя му отказала.

След леглото на кадровика или ходатая нормално следваше леглото на шефа. В социалистическа България, както в много други страни по света, секретарката трябва от време на време да дублира съпругата. За мъжкото самочувствие на мнозина от тези директори, началници на отдели, управители, старши офицери, важни редактори, всевъзможни шефове извънбрачната любовна авантюра има най-голямо психологическо значение. Мисля, че основният лозунг на властвуващия простак „грабни каквото можеш от живота, че утре те няма!“ има по-голяма валидност от всички идеологически и политически тезиси, събрани заедно.

Постепенно стигнахме до положение, че почти всяко мъжко същество в България, и кьораво, и кьопаво, не можеше да си представи живота без любовница. И ако долу, в низините, всред народа, все още тлееше някаква съпротива, идваща от дълбочините на вековното народно целомъдрие, горе, във висшия свят, тържествено се отваряха вратите на невероятен социалистически Содом.