Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 63 гласа)

ВЛАДО МУСАКОВ

Едва беше завършила войната, когато закриха немското училище в София и почти всички негови възпитаници бяха прехвърлени в нашата Първа мъжка гимназия. Тогава за пръв път срещнах в коридора слабичко момче с усмихнати женствени очи и неочакван, плътен, твърде възмъжал глас. Той винаги мъкнеше огромна адвокатска чанта, претъпкана с книги. И винаги бързаше. „Братче, имам точно четири минути и 18 секунди за тебе! Прощавай, трябва да се изпарявам!“ — казваше той извинително, но по такъв начин, че дори и най-чувствителните маниаци между нас не можеха да тълкуват това като пренебрежение.

Това беше Владо Мусаков, син на обречения на забрава писател Илия Мусаков. Творчеството на баща му ми беше добре познато от романите, отпечатани в библиотека „ЗАВЕТИ“. Но когато ги четях, никога не ми беше дошло наум, че Илия Мусаков бил представител на фашистката литература и че върху неговото писателско поприще съвременните властелини щяха да сложат дебел кръст.

Но самият Владо, изглежда, предчувствуваше тежките времена, които настъпваха за него и семейството му, и се подготвяше за тях. Може би единствен от всичките ми съученици той притежаваше твърде ясен, практичен ум и съответствуваща огромна работоспособност. Плюс желязна дисциплина.

„До какъвто и идиотски строй да стигнем, винаги ще има нужда от хора, които умеят да работят! — казваше тогава един от нашите приятели. — Така че единственото, с което можем да си пробием път, е работата!“

Владо напълно споделяше това разбиране. Работата, огромната непосилна работа, с най-добри резултати щеше да остане единственото му средство, чрез което в течение на години той щеше да се бори срещу политическото проклятие, тегнещо върху него и семейството му. По-късно в производството щях да видя мнозина Владовци, които работеха до пълно изтощение, за да доказват, че не са врагове на режима. Щях да чуя и забележителната фраза на един от моите директори:

„Днес у нас работят истински само враговете, а не нашите!“ Едва завършили гимназия, и Владо изчезна. Вече знаехме, че са изселени и че той няма право нито да живее, нито да стъпва в София. Мина доста време, когато една вечер наш съученик ми каза, че иска да ме заведе при някого, но не бива да казвам никому. Отидохме в една къща, непосредствено зад сградата на Радио София. Кого да видя — Владо. Още по-слаб и измършавял, със зачервени от умората очи, но все така усмихнат и дружелюбен:

„Гоше — каза сърдечно той, — не ми се сърди, но имам за вас точно 32 минути!“

Оказа се, че той живееше напълно нелегално в тази квартира и се опитваше да си пробие път като преводач от немски. Работеше при твърде мистериозни обстоятелства и едва ли изкарваше хляба си. Отгоре на всичко трябваше да се грижи за семейството си, останало без никакви средства. Но той не се оплака. Мисля, че той беше единственият човек, когото никога не чух да се оплаква.

В тази стая видях пред себе си възмъжало момче, решено да си пробие път въпреки най-обременяващите обстоятелства. Много години Владо трябваше да живее в София като подземен софиянец. Стигна се до доста парадоксално положение — дори когато преводите му бяха едни от най-популярните в страната, когато издателствата го отрупваха с работа, милицията не му разрешаваше да остане в София. Той трябваше да се крие, да мени квартири, да спи при приятели, да пътува често в провинцията при баща си и сестра си. Безсмислената революционна бдителност на режима от партийни търтеи причини огромни мъки на този чудесен човек, който при това никога не ги беше мразил.

В цялото му отношение към неговите преследвачи и мъчители имаше нещо доста Исус-Христово. Той се опитваше някак да приеме и обясни слепотата, фанатизма и глупостта на хората, от които страдаше. Убеден съм, че това не беше от благоразумие или от страх, а идеше от вътрешното благородство на характера му, от убеждението, че човек не бива да отвръща на злото със зло.

Ако разделим способните хора по света чрез тяхното отношение към собствената им работа, може би ще стигнем до две групи: хора, които работят, водени предимно от съзнанието, че работата ще ги издигне над другите в обществото. И хора, които работят, защото обичат самата работа. Владо Мусаков беше от втората група. Моторът, който го зареждаше с такава невероятна енергия, беше неговата любов към голямата литература. Дрогояче човек не може да си обясни неговата всеотдайност към известни писатели и фантастичния резултат от около 120 преведени книги от немски и английски.

Тази любов го отведе при неговия любим автор — Ерих Кестнер. Няма нищо случайно в това, че Владо стана преводач на Кестнер в България, че благодарение на него в тогавашното сиво ежедневие на издателската продукция ние искахме тези чудесни Кестнерови празници. Нещо повече. Онзи, който би искал да разбере какъв човек беше Владо Мусаков, трябва да прочете книгите на Ерих Кестнер, да попие тази благородна ирония, това изящно остроумие, тази чувствителност на авторския дух на Кестнер. Струваше ми се, че самият Владо беше Кестнеров герой — такава силна беше връзката между двамата.

„Фабиан“. „Трима мъже в снега“, „Изчезналата миниатюра“ и особено детските книги „Емил и детективът“, „Хвърчащата класна стая“ и други — всичко това стигна до нас на чудесен български език, направи Кестнер български писател.

Впоследствие тази връзка между автор и преводач се разви в добро приятелство.

Естествено Владо мечтаеше да напише свои собствени книги, но това му желание трябваше да отстъпи пред преклонението му към авторите, които той искаше да превежда.

В ония години трудът на преводачите се заплащаше на унизително ниска цена. За едно глупаво разказче, поместено във вестник, човек получаваше повече пари, отколкото преводач за цяла книга.

Не зная точно колко ние, българите, сме задължени на съвременните български писатели. Но съм абсолютно сигурен, че ние дължим извънредно много, колосално много на нашите чудесни преводачи. Всеки преводач в България беше светъл прозорец към света. И то във времена, когато българските писатели играеха ролята на пердета и политиката беше да бъдем изолирани от света, да живеем всред съветската сивота.

Владо Мусаков беше един от най-големите прозорци. Благодарение на него ние получихме Кингсли Еймис, Ханс Хелмут Кирст, Хайнрих Бьол, Лион Фойхтвангер и много други.

Но мизерията си беше мизерия. Владо трябваше да поддържа баща си, който го надживя. Отношението към баща му представлява друг пример на рядкото чувство за отговорност и високи нравствени принципи, които притежаваше синът. Под тежестта на обстоятелствата мнозина потомци на изпаднали под ударите на режима бащи побързаха да се отрекат от тях. Понякога това ставаше по взаимно съгласие, защото някои родители не искаха децата им да плащат за техните политически „грехове“. Виден български режисьор се отказа официално от баща си, служител на старата власт, за да може да отиде да следва в СССР. Други се отрекоха от майки и бащи просто за да ги оставят на мира.

Сигурен съм, че Владо би умрял, но никога не би се отрекъл от баща си. Това беше един от малкото примери на дълбока синовна привързаност, на непоклатимо уважение към писателското дело на баща му.

Струва ми се, че и една от причините, поради които Владо не се опита да издаде нещо свое, собствено, беше, че той не искаше да огорчи баща си в смисъл, че той може да печата, а старият не може.

С течение на времето ние станахме близки приятели. Тогава можах да видя човек, чийто работен ден беше редовно 18–19 часа. Сам Балзак би завидял на такава работоспособност…

Но въпреки това парите не стигаха. Владо трябваше да живее по тавани и мазета, тесни пространства, барикадиран от всички страни с книги, нощни лампи, които светеха посред бял ден. Главната храна на Владо беше шкембе-чорбата. Веднъж той ми каза на шега, че от около два месеца бил ял само шкембе-чорба. За закуска, за обед, за вечеря — шкембе-чорба. Защото беше най-евтиното. Той никога не можеше да си позволи да влезе в клубове, свестни ресторанти или по-скъпи заведения. Едва в последните години от живота му материалното бреме щеше да олекне. Заплатата от Българската енциклопедия щеше да разреши много проблеми.

Помня ден, в който Владо не беше ял от два дни, и след като ядохме по две двойни шкембе-чорби, Буби Радев ни покани да ни черпи с боза. Горкият Владо изпи точно два литра боза и му стана лошо.

Когато в началото на петдесетте години туберкулозата ме натисна здравата и нищо не можеше да ми помогне в болницата, чухме за ново лекарство — римифон. В България никой още не беше го виждал. Тогава Владо по своя инициатива писа на Ерих Кестнер, разказвайки му моето положение. Почти незабавно Кестнер ни изпрати три големи флакона с римифон заедно с няколко насърчителни думи. Може би, ако съм все още жив, дължа това в голяма степен на Кестнеровия римифон, получен чрез Владо.

Постепенно, след години изтощителен труд, той се наложи като едно от първите имена между нашите преводачи. Когато политическият климат омекна, Владо успя да получи работа в „Литературни новини“, където беше заедно с Радой Ралин. Той беше в постоянен възторг от Радой и всички неписани епиграми на Радой ги чувах най-напред от Владо. Но „Литературни новини“ беше прицелна точка на всички яростни догматици начело с Тодор Павлов. И когато избухна, скандалът след стиховете на Атанас Славов, ние знаехме, че наскоро и Радой, и Владо трябваше да си търсят друга работа.

После, след огромни усилия на всички приятели, той можа да влезе в постоянната редакция на Българската енциклопедия, откъдето идваше толкова скъпоценната заплата.

У малцина мои съвременници съм наблюдавал такава детска и чиста любов към България. Владо никога не беше се удрял по гърдите (както правят мнозина добре платени съвременни патриоти), никога не беше казвал ония невъзможно фалшиви патриотарски лозунги, нито някога беше свързвал България с победа във футболен мач.

Това беше неизказана, съзерцателна любов към речта, история, обичаи и природа. Той беше в плен на Средногорието. Любимият му град беше Копривщица, където той живееше в старата дървена къща на някаква бабичка, за да се наслаждава на някогашната изкусна дърворезба. Той се чувствуваше щастлив да броди в старите гробища, да стои край паметника на Дебеляновата майка, да тълкува мъдрите думи, изписани върху надгробните плочи. Благодарение на Владо можах да се запозная с много интересни хора по тия краища, някои от които станаха прототипове на мои герои.

В продължение на много години той не смееше дори да мечтае, че някога ще го пуснат да отиде в страните, чиито език говореше и чиято литература превеждаше на български. Утешавах го, като му казвах, че Паустовски беше написал най-хубавите си разкази за Париж и Франция, без някога да му бяха разрешили да отиде във Франция. Накрая късметът на Владо проработи. И тъкмо когато най-неумолимата болест на нашия век обхващаше в смъртна прегръдка тялото му, той замина за Западна Германия и Англия. Той се срещна с Хайнрих Бьол и после ни разказваше надълго и нашироко впечатленията си от големия германски писател. И Кестнер, и Бьол го бяха приели много топло. Но в Англия той беше прекарал мизерни дни. Такива социалистически пътешественици като него не получаваха тлъсти държавни командировки и дори биваха лишавани от елементарна валута. Затова винаги ще помня този кошмарен разказ на Владо, който беше скитал мъртвогладен из Хайд Парк, докато намерил някаква захвърлена торта и благославял небето, че му се е притекло на помощ. И днес всеки път, когато прекосявам Хайд Парк, си мисля за тази торта, която вероятно беше последната милост, оказана му от природата. Той се завърна ентусиазиран, силно възбуден от всичко, което беше видял… и много болен.

Във връзка със завръщането му някои много правоверни другари изказаха учудването си, че Владо изобщо се беше върнал. Казах му това. Той се усмихна и отвърна:

„И да ми се е искало да не се връщам, не можех. Най-малко не можех да натопя човека, който ми беше гарантирал за паспорта!“

Това беше той, живеещ все още с чистата почтеност на старите българи. Освен това той смяташе за част, и то неделима част от България, баща си, сестра си и гроба на майка си.

Той трябваше спешно да бъде подложен на операция от тумор в мозъка. В началото операцията изглеждаше невероятно сполучлива и сякаш късметът му беше проработил. Владо излезе от болницата с вече готов спартански режим и с цяла дузина книги за превеждане. Междувременно, след несполуката на първия му брак, той се ожени втори път. И тъкмо когато всичко изглежда отиваше на добре, появиха се отново злокобните признаци на тумора. Този път нищо не можеше да го спаси. Докато той агонизираше, му се роди дете, първото му дете. Но той никога не се върна в съзнание, за да разбере, че е баща.

Смъртта му беше едно от най-тягостните събития по това време. Скърбяха всички, които го познаваха, защото това беше рядък човек, един от ония скромни и всеотдайни труженици, на които милиони читатели дължат толкова много.

Исках да разкажа за Владо Мусаков като за един от хората, чието присъствие в България е било не само утеха и облекчение за мен, но и упование, и вдъхновение. Неговата страхотна работоспособност и неговата честност към литературата и живота бяха нещо съвсем различно от гниещата атмосфера на литературното чиновничество, което режимът бе сътворил.

Колко пъти в мигове на отчаяние виждах усмихнатото лице на Владо да се появява и го чувах да казва:

„Ще се оправи, братче, всичко ще се оправи, стига само човек да се държи!“