Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 64 гласа)

КОМАРДЖИЙСКО ИНТЕРМЕЦО

Петък. Почти всеки петък. Но и всеки друг ден би могъл да бъде петък. Служебните телефони звънят по частни причини:

„Какво ще правиш утре вечер? А в неделя? Зает ли си? Абе остави ги тия гости на жена ти!… Ще си помислиш? Обади ми се до един час да ми кажеш точно. Иначе ще трябва да търсим друг…!“

Струва ми се, че ако половината от тези петъчни телефони бяха за ядене, пиене и ходене по гости, другата половина бяха за игра на комар. Разбира се, никой никога не споменаваше думата „комар“ и дори думата „хазарт“. За всички участници в този спонтанен картаджийски фестивал въпросът беше „абе да поиграем малко карти, да убием времето“. А че това „убиване на времето“ убиваше понякога заплата или две — никой не казваше. Единствено сериозните професионалисти не говореха такива глупости. Един от моите приятели, от миньорите, между които имаше легендарни комарджии, напомнящи героите от Дивия запад, казваше точно обратното:

„Не съм дошъл да се забавлявам! Това е работа, братче! Сега дай да заработим нещо!“

Така или иначе, в събота и неделя в България освен редовния недостиг от хляб във фурните и месо в месарските магазини имаше редовен недостиг от т.нар. „четвърти“ играч, за да се оформи карето. Нямаше нищо по-приятно от момента, когато трима души, седнали в безнадеждно положение, че не са намерили четвърти, чуят по телефона:

„Трябва ли ви четвърти?“

Комарджийската страст в страната, изглежда, разцъфтя след 1956-а година. Може би сигналът беше въвеждането отново на Държавната лотария и впоследствие тотото. В годините на култа се смяташе за некомунистическо хората да придобиват пари по т.нар. „нетрудов начин“, т.е. на лотария или тото. Ала финансовата диалектика внезапно реши, че държавата има нужда от тези „нетрудови доходи“. Така Държавната лотария отново започна ежемесечните си тиражи, след това дойдоха седмичните тиражи на 14-те футболни отбора за тото-1, а след него цъфна и тото-2. Цялото това държавно комарджийско начинание се оказа кокошка, която снасяше златни яйца. Финансовият успех беше повече от фантастичен, защото огромен брой хора имаха нужда да играят и играеха.

В моя бележник е записано следното изказване на един встрастен до полуда играч на тото, който редовно губеше почти цялата си заплата.

„Играта за мене е единственият източник на надежда. Не мога да си представя как бих живял без тази надежда. Всеки път, когато попълвам фишовете, ме обзема такава надежда, която ми обещава много повече от най-голямата печалба, като че светът ще стане мой. А в неделя вечер, когато проверявам резултатите, можеш да си представиш какво ми е. Никаква литература, никакво изкуство, нищо не може да ми даде тоя час на лудост, защото знаеш, че и този път всичко е било напразно, но илюзията си остава непокътната.“

Много пъти съм се убеждавал, че това масово комарджийство за много хора беше не толкова убиване на времето, колкото „източник на надежда“. Безброй пъти от различни уста излизаше една и съща фраза, придружена от най-дълбока въздишка:

„Ако спечеля от тотото!“

Повечето хора бяха достатъчно интелигентни, за да знаят, че печалбата не ще промени нищо, но и те имаха нуждата да вярват, че 15 хиляди лева можеха да променят живота им в щастлива насока. В един свят, където всички обществени илюзии бяха отдавна разбити на пух и прах, имаше най-жизнена нужда от този вид мазохистични илюзии.

Особено характерен беше примерът с един мой колега инженер.

Той беше съвсем нормален и свестен гражданин, женен, с две деца. И като всички други си попълваше редовно купона за тотото. Но за разлика от другите един ден улучи шестте цифри и взе първата печалба. В разстояние на една година той напусна семейството си, заживя със серия любовници, пропи се до пълен алкохолизъм, напусна работа, защото „не съответствувала на възможностите му“, реши, че ще пише пиеси и сценарии за филми, след това премина на писане на опери, след това заряза писането (което никога и не бе започнато), купи някаква скъпа кола и катастрофира така, че само по чудо остана жив, и с остатъка от парите продължи да играе като луд на тотото, убеден, че късметът му отново ще проработи. Когато го видях след време, той се движеше по „Раковска“ като замаян и казваше на хората, че написал роман и го изпратил на Нобеловия комитет в Стокхолм. След това го лекуваха в психиатрията.

„Пусна ли тотото?“ — почти всяка съпруга пита мъжа си в петък или събота, сякаш произнасянето на тази фраза е парола за щастие.

Но ако човек може да разбере тази страст в онези години, когато всички бяхме ужасно бедни и заплатата обикновено стигаше само за първата седмица от месеца, в последвалите години, когато настъпи известно подобрение, комарджийството не само не спря, но още повече се увеличи.

И щом като комунистическата държава ползуваше магиите на съдбата, за да превръща лудите илюзии на хората в твърде реално парично богатство, то нравствената задръжка на отделния гражданин пада и той се чувствува свободен да мами и себе си, и другите чрез илюзиите на комара. В много от комарджийските карета, в които съм участвал, играеха доста издигнати партийни членове. Разбира се, тяхната игра беше наистина по-скоро за развлечение, почти като ходене на лов, отколкото опит да се спечелят пари.

Тъкмо по отношение на парите човек би могъл да раздели комара на познатите две категории — любителски и професионален. Понякога при любителските игри се разиграваха по-големи суми, отколкото при професионалните. Но най-често явление бяха любителски карета, в които се вмъкваха един или двама професионалисти, които, както беше изразът, търсеха своите „дойни крави“.

Играеше се на почти всичко. От невинната популярна игра белот във всичките й варианти до всички видове покер и барбут. Всред писателските кръгове и интелигентските среди най-популярен беше бриджът. Но ако само няколко карета играеха бридж за удоволствие, всички други играеха варианта „плафон“, където се разиграваха доста сериозни суми. Известни български писатели бяха така встрастени в съботната игра на бридж, че нищо на света, дори изневерите на собствените им съпруги, не можеше да ги откъсне от играта. Но когато говорим за страсти, много интересна беше историята на Гого, който играеше барбут. Те били пет-шест души, които, затворени в малка стаичка на тавана на триетажна стара сграда, играели барбут. Всички били толкова погълнати от играта, че не обърнали никакво внимание на пушека, който започнал да прониква в тавана. По някое време един от тях забелязал, че първият етаж на сградата гори, и казал на другите да бягат, докато е време. Двама напуснали, но другите останали напълно под властта на заровете и продължили да играят, докато огънят отрязал изхода. Едва тогава те се опитали да се спасят, един от тях скочил направо и си счупил крака, а другите се покатерили по покрива, докато последният се срутил и за щастие пожарната команда успяла да ги извади полуживи-полуобгорени. На Гого трябвало да ампутират и двете ръце. Но във връзка с друга голяма игра той попаднал в съда и бил осъден на затвор. Един полковник от криминалната милиция ми разказа, че веднъж, като отишъл по проверка в затвора, видял през шпионката на килията на Гого, че същият продължавал вътре да играе барбут. Без ръце той се навеждал, хващал заровете с устните си и със същата страст ги хвърлял. Много пъти си мислех за този комарджия, който продължаваше да хвърля заровете с устните си.

Пак по това време същият полковник ми каза, че те знаят много добре за комарджийските игри в София, и то на всяко ниво. Знаели кой какво губи, кой какво печели и изобщо наблюдавали картинката, но се намесвали само в определени случаи. По закон комарът беше абсолютно забранен. Български граждани нямаха право да влизат в казината с рулетки на „Златни пясъци“ или на „Слънчев бряг“.

И тъкмо поради закона ние се опитвахме да бъдем по-бдителни. Тази бдителност се изразяваше в две мерки. Първо, когато ставаха големи игри, винаги се избираше удобно усамотена квартира, и второ, в карето се поканваше да участвува човек със силни връзки или влияние пред властите, така че да има кой да оправи нещата. Присъствувал съм на страхотни игри, където се разиграваха суми, равни на годишни заплати. Наблюдавал съм върху комарджийската маса камара от пари плюс разписки и ключове от коли. Цялата тази атмосфера описах подробно в новелата си „ПОРТРЕТЪТ НА МОЯ ДВОЙНИК“, където всички образи и игри почиват върху истински факти. Мой познат, страстен комарджия, ми довери, че той използвал покера като тренировка за неговите житейски игри.

„Покерът е единствената игра, която по възможности е равна на живота. Опиянява ме фактът, че в покера всичко може. И в живота всичко може!“

И наистина в покера имаше правила, но всички подлости, мошеничества, измами си бяха нещо в реда на нещата, стига човек да умее да ги прави. Трябва да кажа, че този мой познат си изработи удивителна техника в покера, с която след това, когато я приложи в своята кариера, много бързо достигна завидно положение.

Друг от моите познати комарджии веднъж каза:

„Знаеш ли, че в играта чувствувам, че живея. Животът е толкова сив, че нашите игри са единственото интересно нещо!“

По някое време бях записал цяла тетрадка с всевъзможни обяснения и оригинални, интересни изрази. Записвах и отделни реакции, като наблюдавах поведението на определени хора при голяма загуба или при голямо напрежение.

Понякога ми се струваше, че комарджийската атмосфера съдържаше далеч по-голяма суровост и реалност, отколкото живота отвън, че беше по-действителна.

„В играта си само ти, твоят ум, твоите нерви, твоето сърце и нищо друго. Тука, братче, няма вуйчо владика да ти помогне, никакви членски карти, партийни билети и звания не важат. Важиш само ти! И тука разбираш много добре какво си!“ — това изречение принадлежи на един от много големите играчи, известен български спортист.

И в това отношение трябва да кажа, че всички сериозни играчи, които срещнах или познавах, бяха твърде реални хора, от чиито уста човек никога не можеше да чуе празните и безсмислени клишета на деня. Сигурен съм, че нито един от тях, мъж или жена, не вярваше в романтичните идеологически приказки, нито един от тях не изповядваше каквито и да е партийни или нравствени предразсъдъци. Човек добиваше неотразимо впечатление, че за мнозина от тях партийното положение, кариерата, службата, всичко това беше част от реална игра на покер. И затова си мисля, че във всички тези среднощни карета имаше повече истинност, отколкото в обществената атмосфера през деня. Говоря за сериозните игри, където играчите се дебнеха един друг като вълци и никакви сантиментални жестове нямаха място. Може би някои от тях виждаха в игрите поле, където можеха да разгърнат истински силите си, нещо, което по разни причини не можеха да правят отвън.

Така или иначе, докато партията и режимът водеха страната към комунистическото бъдеще и новия вид човек, комарджийството в България разцъфтяваше, сякаш за да покаже, че мистериозното същество, наречено човек, не може да живее според книжни формули и абстрактни идеологически постулати, а има свой собствен живот.

Трябва да отбележа, че някои от шампионите на петте карти са ме възхищавали със смелост, находчивост, самообладание и психологическа проникновеност. Най-интересното е, че играчите, идващи от работническите среди, от самия народ, не особено образованите и не особено начетените — бяха и най-силните. С малки изключения интелигенцията не можеше да се мери с тях. Силни комарджии имаше между миньорите, между футболистите, волейболистите и повечето спортисти, между строителните работници и техниците и т.н. Виждал съм хора да губят състояние, без да им мигне окото, да си тръгват с празни джобове, но с усмивка. Нещо, което човек не можеше да види при загубите в живота, където хленчещите граждани бяха абсолютно мнозинство.

От съвсем друг характер бяха игрите всред софийския „бон монд“, където наистина се лансираше идеята, че парите нямат значение, а важното е удоволствието. Множество очарователни дами, известни актриси, певици, авторки или пък просто съпруги на видни граждани, организираха най-редовни покерджийски сеанси, където играта се превръщаше повече на представление и всеки се опитваше да бъде това, което не беше. Каква огромна разлика от игрите на миньорите!

Спомням си от най-комарджийските времена, че понякога се играеше по две до три денонощия без спиране. Една малка стаичка на последния етаж в сграда на улица „Евлоги Георгиев“ беше свидетел на страхотни игри. От гъстия тютюнев дим и от умората човек постепенно губеше чувствителността на сетивата си и картите сякаш се отдалечаваха на голямо разстояние пред изтощените очи. Всички големи игри завършваха някъде призори. Колко пъти, загубили всичко, някои от играчите си тръгваха с първите трамваи, за да видят с неприятно удивление работнички, прегърнали все още спящите си деца, да пътуват към някой детски дом.

„Господи, каква мизерия!“ — възкликна веднъж един от моите партньори. Аз не знаех дали той говореше за собствените си загуби, или пък за тази тъжна картина на майки, помъкнали спящите си деца в шест часа сутринта. И тогава Чух последното обяснение за комара:

„Ако играя, играя не защото ми се играе, а за да избягам от това, да забравя този проклет живот!“