Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 63 гласа)

ЦЕНЗУРАТА — ОРЪЖИЕ НА БЕЗДАРНИЦИТЕ

Вероятно всеки човек на този свят преминава през доста мъглив период в своя живот, когато здравото му самокритично чувство го изоставя и той си въобразява, че може да стане нещо, за което не притежава дори най-необходимите качества. Това е особено присъщо на по-младите хора, при които амбиции и мечти често водят в посока, обратна на способностите. Така мои приятели с очевиден талант в техническите науки се опитваха да станат певци или цигулари, а аз самият прахосах няколко години в най-фантастични тренировки, за да стана първокласен футболист, какъвто никога не станах. Мнозина мои познати пишеха стихове, разкази и пиеси, някои от които не бяха съвсем лоши, но времето, този най-велик съдия и мъдрец, им възвърна самокритичното чувство и те се отдадоха на по-полезни занятия. Цялото това лутане, в което човек търси да разбере себе си, е напълно нормален, макар и мъчителен процес. Понякога той е кратък, а друг път може да обхване цял човешки живот. Бедата в цялата работа е, че ние, хората, сякаш инстинктивно се стремим да бъдем това, което не сме, но самокритичното чувство в края на краищата ни избавя от неудобството да се превърнем в маниаци.

Но представете си две усложняващи този процес обстоятелства. Първо, че вие нямате необходимото самокритично чувство, което да ви възпре. И второ, че обществото, всред което живеете, не разполага с ясен критерий за това, което вършите. Тогава вие сте в много опасно положение, защото съществува истинска възможност нескопосаните ви стихове да бъдат напечатани и вие да си помислите, че сте поет, или бездарната ви картина да бъде приета за изложба и вие да си помислите, че сте художник, или пък театралната ви постановка да се приеме и да си въобразите, че вече сте режисьор. Тежко ви, защото ще ви трябва много време, за да признаете (ако въобще някога признаете), че всъщност това не било лъжица за вашите уста. Спирам се нарочно на изкуството, където за разлика от науката субективността на вкусовете често господствува над обективността на мерките.

Сега, за да получим пълната картина на изкуството в България, нека прибавим още две обстоятелства. Че вие живеете под режим, който приема изкуството дотолкова, доколкото то е пряка пропаганда, което по принцип отблъсква истинските таланти, и че този режим няма нужда от истинско изкуство, защото по принцип изкуството е утвърждаване на човешката индивидуалност, срещу която режимът се бори. И ето че вие, неможещият, неталантливият, непризваният да прави изкуство, разбирате, че ако се заемете с тази пропагандна задача (за която не се иска никакъв талант), вие ще получите пълната подкрепа на режима. Нещо повече, осъзнаването от време на време, че не ви бива за никакво изкуство, ще ви изпълва с всичката горчивина, завист и злоба срещу всички ония, които ги бива. Те ще са вашите естествени врагове. И в тази борба вие нямате никакъв шанс, освен да бъдете най-верен идеологически войник на партията и режима.

Казвал съм много пъти и пак ще повторя — за мен първият белег на таланта е НЕЗАВИСИМОСТТА — най-често творческа, не рядко и гражданска. Логично първият белег на несамопризнатото бездарие са ПОДЧИНЕНИЕТО, РАБОЛЕПИЕТО, СЕРВИЛНОСТТА.

Но тъй като в открития океан на истинската литература вие, бездарникът, нямате абсолютно никаква възможност за успех, защото сравнението ще бъде между китове и хамсия, режимът ви спестява това неудобство, като ви поставя да плувате в свой специален гьол, наречен социалистически реализъм. Гьол, в който китове, делфини и изобщо големи риби не могат да съществуват. Но той пък е царството на хамсията и цацата. И жабите. Смисълът на този гьол е да подмени океанския простор, безкрайните хоризонти, свободата човек да се движи във всички посоки, истинските бури и истинските корабокрушения на истинското изкуство с някаква имитация, която не ще развива чувството за красота и свобода, а тъкмо обратното — ще се опита да притъпи всяка чувствителност на ушите, очите, сърцето и ума. Предназначението на гьола е читателят да не може да прави разлика между чудната реч на Яворов и мъртвите думи на „народната“ хамсия Младен Исаев, между силните земни образи на Йовков и нескопосаните измишльотини на друга „народна“ хамсия — Богомил Райнов, между тъжната красота на „Крадецът на праскови“ от намиращия се в океана Емилиян Станев и жалката нищожност на „Язовецът“ от намиращия се в гьола Емилиян Станев…

Принципите на този гьол доведоха до създаването на многобройна армия от псевдопоети, псевдороманисти, псевдорежисьори, псевдокритици, псевдохудожници, псевдоредактори и т.н. Освен това в талантливи хора бяха поощрявани и утвърждавани псевдочертите, т.е. хората бяха тласкани сами срещу себе си.

С други думи, режимът създаде свое ведомство по изкуството и литературата и си назначи свои чиновници, които да се занимават с него. И тъй като задачите на социалистическия реализъм не са творчески, а фалшификаторски и цензурни, то и дейността на тази армия беше фалшификаторска и цензурна. Ето това са всъщност главните и най-опасни агенти на тоталната цензура. Бездарниците. Колко много пъти талантливи дейци на изкуството са казвали, че предпочитат да решават своите проблеми с некомпетентните партийни организационни функционери, отколкото с псевдотворците и тяхната псевдокомпетентност.

Чрез гьола и неговите обитатели могат да се обяснят цензурни явления, които другояче не са обясними. Но нека сега видим как точно армията на бездарниците упражнява контрол върху талантливите.

В основата на цензурирането стои така наречената революционна бдителност. Най-общо цели се да се предотврати разпространяването на произведения, които малко или много са вън от идеологичната линия и които пряко или косвено не служат на целите на партията. Първият проблем възниква с определянето на кое е ВРЕДНО произведение. И вторият проблем идва с въпроса КОЙ определя това.

В първите години ВРЕДНИ бяха всички произведения, които не акламираха с пълен глас текущата линия на партията. По-късно това просто и ясно определение претърпя сложно развитие, като в дадени моменти аршинът се свиваше или разпускаше в съответствие с изискванията на деня. Но при всички случаи ВРЕДНИ произведения бяха онези, които критикуваха партията и нейното ръководство и преди всичко Съветския съюз. Произведения, които всяваха съмнение, подозрение, недоверие в партийната политика или я осмиваха, или проповядваха чужди на партията идеи. ВРЕДНИ бяха и произведения, които „отдалечават“ трудещите се от строителството на социализма и борбите на партията. Никога на произведения на изкуството не бе признато неутрално качество. Ако едно произведение беше безразлично към партията и нейното присъствие в живота, то това му безразличие го поставяше в категорията ВРЕДНИ.

Тематично ние бяхме свидетели на множество противоречиви промени на понятието ВРЕДНО. Ако през 1949 година някой само посмееше да спомене за култ към личността, това би му струвало главата. Ако десет години по-късно се опитваше да утвърди този култ, то произведението му щеше да бъде вредно. Ако още десет години по-късно припишеше всички грехове на култа — пак щеше да бъде вредно. Ако през 1948 година някой пишеше, че българите и сърбите не са братя — щеше да иде по дяволите. Ако пет години по-късно пишеше, че са братя — пак щеше да иде по дяволите. А ако сега твърди това, просто няма да го напечатат. Ако през 1949 година човек дръзнеше да заяви, че е българин и че се гордее с миналото на България, да напише роман за това как конницата на генерал Колев е обърнала в бягство руската армия в Северна Добруджа — щеше да изгние в Белене или Пазарджик. Ако 20 години по-късно се опълчи срещу използуването на патриотизма за политически игри — щеше да бъде смятан за враг. Могат да се намерят десетки примери от този род. Често промените в идеологическата линия имат кръгова графика — т.е. нещата се връщат там, където са били. Например прави се повик за честно и открито отношение към недостатъците в обществото. После повикът се смачква и нищо честно и открито не се печата, докато една сутрин отново се отправя такъв повик и ако сте пръв на опашката, произведението ви може да мине, защото след това пак ще дойде затягането…

Дума да няма, че всеки човек на изкуството се обърква пред тази вечно променяща се идеологическа обстановка. Не се объркват само бдителните другари и особено ония, на които се плаща, за да бдят. Отчасти поради тази причина се стигна до дълъг период на бягство от действителността. Българската литература като че се изчерпваше с две тематични области — историята и разузнаването.

От съвсем друга и не по-малко важна страна ВРЕДНО беше всяко произведение, борбата срещу което би допринесла за личната кариера на всеки литературен чиновник. Така могат да бъдат обяснени доста случаи на намиране на теле под вола. Има цяла категория хора в България, чиято единствена работа се състои в това да дирят под дърво и камък вражеско или вредно произведение, а когато не го намерят, имат правото да го измислят.

Ето че стигаме до втория въпрос — КОЙ определя кое произведение е ВРЕДНО. Аз вече изразих моите (и на много други като мене) съжаления, че срещу нас не стоеше класическият цензор, а огромна, всеобхватна цензурна мъгла. Но нека се опитам да поставя нещата все пак в някакъв ред. Цензурните линии се определят не в София, а в Москва. Тъй като управлението в София просто следва най-педантично указанията, давани от идеологическото ръководство в СССР. Затова не рядко човек можеше да чуе от българските ръководители на самия връх фразата: „Това не зависи от мен. Аз не съм решавал този въпрос!“, което е пряк намек за това, че известни решения за цензуриране са били взимани извънграниците на страната. Все пак допускам, че те имат общ, директивен характер и че конкретните решения се взимат на самото място. Два института имат главната дума за забраната, спирането или цензурирането на произведения на изкуството — идеологическите отдели на ЦК на партията и идеологическото управление на Държавна сигурност. Тези два института и особено Държавна сигурност бяха оплели в своите мрежи абсолютно всички културни учреждения. По същество всеки малък ръководител на културна единица — редакция, издателство, театър, кинопроизводствена група, оркестър и пр., беше подотчетен на двата института. Твърде често, особено напоследък, кадрови офицери на Държавна сигурност или нейни платени сътрудници оглавиха възлови места в света на изкуството и литературата. Само преди няколко дни прочетох, че първи заместник генерален директор на ДО „Театър, музика и цирк“ е небезизвестният полковник от Държавна сигурност и някогашен сталински следовател Марин Гинев. Мисля, че този пример е абсолютно красноречиво доказателство за железните клещи на тоталната цензура. Марин Гинев е човекът, който сега решава какво да се играе в българския театър и в голяма степен как да се играе. След функционерите на ЦК и Държавна сигурност идват първичните партийни организации, където разни идеологически обвинения се повдигат твърде често във връзка с вътрешно котерийни борби.

Но всичко това е само външната част на цензурната структура, която въпреки неуморната си бдителност не би била така действена, ако не бе подпомагана от вътрешната част, а именно света на бездарниците. Тази вътрешна част е по-активната, защото дейността й произтича не от служебния интерес, а от личния. И ако проследите историята на забранени, спрени или осакатени произведения, вие ще видите, че нещата са започнали с бясната атака на бездарието.

Личният интерес вдигна тревогата срещу филми, като „Партизани“ „Понеделник сутрин“, „Балонът“, „Подводничари“, „Кит“ и много други. Бездарни кинодейци бяха първите, които се втурнаха в ЦК, за да сигнализират и нападат произведения, които те никога не биха могли да създадат. Без да влизам в подробности, бил съм всред некадърни филмови режисьори, когато са решавали да се борят за спирането на известен филм. Бездарни поети (нека им бъдат спестени имената) бяха първите, които телефонираха в Държавна сигурност за предложени за печат стихове на Константин Павлов и Стефан Цанев. Други бездарни поети злобно донесоха за Николай Кънчев. Известен партиен режисьор, бивш директор на Народния театър и най-нахалното бездарие, което българската сцена знае, бе този, който следеше всяка стъпка на Вили Цанков, Леон Даниел и други, за да донася за съществуващи или несъществуващи грехове. Други дребни творчески душици откриха атаката срещу чудесния Бургаски театър и успяха да го унищожат. Псевдохудожници бяха тия, които нашепваха на идеологическите секретари и полковници за чужди тенденции в творчеството на един или друг талантлив художник. Пак те искаха забраната на изложби. Неосъществени литератори бяха тези, които тълкуваха на най-висшето началство епиграмите на Радой Ралин или тези на Добри Жотев. Писатели бяха тези, които се опитаха да спрат някои произведения на Радичков и така нататък. Никой не ги е задължавал да правят тези доноси. Но тук действува личната инициатива: „Защо други ще плуват в океана, а пък аз ще бъда в гьола?“ Въпреки че на гражданина нито му стиска, нито пък може да излезе в океана.

Изглежда, че няма по-жестоко нещо от съзнанието за некадърност. Затова всеки път, когато някъде се появи ново талантливо произведение, то поражда тази пареща завист, която се превръща в неудържимо озлобление, в силна омраза и кара ръката да замахне, за да унищожи този противен провокатор.

Никак не е трудно във всяко произведение да се открият антипартийни загатвания да се посочи скрита умисъл, да се дешифрират антипартийни символи, да се изтълкуват вражески алегории, да се пошушне на важен държавен ръководител, че в тази работа се съдържа неговата собствена карикатура. И като се има предвид изключително ниския естетически критерий на много отговорни лица, непознаването на изкуството и общата им културна неграмотност, се вижда колко лесно могат да бъдат накарани да изгорят юргана заради бълхата. Особено силни са тези граждани, когато плашат нещастните функционери с купешки изрази, като „формализъм“, „сюрреализъм“, „модернизъм“, „екзистенциализъм“ и дори „маоизъм“ в изкуството.

Както вече неведнъж подчертах, убеден съм, че най-здравият съюз на този свят е този между бездарниците. Те са тези, които в условията на всеки тоталитарен режим успяват да изкопаят по някакъв гьол, съответствуващ на техните размери, в който се опитват да натикат и умъртвят онези, които са родени, за да кръстосват океаните.