Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 63 гласа)

ЧЛЕНУВАНЕ В СЪЮЗА НА ПИСАТЕЛИТЕ

През една късна юнска вечер на 1962 година Христо Фотев — младият бургаски поет, и аз седяхме в Клуба на журналистите на улица „Граф Игнатиев“ и чакахме резултата. На стотина крачки от нас, на улица „Ангел Кънчев“ 5, заседаваше тогавашният Управителен съвет на Съюза на българските писатели под ръководството на Георги Караславов. Това беше заседание за избиране на нови кандидат-членове и членове на съюза и за определяне на годишните литературни награди, които бяха втори по значение след Димитровските награди. И двамата с Фотев бяхме в списъка на предложените и чакайки, наистина дълбоко се вълнувахме. В по-късни времена многократно щях да кажа, че членството ми в Съюза на писателите в последна сметка ми е отнело много повече, отколкото ми е дало. Но тогава, през онази вечер, аз изпитвах добре познатите на всички млади автори чувства и живеех с мисълта за признанието на моето писателско поприще. Искам дебело да подчертая, че всички млади автори, които познавам, без никакво изключение се стремяхме с някаква почти истерична настойчивост, с болезнена амбициозност и всички сили да получим официално признание, че сме писатели или поети, драматурзи или сценаристи. А един от най-уродливите парадокси на нашата действителност е, че признанието не беше израз на читателска или народна преценка, а беше червена членска книжка, която се издаваше от партията и съответния й институт — Съюза на българските писатели. Може да звучи смешно и жалко, но цялата българска общественост, читателите, публиката бяха приели това администриране като нещо в реда на нещата. Ако в целия нормален свят членуването в някакъв творчески съюз най-малко означава признаване на талант и професия, то при нашите условия членската книжка е едва ли не единственият критерий, за да ви смятат за писател, художник или композитор. Вън от Съюза на писателите вие не сте никакъв писател. Чрез това институционизиране партията и режимът фактически иззеха естественото право на по-широки или по-тесни кръгове от обществото да откриват, приемат и признават един или друг талант. Определянето на това кой е писател и кой не е, следователно кой има талант и кой няма, се правеше горе-долу така, както в армията се раздават офицерски звания, т.е. по преценка на началството. А тази преценка се извършваше само с оглед на това дали дадено литературно производство служи или може да послужи на текущите нужди на партийната пропаганда.

От гледна точка на истинската литература, на най-големите постижения на световната литература от Омир до ден днешен подобно администриране на литературното изкуство е абсурдно. Нито Шекспир, нито Толстой и Достоевски, нито Христо Ботев са били някога членове на какви да е писателски съюзи, най-малко на казионни. Нито едно уважавано писателско име днес на Запад не би приело унижението да членува в подобен род ортодоксална организация, нито би облякло нейната отвратително сива униформа.

Не зная и не мога убедително да обясня как ние, вероятно здравомислещи млади автори, бяхме овладени от тази партийна абсурдност, бяхме повярвали, че членуването в Съюза на писателите ще ни направи писатели. Аз смятам, че тази нелепа важност на сградата на улица „Ангел Кънчев“ 5 произтичаше от два съществени елемента: суетния глад да се издигнем в едно общество на неравенство и безправие, да бъдем признати за нещо в свят, където режимът смята всекиго за нищо, и второ, добре пресметнати практически съображения, плод на общата корупция. Не един и двама млади автори стигаха до лудост, когато кандидатурите им за Съюза на писателите пропадаха. Имаше хора, като Васил Попов например, които всяка година бяха в списъка на кандидатите и пропадаха не знам колко пъти, като това се превръщаше в най-черна лична трагедия. Много млади автори просто живееха с една-единствена идея, една-единствена заветна цел — да станат членове, което по онова време беше извънредно трудно. Както ще видим по-нататък, действителността в голяма степен обясняваше и дори донякъде оправдаваше този почти патологичен стремеж човек да се добере до червената членска книжка.

В същата онази юнска вечер, чакайки резултата, и двамата с Фотев се уловихме един друг в нелепо положение и се опитахме да се подиграем на себе си. Когато запитах Христо Фотев смята ли, че приемането му за член на съюза ще промени нещо съществено в неговия живот, той ми отговори с познатата си поетична искреност:

„Ами милицията няма да може да ме задържа след пиянски скандали и ще мога да вземам заеми от съюзната каса.“

И досега ми става неудобно, като си спомня колко развълнуван и горд бях, когато малко преди полунощ Лозан Стрелков, заместник главен редактор на „Литературен фронт“ по това време, влезе в клуба и пръв ми съобщи, че като изключително признание съм избран направо за редовен член на съюза, което беше безпрецедентно в ония години. Романът ми „МЪЖЕ“ взимаше награда за най-добър роман за годината. Щях да се побъркам от радост. Това беше не само признание, но признание с венец. Бях избран по възможно най-триумфалния начин. Винаги и преди, и след това съм се отнасял с ненавист към титли, лауреатства и награди, защото съм убеден, че те са част от корупцията на нашето изкуство, но през онази паметна вечер аз бях жертва на общата атмосфера. Фотев, когото бяха избрали за кандидат-член, беше на седмото небе. Двамата скитахме цяла нощ из улиците на София и ни се струваше, че светът беше наш. Малко по-късно ние щяхме да се надсмиваме на един млад автор, който, след като го бяха избрали за кандидат-член, се бе провикнал в клуба към друг млад автор:

„Ей, Васко, и ние станахме писатели, ей!“

И така си беше. Червената книжка с подписа на самия Караславов беше документ, че ние сме писатели, че сме приети в този недостъпен и странен литературен Олимп, който хората си представят, че е писателският свят. Може би цялата ни суетна радост и гордост да са напълно оправдаеми с жаждата на всеки млад човек да получи мечтаното обществено признание, но аз твърде скоро разбрах, че това няма нищо общо със самата литература и нещо много повече — ЧЕ СЪЮЗЪТ НА ПИСАТЕЛИТЕ СЪЩЕСТВУВА, ЗА ДА ПРЕЧИ НА СЪЗДАВАНЕТО НА ИСТИНСКА ЛИТЕРАТУРА.

Но нека се върна малко назад. Колко много хора на другия ден ни честитяха, защото и те бяха приели, че гласуването на 27-те членове на Управителния съвет ни бе направило писатели.

Както вече казах, приемането в Съюза на писателите ставаше изключително трудно в ония години. Впоследствие до голяма степен то бе демократизирано. Партията смяташе и смята литературата за най-важно пропагандно средство, съответно Съюза на писателите за най-важен и водещ творчески съюз. В състава му влизаха десетина членове на ЦК на партията и дори член на Политбюро. По своята важност и влияние в идеологическия живот на страната съюзът свиреше първа цигулка. Както ще видим по-нататък, за разлика от писателските съюзи в Унгария, Чехословакия и Полша Съюзът на българските писатели беше най-галеното дете на режима и същевременно най-реакционна, тесногръда и догматична организация. Съюзът на писателите беше на пряк отчет пред Политбюро, пренебрегвайки по този начин разните отдели на ЦК и Комитета за изкуство и култура. Отношението на нашия съюз към останалите творчески съюзи беше това на арогантна примадона. Имаше времена, когато в ръцете на Съюза на писателите и неговото ръководство бе съсредоточена голяма власт и почти всички значими издания у нас се контролираха от писателите. Още по-утежнена и отговорна става ролята на съюза, когато в сметката се прибавят и личните връзки и влияния на отделни видни негови членове, чиято дума тежеше много пред първите секретари на партията. Тежкият авторитет на Караславов в Политбюро бе по-важен фактор в нашия културен живот, отколкото всички постановления, взети заедно. Личното, близко приятелство на Георги Джагаров с Тодор Живков беше камертонът, който даваше тон на официалния културен живот, да не говорим за смазващия авторитет на Тодор Павлов, друг член на съюза…

В този му вид, на високо привилегирована ламя, Съюзът на писателите бе създаден веднага след 9-и септември 1944 г. на базата на стария писателски съюз. Копирайки буквално съветския опит, партията изгради силно звено за своята пропагандна работа, като прибра в него хора с изявени литературни амбиции, които бяха доказали в някаква степен своята преданост към режима. Задачите на този съюз бяха две: първо, да произвежда вида литература, нужен на партията. И второ, което е много по-важно, да предотврати с всички средства възникването на каква да е литературна дейност извън идеологическите рамки. Тъй като всички средства за публикуване бяха в ръцете на режима, не беше трудно за Съюза на писателите да се обособи като единствена организация, която да дава професионални възможности на един писател да бъде печатан. Така че всеки автор в страната виждаше членуването в съюза като необходима парола за отваряне вратите на издателства и редакции. При това с течение на времето партийната пропаганда успя да превърне писателството от чисто индивидуално призвание в обществено звание, което имаше своя статут. Само една шепа писатели от българската класика са дръзвали да се наричат писатели. България имаше един НАРОДЕН ПИСАТЕЛ — Иван Вазов. Сега у нас има две дузини народни писатели, чиито писания са гавра с нашата литература, и над 300 граждани, които се явяват по разни трибуни, излъчват гърди, надуват бузи и гордо слушат този, който ги представя: „Пред нас е писателят Дрънчо Трънков!“ И човек немее от това натрапено сравнение между Вазов и… Папазов. Както ще видим по-нататък, тези граждани, които членуват в съюза, в огромното си мнозинство не само не са никакви писатели, но и нямат нормалното чувство за хумор, което би им спестило доста неудобства. Дори доста интелигентни хора от тях взимат себе си и своето писателство на сериозно и се смятат за ни повече, ни по-малко преки колеги на Лев Николаевич Толстой или Йохан Волфганг Гьоте. Господи, на какви наивни циркови представления съм присъствувал, в които авторът на

Бръмнал бръмбар срещу лъв,

ти почакай, аз съм пръв…

е заемал позата на Пушкин, или поне е предявявал претенции за равно безсмъртие. Както разбирате, побъркването тука е в две посоки: от една страна, самите пишещи граждани са повярвали, че са писатели, а от друга страна, официалното общество ги е обявило и настоява, че те са писатели. Съвсем малко са онези, които виждат, че това литературно производство е много далече от истинската литература. Парадоксално или не, партията успя да отъждестви Съюза на писателите с българската литература и това е една от трагичните гаври на нашето време. Един институт, който по форма и съдържание няма нищо общо с творчество и творчески процес, който по всички основни показатели е отрицание на изкуството, наречено литература, който преследва, потиска и задушава всяка естествена проява на литературен талант — този институт стана синоним на доказани творчески възможности, синоним на литературния живот на цял народ. Мисля, че на комунистическата партия трябва да се признае един изумителен талант — способността й да организира и налага свои заместители, псевдоинститути, псевдодейности и псевдотворци, които заемат местата на истинските. Ние имаме безброй случаи, когато партийната машина произвеждаше не само един и двама псевдоелементи, но и цяла верига, която да ги утвърди. Партията обявява псевдоавтора Мончов за писател. След това партията организира псевдокритика Пончов да пише хвалебствени статии за Мончов, след което назначава псевдорежисьора Тончов да екранизира псевдоромана на псевдописателя и се подготвя цяла група от клакьори по вестници, радио и списания за утвърждаване гения на другаря Мончов. Веднъж произведен в чин гений, този другар сам започва да раздава производства, разбира се, на други псевдоавтори. От нормална гледна точка цялата тази трагикомедия, режисирана от партията, напомня на психиатричен дом, където лудите се самообявяват за Наполеон или Александър Македонски, като размахват ръце и командуват невидими армии. За никое друго общество не е по-валидна приказката на Андерсен „Новите дрехи на краля“ и човек може да се надява, че един ден ще се чуе детският глас: „Кралят е гол!“

Един мой приятел, писател на евтини романчета, ми изповяда:

„Знам, че не съм никакъв писател. Но умирам от кеф, когато минавам по «Славейков», да чувам хората да казват: «Това е писателят У. Онзи бе, дето написа романа за тоя, дето ходел под дъжда…»“

Ангел Тодоров има чувството за хумор да разкаже по радиото следния случай: Той отишъл на баня и влязъл в басейна. До него седял някакъв друг гол човек и двамата се заприказвали. „Какво работите?“ — попитал непознатият. „Аз съм писател“ — отвърнал бай Ангел. „Ооо! — възкликнал събеседникът му и се вгледал в него. — Ами как ви е името?“ „Ангел Тодоров!“ — казал със самочувствие бай Ангел. Лицето на непознатия гол гражданин изразило пълно недоумение.

„Ангел Тодоров? — повторил той въпросително. — Аз знам писателите Иван Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Димитър Талев… ама Ангел Тодоров… Няма такъв писател! Няма!“

Мисля, че същите думи — „Няма такъв писател!“ — могат да се отнесат към преобладаващата част от Съюза на писателите. Но още по-правилно би било да се каже „Няма такъв съюз!“, защото наистина не може да съществува казионна организация на талантливи хора, които творят литература.

Ала за съжаление поради нуждите на режима бай Ангел беше писател, имаше Съюз на българските писатели и аз… бях негов редовен член.