Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 64 гласа)

КРАЖБИТЕ

Приятел журналист, с когото току-що сме обядвали заедно, ме кани:

— Ако нямаш друга работа, ела с мене в съда, трябва да пиша за едно дело.

— Интересно ли е?

— Ами! Някаква крадла, типичната история… продавала в държавен магазин за своя сметка…

— Колко е задигнала?

— Признала е 12 хиляди, но кой знае колко са… Може да са по-малко, може да са повече… Нали знаеш как стопанската милиция ги разкрива тия работи… Избират си някаква предполагаема цифра и След това държат човека на пост и молитва, докато не признае горе-долу същата сума… следствие — майка плаче… Но тази е била упорита. Въртяла ги е горе-долу цяла година!

— Млада ли е? — питам просто от любопитство.

— Трябва да има 28-30… Интелигентно момиче… просто да му се чудиш на акъла… Крадеш, крадеш, ама защо така глупаво се оставяш да те хванат! — моят приятел явно й симпатизира.

— Как са я хванали?

— Както почти винаги ги хващат! По харченето на парите! Ако не е започнала да харчи, няма начин да я разкрият. Толкова прост и тънък трик е приложила, че няма никакви други доказателства освен това, което е признала. А на бас, че много хора, които продават държавна стока, правят същото. Няма начин да бъркаш в меда и да не си оближеш пръстите…!

— Омъжена ли е?

— Разведена!

— Хубава ли е поне?

— Доста хубава!

Решавам да отида с него, за да видя края на делото, което започнало сутринта. Приятелят ми е специалист по съдебните въпроси и дори има своя колона във вестника, която се явява от време на време. Дълги години съдебните и криминалните истории нямаха достъп до печата. Смяташе се, че те представляват нетипичната отрицателна страна на социалистическия живот и затова не биваше да им се дава гласност. Но впоследствие изглежда, че отрицателните явления станаха толкова типични, че тяхното появяване в печата стана неудържимо. Толкова повече, че според някои по-нови разбирания печатът можеше да изпълнява своеобразна роля, като дава назидателна гласност на по-характерните престъпления.

— Ще пишеш ли за нея? — питам пътьом приятеля си.

— Где да знам! От една страна, тя е много типичен случай. Аз смятам, че маса народ прави същото, но по-тарикатски. От друга страна, си казвам — защо ще пиша за нея, когато тя е толкова дребна риба и явно няма никой, който да се застъпи за нея. Знаеш ли, че всеки път, когато набарам нещо по-едро, моментално отнякъде се обаждат и това… другарят е сбъркал, но е наш другар… А пък за това момиче, какво да ти кажа… тя е жертва. Типичната жертва. И на себе си, и на обществото!

Ние влизаме в хладния полумрачен хол на Съдебната палата. После се изкачваме на третия етаж. Това е зала номер девет. Вътре има само няколко души, явно кибици, които нямат какво да правят. Докато сядаме, пристигат още неколцина, вероятно познати или приятели на подсъдимата, тъй като лицата им са угрижени. Те тихо си разменят по някоя дума, може би се опитват да отгатнат колко голяма ще бъде присъдата.

— Колко смяташ, че ще я осъдят? — питам моя приятел.

— Ако няма нещо по-специално, ще получи до пет години, което значи, че ще лежи не повече от две години. А с връзки и помилвания може да излезе и по-рано!

Вратата вляво, която води към скамейката на подсъдимите, се отваря и се появява милиционер. Зад него се показва жена, облечена в бяла блуза и тъмна пола. Силен ток ме разтърсва и сякаш косата ми се изправя. Не мога да повярвам на очите си. Колко добре познавам това лице с неговата остра, сякаш неотстъпчива красота, с гордост, заключена във властните устни, с нежната строгост на бузите му, с непримиримостта на големите зелени очи и изящната линия на веждите й. Това е Ирина, която не съм виждал от седем или осем години. Същото ярко червило, същата болезнена белота на кожата, същата прическа на буйните черни коси, същата обичайна поза с леко отметната назад глава.

— Познаваш ли я? — пита ме приятелят ми, забелязал промяната в мен.

— Да — казвам аз. — Но тук сигурно има някакво недоразумение!

— Недоразумението е вътре в тебе! — забелязва той.

Той е прав. Недоразумението у мен идва от това, че не мога да приема, че Ирина, която познавам, и Ирина, която застава на подсъдимата скамейка, са един и същ човек. Искам да кажа на моя приятел, че тя беше един от най-свестните, най-принципните и най-почтените хора, които бях срещал дотогава. Познавах я от общинската болница, където лежахме в съседни стаи. Тя имаше милиарна туберкулоза и се спаси по чудо. Помнех много часове, в които чувах през стената как тежкото дишане на задушаващ се човек секваше за секунда. $а да може гласът да извика:

— Докторе, не искам да умирам!

После дойде бавното, колебливо възстановяване. Тя беше 20-годишна, следваше ветеринарна медицина, четеше много и обичаше Бах. Беше много красива. До такава степен, че красотата й всяваше смут у младите хора наоколо. Но ако обожателите около нея бяха малко, това идваше от страха, който тя създаваше с прямото си поведение и острите и твърде интелигентни въпроси. Тя не можеше органически да понася притворство, лицемерие, ласкателство или глупави мъжки комплименти. В нея имаше идеалистична непримиримост спрямо всичко.

Когато разбра, че е прескочила трапа, тя ми каза:

— Връщам се от оня свят с едно обещание — че ще живея честно! Понятието честност разви у нея почти маниакални комплекси. Тя напусна болницата преждевременно, защото не било честно да заема легло, от което други хора се нуждаели. Тя напусна ветеринарния факултет, защото не било честно да следва наука, която не обичала. Тя напусна приятеля си, защото не било честно да му губи времето, тъй като нямала намерение да живее с него. Тя отхвърли маса най-съблазнителни предложения за женитба именно защото не били честни. Тя отказа да ползува каквито и да е връзки, за да си намери по-добро жилище или работа. И в редките часове, когато я извеждах на вечеря, идваше само при условие, че ще отидем в евтино заведение и че тя ще плати половината от сметката.

— Може да ти изглеждам смешна — казваше тя, — но така ми е по-спокойно и по-приятно.

После постъпи като продавачка в магазин за книжарски стоки и книги и беше много щастлива, че можеше да чете всяка новоизлязла по-свястна книга. Но когато веднъж я помолих да ми запази някои книги, които моментално се изчерпваха, тя се усмихна и поклати отрицателно глава:

— Знаеш моите принципи!

— Но всички правят така — казах аз.

— Всички могат, а аз не мога! — отсече тя.

Познавам малко хора, които са имали така ясно формулирано желание да служи честно и почтено на другите, на обществото. Но в службата й не я обичаха именно защото беше непримирима. Тя не желаеше да прави никакъв компромис, рязко и категорично бе изказала мнението си за шефовете на нейното предприятие, които бяха истинска банда негодници, но с важни връзки и, разбира се, сблъскването между нея и действителността бе неизбежно. Тя трябваше да напусне книжарницата и за да се прехранва, стана келнерка, което поне в речника на нашата суетна софийска интелигенция беше някакъв вид падение. И оттук аз бях загубил следите й.

Докато си припомням всичко това, съдът влиза, ние ставаме, пак сядаме и делото започва. Сутринта са били разпитите, сега са пледоариите и тъй като всичко се движи по ускорената система, присъдата ще бъде произнесена след около час или два.

Престъплението на Ирина се състои в това, че като отговорник на бара на един хотел в продължение на няколко години тя систематически е купувала от магазините напитки, които е продавала със съответната надценка в държавния бар, като печалбата е слагала в джоба си.

— Аз ти казвам, че почти всеки на такава работа прави това! — подчертава моят приятел. — Толкова просто е с една каса държавен коняк да продадеш и една каса свой. Двеста на сто надценка! Кой може да докаже, че има разлика в двата коняка. Разбира се, когато купуваш коняк или каквото и да е за тази цел, никога не взимаш количества, защото могат да те доложат, но какво ти струва да обиколиш пет магазина и вземеш десет бутилки…

Слушам с половин ухо обясненията за техниката на кражбата, защото цялото ми внимание е върху Ирина и върху един-единствен въпрос:

„Защо е направила това?“

Ако ми кажеха, че папата е станал мохамеданин или Брежнев се е поклонил на гроба на Хитлер, по-малко щях да се изненадам.

Докато трае делото и се редят гласовете на съдии, прокурор, защита, тя стои безмълвна, с поглед, втренчен в прозорците, и изглежда напълно отделена от цялата атмосфера в съдебната зала. Върху лицето й едва-едва проблясва усмивка, като че тя си припомня нещо твърде далечно и може би приятно. Струва ми се, че е приела напълно съдбата си, че е настъпил краят на непрестанните й въпроси, както и краят на неотстъпчивите й принципи. Но това, което ме порази повече, беше, че нито за секунда върху лицето й не се появи дори най-слабият израз на съжаление. Пред мен беше жена, която седеше на пейката и чакаше да я изпратят в затвора за три, пет или десет години с равнодушие.

— Тя не съжалява — забелязвам тихо.

— За какво да съжалява? — отвръща приятелят ми. — Според мен тя напълно съзнателно е избрала този път и може би напълно съзнателно е стигнала до това място!

— Какво искаш да кажеш? — питам аз.

— Искам да кажа, че това не е обичайното подхлъзване… лакомия за пари… или удряне през просото… Колкото повече я гледам, толкова повече ми се струва, че зад всичко това стои силна, основна причина, че поради същата причина тя би могла и да убие някого… И изглежда, че основанието й е толкова голямо, че не й пука от нищо… Погледни как гледа на съдиите като на мухи…! — моят приятел, който е доста темпераментен човек, започва да се вълнува.

Напразно чакам да ме забележи. Само веднъж или два пъти тя се обръща към залата, но погледът й не се спира никъде. Идва ми да вдигна ръка и да й махна.

Процедурата продължава. Прокурорът, млад дебел човек с големи вежди и гъгнив глас, не се смущава от липсата на публика и сякаш сам се любува на собственото си слово. Той амбициозно е събрал в речта си всички вестникарски клишета за „кърлежите, които смучат кръвта на трудовия народ“, за „остатъците от буржоазно-капиталистическото възпитание“, за ограбването не само на „материалните, но и на духовните ценности на социалистическото общество“, „лекомислената безотговорност“ и така нататък. Той се обръща към моята Ирина и я пита патетично:

— Какво възпитание може да даде на децата си такава майка, ако въобще някога стане майка?

Това е най-болезненото място на Ирина. След тежкото боледуване тя не може никога да има деца. Поглеждам към нея в очакване да видя силна реакция.

Нищо. Тя продължава да стои невъзмутимо и да гледа в прозореца, като че прокурорът говори за някой друг.

— Какъв е адвокатът й? — питам моя приятел.

— Служебен — отвръща той. — Тя отказала да вземе адвокат.

— Това почва да ми прилича повече на самоубийство — казвам аз.

Защитата протича в по-формален вид. Адвокатът, младо момче, явно завършило преди няколко години, проявява удивителен такт да не говори празни фрази. Той казва, че неговата довереница всъщност не му е доверила много нещо, но от данните, с които той и съдът разполагат, може само да се гадае за мотивите на престъплението. И тук той каза, че подозира „дълбоко лични, или както човек чувствува — трагични мотиви“. Но той смята, че би било твърде произволно да се търсят зад тези мотиви обществено-политически подбуди. Адвокатът добавя, че в целия си предишен живот Ирина е била известна като изключително честен и принципен гражданин, че е страдала за това. При тази забележка прокурорът измърмори: „В нашата страна никой не страда заради честност.“

Мнението на защитата е, че подсъдимата е действувала по силата на чисто вътрешен импулс, на единична реакция, която не е характерна за нея.

— Той се опитва да получи условна присъда, но не смятам, че това е възможно — коментира моят приятел.

Съдията, който води делото, изглежда малко объркан. Той ми прилича на не особено опитен юрист, който бързо се е издигнал по неюридически начини. Но тъкмо липсата на опит му придава повече човечност. Може би разчувствуван от красотата на Ирина, той се опитва да бъде внимателен и да вникне в случая. На няколко пъти забелязвам, че той се вглежда в нея, но нейното равнодушие го смущава още повече.

Накрая той я пита дали има да каже нещо.

Сега за първи път чувам гласа й:

— Не, благодаря — казва тя. И пак се заглежда в прозореца.

Съдът се оттегля на съвещание. Хората наоколо шепнешком разговарят.

— Това е съвсем формално — казва моят приятел. — Всичко е решено още преди делото. Струва ми се, че ще получи някъде около 4 години.

Той познава с удивителна точност. Присъдата е четири години.

Докато председателят на съда бавно произнася присъдата в името на народа, Ирина е застанала права и е вперила очи в него. Струва ми се, че всяка секунда тя ще изкрещи нещо. Но бурята, която се надига върху лицето й, внезапно се разбива в някаква непреодолима стена и докато съдията изрежда параграфите за конфискация на имуществото, Ирина отново се обръща към прозореца.

— Ако искаш да я видиш, аз мога веднага да уредя! — прошепва на ухото ми моят приятел.

Кимвам утвърдително.

Заседанието свършва, съдът излиза и милиционерът извежда Ирина през вратата, от която бе влязла. Напускам бавно залата и всичко ми се струва като лош сън.

— Готово! — моят приятел бързо се завръща. — Само че извинявай, трябва да сме двамата… Казах, че ще пишем за вестника…

И докато той ме води по коридора към помещението за срещи с подсъдимите, чувствувам как всичко у мен се стяга за твърде болезнена среща.

* * *

Докато приближавам към стаята за свиждане в съда, чувствувам, че съм станал свидетел на житейска нелепост, която моят разум отказва да проумее. Излизаше, че Ирина се бе спасила от смъртоносната прегръдка на туберкулозата само за да може да получи четири години затвор, че целият й стремеж към чист и честен живот я бе поставил на подсъдимата скамейка като крадец… Струва ми се, че има някаква фатална грешка, защото не мога да си представя как това момиче се е оплело в престъпление от този род, както не мога да си представя, че по силата на присъдата тя наистина ще трябва да прекара години в затвора. Потръпвам, като си помисля, че вече е прекарала близо година предварително следствие в тясна килия, с отвратителна храна, с внезапните повиквания за разпит, със суровото обръщение на следователите: „Гражданко Иванова!“

— Тя изглежда много пешкин жена! — казва моят приятел, който вероятно очаква да му разкажа повече за подсъдимата.

Влизам в стаята с известно смущение. Все пак има нещо арогантно да влизаш свободно при човек, който няма никаква свобода. Това неволно ме поставя на страната на прокурора и съдиите.

Ирина не е сама. Освен милиционера, който чете вестник в ъгъла, пред нея са застанали адвокатът й и непознат мъж, чиито панталони от офицерски габардин показват, че е ведомствен гражданин. По-късно научавам, че е следователят й. Дочувам последните му думи:

— Помисли си — казва той, като гледа упорито в нея. — В края на краищата за твое добро е!

— Благодаря — тя издържа на погледа му с еднаква твърдост и имам чувството, че никакъв следовател не може да я уплаши.

Адвокатът и следователят си тръгват. Но последният внезапно спира пред мен:

— Ако сте й приятел — казва той, — кажете й, че твърдоглавието до ни къде не води!

Преди да отговоря, нейният глас прозвучава остро зад гърба ми:

— А мекоглавието къде води?

Върху лицето й триумфира подигравателна усмивка.

Онези двамата вдигат рамене и излизат. От всичко това разбирам, че нещата не са свършили дотук и че вероятно заключенията на цялото следствие са били доста неясни. И може би в тази тъмнина стои прикрита някаква друга истина, някаква надежда.

Първият ми смут идва от това, че тя не се изненадва от посещението ми. Не само не възкликва, но дори не реагира, като че никога преди не ме е виждала. Моят приятел ме поглежда въпросително и отива при милиционера в ъгъла. Заговаря нещо с него.

Ирина е седнала върху дървената пейка, облегнала се е на стената, преметнала крак върху крак и пуши. Изглежда изпълнена със спокойна решителност и моята представа за разбита от самосъжаление, хленчеща нещастница се оказва сантиментална измислица.

— Как си? — казвам аз глупаво.

— Добре съм — отвръща тя като че с известна досада. Чувствувам, че трябва да обясня защо се намирам в съда.

— Аз случайно минавах през съда и те видях…

— Е — отвръща тя, — едни идват тук по работа, други идват за сеир! Настъпва неловко мълчание. Не зная откъде да започна. В дъното приятелят ми говори с милиционера за някакъв техен общ познат.

Сядам до нея. Лъхва ме миризма на силен парфюм. Виждам, че обувките й са съвсем нови, модни и вероятно доста скъпи. Забелязвам на пръста на дясната й ръка много хубав стар пръстен.

— Предполагам — започва тя с ясен глас, — че сега ще ми кажеш, че най-малко си очаквал мен да видиш тук?

— Наистина — отговарям аз, — като те видях, не можех да повярвам! Думите ми, изглежда, я жегват. Тя се раздвижва и извръща глава към мен:

— А защо да не можеш да повярваш? — тя извисява глас. — Толкова трудно ли е? Или пък ти е невъзможно?

— Защото те познавам — опитвам се да смекча тона. Тя се изсмива грубо и някак грозно.

— Познаваш! — казва тя. — Никой никого не познава! — и внезапно до бавя: — И аз не се познавам!… Мислиш, че си едно… години наред мислиш, че си едно… пък после изведнъж излезе, че си нещо съвсем друго!

Това звучи като покана за изповед.

— Разбирам — казвам аз.

— Нищо не разбираш! — прекъсва ме тя. — Ти ще разбереш нещата само когато седнеш тука — тя удря с длан по скамейката и заядливо продължава. — Но тебе няма да те сложат, защото ти знаеш как да крадеш! Аз пък не знаех! Нито искам да знам!

Става ми ясно, че трябва да сменя посоката на разговора, ако искам въобще да има разговор.

— Аз не съм дошъл тука нито да те обвинявам, нито да те оправдавам — на свой ред повишавам глас. — Ние бяхме приятели и идвам да те видя като приятел!

Това й прави някакво впечатление. Строгостта на лицето й омеква, язвителната усмивка изчезва. Заговаряме за нашите стари приятели от общинската болница — кой умрял, кой оцелял, кой още се влачи по санаториумите. Ирина не е имала връзка с външния свят от близо година и затова приема остарели събития като новини. Вестта за смъртта на наш общ приятел силно помрачава лицето й. Тя загасва цигарата и въздишайки, казва:

— Защо добрите хора умират, а лошите живеят по сто години! — Очите й се овлажняват и тя внезапно казва:

— Понякога съжалявам, че изобщо… — не довършва изречението и само поклаща глава. Върху лицето й преминава вълна от тръпки, тя свива устни, за да се овладее, и после ме поглежда. Блестящите й очи сякаш казват: — „Аз знам много добре какво съм направила и защо съм го направила и не искам никой да ме съжалява!“

Сега за първи път ми минава през ума, че единственото обяснение за кражбата може би е друг човек, че цялото й упорство, продължило една година и завършило с четири години присъда, може би идва от фанатичното желание да се скрие друг човек.

— Ще обжалваш, нали? — питам аз.

— Не — отвръща бързо тя.

— Защо?

— Защото ми е все едно!

— Може би ще намалят присъдата и като ти зачетат предварителния арест, ще излезеш направо.

— Къде да изляза? — запитва тя с притихнал, но пълен със сила глас.

Тя ме гледа в упор и прилича на учителка, която е раздразнена от елементарната липса на знания на ученика. И за да не ме остави в неведение, Ирина продължава:

— Ако ти смяташ, че животът ми е бил много хубав и че ми е мъчно за това, което сега губя — много се лъжеш! Даже напротив, драго ми е, че се махам оттук и поне четири години няма да се срещам и виждам с доста честни и почтени граждани…

— И с такива като мене! — забелязвам.

— Да, и с такива като тебе! — казва тя и пак снижава глас. — Ти не крадеш ли? Твоите колеги писателчета, журналистчета — не крадат ли? Много повече от такива като мене! Защото крадете истините на хората, на маса хора, и им ги подменяте с лъжи! Защото за тебе и за твоя приятел там, в ъгъла, аз вероятно съм буржоазен рецидив в социалистическото ви общество, аз съм помощникът на дявола, дошъл в рая на ангелите, а? Е, да, ама тия ангели имат по-черни души от моята, вярвай ми! Видя ли го одеве прокурорчето? Докато джафкаше, аз го гледах и си мислех какъв мазник е, аз познавам този тип, колко метани е направил, колко народ е ударил с лактите, колко истини е изнасилил, само за да се подмаже и да докопа местенцето! И той ще ме съди! Ами председателят на съда? Ами моят следовател? Ако имаше начин да се измери престъпността на всекиго, щеше да видиш, че моите 12 хиляди лева са нищо, детска работа!

Тя отново запалва цигара и продължава:

— Ако искате да пишете за истинските крадци в тая държава, нямате работа при мене. Губите си времето. Те са на друго място. Но на вас не ви стиска да идете там. Пък и едва ли ще ви пуснат. Много ви е по-лесно да дойдете при мене или при такива като мене! Кажи, другарю писател, как в тая държава при горе-долу не много различни заплати някои хора имат луксозните апартаменти, вилите, колите, разходките по чужбина, любовниците, кучетата и много други работи, а такива като мене нямат нищо. Питам те! Дали тези работи си ги купиха с честните заплати, които им ги плащат по ведомствата, или пък някъде има специален магазин, където тия работи се продават по-евтино? Кажи ми де? Ако излезеш на улицата, не можеш да преброиш мерцедесите? Казват, че един струва между 15 и 20 хиляди лева. Как се икономисват тия пари? Откъде са дошли?… Когато следователят ми задаваше този въпрос на мене, аз му върнах въпроса и му казах, че ще му отговоря, когато той ми отговори. Същият въпрос. Задавам го и на тебе! Откъде всички тия високопоставени и полувисокопоставени граждани взеха богатството си? Изкараха го с труда?

Сега разбирам, че Ирина нито се оправдава, нито се защитава. Тя напада. И тъкмо нападателният й тон още веднъж ми подсказва, че тя вероятно не е участвувала в никаква кражба и че всъщност плаща чужди грехове. Никога преди гласът й не бе звучал с такава остра злъч и може би омраза.

— Всяка връзка в тая държава е кражба — декларира тя, — защото ощетява невинни хора! Всяка привилегия е кражба, защото е за сметка на непривилегированите! Всяко бутане по службите, пререждане, нагласяване на нещата — всичко това е кражба. Знаеш ли какво ми каза една книжарка, с която бяхме заедно в килията? Системата краде от нас, затова ние трябва да крадем от нея!

— Но кой е системата? — питам аз.

— Системата — това е организацията на големите крадци! Тия, дето нито ти, нито твоят приятел смеете да анкетирате! И съдът принадлежи на големите крадци, които съдят нас, малките крадци, загдето им намаляваме откраднатото! — казва тя с категоричност, която ми напомня на ремсистки декларации от преди войната.

— Ти си спомняш що за наивна и глупава кокошка бях — продължава Ирина. — Знаех, че по света има много кал, но исках да живея някак различно… ИСКАХ ДА ЖИВЕЯ, КАКТО ДУМАТА ЖИВОТ ИЗИСКВА… Тоест да съм това, което съм… никакви компромиси, никакви безотговорности… Както ти казах… знаех, че ще е тежко… илюзии не съм си правила… Но след като години наред откриваш, че почти всеки, с когото съдбата те е сблъскала, излиза накрая мъничък сметкаджия, елементарно егоистче, което е поставило себе си в центъра на света, след като виждаш, че човешките отношения стават все през задната врата, започваш да се чувствуваш като самотен изрод, който или трябва да се хвърли под трамвая, или да избяга… Господи, като си помисля през какви хора съм минала… И всеки те удря с някакво длето… Днеска очукат нещо от тебе, утре друго… и след време ти се чудиш… а бе аз ли съм, или не съм аз… Как е твоят приятел Васил? — тя ме погледна изпитателно. — Нали толкова години се би в гърдите за принципи и истини, вдигаше гюрултии, протестираше… докато накрая му дадоха един голям кокал и цялото му геройство се изпари яко дим… Много са като него… И ти идва на ум постепенно… с годините се увеличава… като вода, която се събира зад бараж… казваш си… А защо и аз да не му извъртя една мръсотия на този мръсен свят?… За наказание, ако щеш! За отмъщение!… И идва време, когато баражът, дето си го държал с всички сили, се срутва… Но понеже не си крадец, понеже не знаеш да крадеш, те хващат… Нали знаеш старата приказка — че те съдят не загдето си откраднал, а загдето не знаеш да крадеш, загдето са те хванали!

Сега тя изведнъж се разсмива и с различен глас добавя:

— От това не става твоят репортаж, а? Няма да можеш да пишеш за нещастната девойка, която се подхлъзнала! Аз съм убеден крадец, бако! Аз си имам идеология! И позициите са ми много силни, за да може да ги издържи едно сантиментално репортажче!

— Остави тия приказки — казвам аз, — помисли с какво мога да ти помогна!

— Защо ще ми помагаш? — тя отново се заяжда. — За да си успокояваш съвестта, че, видиш ли, не го оставихме това хубаво момиче да пропадне… Не! — Ирина спира за момент, за да добави. — Можеш да ми помогнеш!… Като ме опишеш! Но такава, каквато съм! Ясно ли ти е, такава, каквато съм, и без никакви мармалади отгоре!

Не зная какво да отговоря, когато тя тъжно поклаща глава и казва:

— И тебе трябва да те осъдят, Георги! И всички като тебе! Защото и вие сте крадци! Само че на едро!

— Остави тия глупости — мръщя се аз и й казвам, че най-добре е да намеря свестен адвокат и да обжалваме делото, толкова повече, че няма никакви доказателства освен изтръгнатото от нея самопризнание. Но тя е толкова под ефекта на своето слово, че ме слуша със снизходителна усмивка. Накрая ми казва:

— Недей да си правиш труда! Моето място си е там, вътре!

Сега милиционерът ми казва, че колата долу е дошла и трябва да излезем. Подавам й ръка. Ирина въобще не я поема. Двамата с моя приятел сме при вратата, когато тя внезапно силно извиква:

— Аз нищо не съм откраднала, Георги! Нито стотинка! Това е самата истина!

Отнасям със себе си един пронизително-искрен поглед. Година по-късно се оказва, че горката Ирина просто приела вината и мълчала, за да не натопи човека, когото обичала.

* * *

Съвременната българска художествена литература, чието създаване е организирано от режима, продължава да твърди, че отразявала „реалистично“ съвременния живот в България. Дотук в тези репортажи ние видяхме как основни явления на този живот и основни теми са или напълно пренебрегнати, или твърде бледо засегнати от въпросната художествена дейност. Човек има впечатлението, че авторите на произведения за съвременността живеят много далеч от действителността, че са се изолирали върху някакво щастливо островче и умишлено не желаят да видят големите и дълбоки конфликти, които разтърсват душевността на народа, на чийто език тези автори пишат. Аз си мисля, че ако всяка художествена литература по света се опитва с всички сили да вникне във времето и действителността, то днешната българска художествена литература с всички сили се опитва да прави точно обратното — да избяга от тях.

На мене никак не ми е ясно как може да се говори за вярност към живота, когато представянето на този живот се свежда едва ли не до нещо като потпури от сладникави оперети. Това чувство идва особено силно у мен, когато мисля за невероятния разцвет на едно от най-характерните явления в днешна България — кражбите. Това явление не само разбива на пух и прах блудкавата пропагандна измислица за високонравствената комунистическа душевност или общоприет „кодекс на комуниста“, но поставя може би най-сериозната въпросителна в нравственото развитие на българите. Защо един народ, който бе пословичен със своята вродена честност, сега се оказва трагичен пленник на обратното?

Ако съдебните власти и милицията публикуваха точни данни за откритите кражби из страната, на човек ще му се завие свят. При това те са малък процент от неоткритите, неоткриваемите и законно прикритите кражби. Кражбите са едно от най-типичните явления, придружаващи строителството на социализма или комунизма в цяла Източна Европа. Онова, което важи за България, важи в още по-голяма степен за СССР и другите източноевропейски страни. Не може да се избегне заключението, че комунизмът научи (или тласна) цели народи с различна култура, различна религия, различна национална трагедия, различен национален характер — към едно и също нещо — ДА КРАДАТ. Би могло да се каже, че КРАЖБАТА е обединителен, интернационален елемент в живота на народните демокрации.

Но нека веднага кажа, че аз не говоря за всякакъв вид кражба, а за най-типичния и най-популярния — КРАДЕНЕ ОТ ДЪРЖАВАТА.

Всички богатства в България и другите подобни страни принадлежат на държавата. Така че дълго време преди възникването на новобогаташовата обществена върхушка човек можеше да краде само от едно място — държавата. Дори законодателството по мое време отразяваше това положение. Ако един човек ограбеше друг човек, вземайки му всичко, което можеше да му се вземе, наказанието беше до три години затвор (първия път условно). Но ако човек откраднеше от държавата нещо на стойност над 50 лева, големи присъди от по 5, 10 или 20 години затвор се произнасяха като добро утро. Пък и какво ли човек можеше да открадне от друг човек, да кажем, през 50-те години, когато сякаш всички бяха еднакво бедни. Впоследствие това равенство доста се измени и днес може да се каже, че докато една част от населението си остана бедна, друга, макар и неголяма част, успя да натрупа доста работи за крадене.

Но пак подчертавам, моят разказ се отнася изключително до кражбите от държавата, тъй като тези кражби надвишават значително по обем и по смисъл класическото присвояване на чужди вещи. Това, че гражданите крадат от държавата, която твърди, че е тяхна собствена държава (за разлика от капиталистическите държави), е най-показателно не само в нравствено, но и в чисто политическо, и в чисто философско отношение. Защото тук не става дума за традиционните крадци, а за появяването на съвсем нов исторически вид крадци. В огромното си мнозинство това са хора, които едва ли някога при други обстоятелства биха дръзнали да посегнат на неща, които не са техни. Психологията на тези хора е далече от тази на традиционните взломаджии, касоразбивачи, фалшификатори, джебчии и прочие. Преди всичко новият вид крадци, който за удобство нека наречем социалистически вид крадци, са професионални хора, често пъти изповядвали цял живот безупречна нравственост и високи принципи. Нещо повече, ако се поровите в биографиите на мнозина, осъдени за крадене от държавата, вие ще видите, че това са главно твърде активни граждани със значителни трудови успехи зад гърба си, добри организатори, инициативни, умни и находчиви в цялата си дейност. Едва ли ще срещнете между социалистическите крадци мързеливци, тъпи функционери или обществени лентяи. Запомнете този елемент. СОЦИАЛИСТИЧЕСКИТЕ КРАДЦИ са РАБОТЛИВИ ХОРА, чрез техните ръце, чрез техния труд обществото е реализирало много печалби. Един от моите познати в криминалния отдел на милицията казваше с тъжна ирония, че стопанските крадци представлявали най-умната и най-инициативната част от населението и че с тяхното затваряне обществото губело много повече, отколкото загубата, причинена от кражбите. „Аз не само не бих ги пратил в затвора — казваше този другар, — но бих ги върнал с награда на работните им места!“

По принцип всички тези хора работеха с материални богатства. По професии това бяха: закупчици, магазинери, отчетници, управители на ресторанти, магазини, предприятия, продавачи, касиери, счетоводители… т.е. хора, през чиито ръце минаваха пари. Всеки български гражданин би могъл да си припомни как преди известно време в местния ресторант или пивница, или магазин, или бензиностанция дошъл нов човек. С неговото поемане на работата нещата бързо се променили. Всичко станало далеч по-организирано, много по-добри и по-качествени стоки се появили или пък самото обслужване било революционизирано. Просто новият управител си знаел работата. И как се сприятелил с всички, и колко добър и услужлив човек бил. И хората се радвали на неговото присъствие и на това, че улеснявал живота им, докато година или две по-късно най-неочаквано из квартала се появили познатите лица на хората от стопанската милиция, които тихичко събирали сведения за въпросния инициативен гражданин. И малко по-късно се разнесла новината, че го надчели с някаква солидна сума и за да не стават грешки, го прибрали вътре. На негово място застанала скучната физиономия на някакъв служител, който само за седмица или две зарязал всичките инициативи на своя предшественик, защото бил мързелив, глупав и страхлив човечец, но все пак наш, честен другар.

„Крадецът — казваше моят познат от милицията — изкарва и за себе си, и за държавата. Мързеливият глупак, който идва на негово място, не може да изкара нищо и фактически ние губим с такива честни некадърници далеч повече, отколкото и най-сръчният крадец може да открадне.“

Техниката на кражбата от държавата почти винаги е свързана с отчитането. В ресторантите например принципът на незаконното печелене на пари е бил да се отчете, че са вложени повече и по-скъпи продукти в дадена храна, отколкото в действителност, и разликата да се сложи в джоба. Или пък да се намери начин порциите да бъдат повече на брой (без да се засяга грамажът им), отколкото следва от поръчката, и пак разликата да се сложи в джоба. Да се продава едно качество стока за по-високо качество бе също един от популярните методи. Такъв беше случаят с известния процес на месарите, които натрупали доста пари, продавайки второ качество месо за първо. Там, където водата можеше да вземе безпрепятствено участие в превръщането на качеството в количество — всевъзможните видове алкохолни и безалкохолни напитки, също се натрупваха добри печалби. Продаването на своя стока в заведения с висока вътрешна надценка е може би най-популярният трик във всички барове и ресторанти из страната. Друг трик, който се прилага редовно при боравене с машини, съоръжения и особено с коли, е бракуването с протокол на най-редовна стока и продаването й след това на безценица на приятели или подставени лица, които пък след това ги препродават на редовната им цена. Работниците из предприятията, които употребяват скъпи или редки метални композиции, или каквито и да е скъпи или търсени материали, винаги отчитат, че са употребили повече материал, отколкото в действителност е било употребено, и разликата, разбира се, се измъква навън и се продава. Слушал съм фантастични истории за най-изобретателни похвати от страна на големи и малки крадци. Във вестниците бяха изнесени случаи на плащане на заплати по ведомост на несъществуващи хора или пък покупко-продажба на несъществуващи материали, които след това се отчитали, че били вложени в нещо, където дирите им изчезнали.

Може да се каже, че огромната част от кражбите биваха така изкусно извършвани и документално така добре оправдани, че нямаше никаква практическа възможност да се открият, ако не беше неблагоразумното харчене на пари от страна на крадците. Маса финансови ревизии, тройни контроли, анкети и проверки не можеха да докажат нищо. Единственият факт, който милицията използуваше, беше, че човекът харчеше повече, отколкото печелеше. И затова за дълго време главното внимание на милицията беше да следи за харченето на парите. Ако някой внезапно си постои къща или вила, или си купи автомобил, иди започне през вечер да се появява в скъпи заведения и да води разточителен живот, ако ходи на дълги и скъпи курорти, ако купува скъпи вносни вещи и се облича добре, това беше сигналът. Тихомълком милицията започваше да разследва материалното положение на въпросния гражданин. Но както казах, често пъти това разследване не водеше до никакви други открития освен голия факт, че човекът имаше пари. И за да си спести безплодните усилия да надвие хитростта, милицията прибягваше до старото, изпитано средство. Те арестуваха човека, подлагаха го на пост и молитва плюс денонощни разпити, докато сломеното му тяло смачкаше съпротивата на духа му и той или разкриеше някои от своите хитрости, или пък просто признаеше присвояването на някаква глобална сума. Тъй като милицията нямаше представа от истината, те държаха човека колкото може по-дълго с надеждата, че с всеки ден признатата сума ще се увеличи. В края на краищата се стигаше до истински пазарлъци.

„Ако признаеш още пет хиляди — беше казал следователят на един под-следствен, — ще ти свалим присъдата с още една година!“

С течение на времето, от средата на 50-те години насам, присвояването на обществени средства или просто краденето от държавата се превърна в масово явление. Всеки гражданин, който по някакъв начин докосваше меда, се опитваше най-малко да си оближе пръстите. Хората задигаха от държавата всичко, което можеше незабелязано да изчезне, макар че по някой път задигнатият предмет беше напълно безполезен. Смешно или не, работниците от едно ваксено предприятие задигаха редовно вакса за обувки, която, така си стоеше и съхнеше по домовете им. В други предприятия често изчезваха инструменти, пособия и дребни материали. Шофьори на камиони надписваха несъществуващи курсове и икономисай и я бензин го продаваха за своя сметка и т.н. Понякога хората се организираха за по-ефикасно крадене. Безброй са безупречно функциониращите вериги „управи-тел-счетоводител-касиер“, където и най-щателната ревизия си оставаше безпомощна. Хората, които крадяха сериозно, не бяха глупави. Първата им задача винаги беше да се движат в рамките на закона и отвън погледнато, всичко да изглежда съвършено честно. Тъкмо тези групови кражби бяха и най-големите.

Срещу цялото това изненадващо явление държавата взе бързи, гневни и много сурови мерки, понякога стигащи до смъртни присъди. За един много дълъг период стопанската милиция като че зае напълно мястото на сталинската Държавна сигурност и се превърна в най-голямото страшилище в страната. Партията смяташе краденето от държавата за политическо престъпление, за саботаж и дори предателство и затова приложи спрямо този вид престъпници изпитаните методи от старите времена. Следствията се водеха почти по начина, по който се бяха водили политическите следствия — с жесток натиск, изтезаване и в края на краищата смачкване на всяка съпротива. Едновременно с наказателните мерки партията предприе и огромна, скъпо струваща превантивна работа. В страната бяха въведени най-чести ревизии на всички „подотчетни“ лица, въведен бе повсеместен строг контрол, бяха създадени успоредно контролиращи институции и формулярите за отчетната документация се увеличиха многократно.

Но всичко това никак не спря кражбите. Крадците бързо се приспособиха, станаха по-изобретателни и намериха начини да действуват много по-предпазливо. През шейсетте години рядко можеха да се видят хора, които открито да пилеят пари. А що се отнася до последните години, изглежда този вид престъпност се е развила още повече. В статия на вестник „Труд“ от 23 март тази година се казва буквално:

„Броят на наказаните управители на търговски обекти и магазинери по член 232 от Наказателния кодекс за измамване на клиентите е двойно по-голям през периода 1974–1976 година, отколкото през предшествуващите три години — 1971–1973 г. За престъпления по цените и ценообразуването (чл. 225 от Наказателния кодекс) броят на осъдените нарасна през същия период два и половина пъти.“

А на друго място в тази статия пише:

„Осъдени бяха десетки директори, началници, главни счетоводители — за невярно отчитане на плановете с цел да получат незаслужени премии. В затвора отидоха външнотърговски дейци, ръководни работници в администрацията и услугите — за рушветчийство.“

Това се отнася само до разкритите престъпления или поне до самопризналите се престъпници. Но какво да се каже за далеч по-големия брой кражби, които милицията не е успяла и едва ли ще успее да разкрие. И нещо още по-важно — какво да се каже за онзи вид кражби, които се извършват не само със съгласието, но понякога и с благословията на отговорни хора на властта.

Ето че цялата тази твърде тежка картина на масово присвояване на обществени средства в днешна социалистическа България повдига един далеч по-важен от материалните щети въпрос — въпроса за човешките щети. Защо толкова много съвременни българи са дръзнали да прекрачат границите на вековни народни добродетели? Какво точно стои зад постъпките на социалистическите крадци? Какви са техните истински мотиви, тяхната философия за живота, тяхната психология? Каква е тяхната драма? Изглежда, че предполагаемите отговори са твърде противни на хората, които управляват днес България, и затова те се задоволяват само с най-повърхностни, евтини обяснения. Изглежда, че и в това отношение истината се е превърнала в призрак и за властта, и за нейните сладкопойни чучулиги от улица „Ангел Кънчев“ 5, които не смеят да се взрат в силния образ на социалистическия крадец, за да не би да открият в него собствените си черти.