Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 63 гласа)

ЛЕГЕНДАТА ЗАПАД: КУЛТУРАТА

Два пъти седмично, привечер, пред Дома на киното на улица „Раковски“ има голяма тълпа. Членовете на Съюза на кинодейците, техни роднини, любовници, приятели и всевъзможни познати се натискат към входа, където е застанал вечният и неизбежен Любо Вратата, който безмилостно повтаря:

„Показвай карти и пропуски! Твоята! Я, ти там, твоята! Я да видя! Не! С това не може! Не може, ти казвам! Дръпни се назад, че пречиш! Следващият!“

Хората се блъскат, напъват гърди и лакти и се опитват да се доберат до салона, който не е много голям. Най-упоритите, с които Любо си има най-големи разправии, са две или три дузини софийски момичета, на които по никакъв параграф не се полага да влязат вътре и които в замяна на това проявяват стоически фанатизъм. Някои от тях просто не могат да си представят живота по-нататък, ако пропуснат тази вечер.

— Но какво става тук? Какво дават вътре? — питат неосведомени минувачи по улицата.

— Дават западни филми, които не са за пускане по екраните!

— Брей, не думай! Значи има хора, които гледат така, по привилегия един вид, аз пък да не знам… — непознатият минувач явно е от провинцията.

Междувременно при вратата става истинско меле, в което няколко от момичета без карти и без пропуски се вмъкват вътре, Любо хуква да ги гони, вратата се отваря, тълпата нахлува вътре и оттук нататък никой не може да сложи ред. А отгоре на всичко и филма го няма. Операторът се ядосва, защото този филм е бил взет снощи, за да го гледат по същия начин в ЦК, после едно от децата на член на Политбюро го замъкнало у дома си, където го прожектирало на приятели, сутринта е бил гледан от комисията на улица „Цар Шишман“, а после Господ знае кой го е взел, за да си го гледа. Все пак, така или иначе, филмът най-после пристига. Това е филм на Жан Люк Го дар и преводачът от френски Бобчев тежко заема своето място зад осветената в мрака масичка с микрофона. Той има великолепно чувство за хумор и много пъти пряко превежданият диалог прозвучава вместо по френски по бобчевски, което прави скучните филми далеч по-интересни.

Всички тези филми, които се прожектират редовно в Дома на киното, са изпратени от западни фирми за продажба. Практиката в тези случаи разрешава филмите да бъдат гледани само от комисията за подбор и покупка на чужди филми. Но с учебни цели кинодейците са си издействували или присвоили правото да ги виждат, преди филмите да бъдат върнати обратно. С течение на времето много други привилегировани организации и високопоставени лица предявиха права и те да гледат редовно тези западни филми. Съюзът на писателите си издействува право да показва филмите на своите членове и техните семейства на специални прожекции. Работещите в Комитета за изкуство и култура също имаха своя прожекция. Наред с тях прожекции имаха Градският и Централният комитет на партията, Държавна сигурност, военните, Министерският съвет, плюс частните прожекции на някоя рожба на Политбюро, която, като не желае да седи заедно с втора или трета ръка аристократи, иска да си го гледа самичка у дома. Всички тези прожекции са нарушение на принципите за предлагане и купуване на филми, толкова повече, че 99 на сто от филмите никога няма да бъдат купени, а останалите се купуват, когато остареят и паднат цените им. По моя преценка всеки от тези незаконно прожектирани западни филми се гледа поне от няколко хиляди души, преди да се върне обратно на собственика му и преди българският филмов архив да започне да копира на пиратски начала всеки по-интересен западен филм.

Така или иначе, присъствието на тези филми в София, особено в ония години, когато екраните се заливаха със съветска пошлост, доведе до някаква филмова лудост у ония, които искаха да ги виждат, а не можеха. Колко пъти пред заключените врати на Дома на киното човек можеше да види разплакани момичета и умърлушени младежи, които изпитваха истинско преклонение пред западните филми, пред всякакви западни филми. Често пъти ме дразнеше тяхното, може би и масовото преклонение пред филми, чиято посредственост или претенциозна маниерност бяха съвсем очевидни. Колко пъти сериозният иначе критерий на най-интелигентни и начетени български граждани издъхваше пред факта, че филмът е западен, че няма да се прожектира в страната и че човекът има редкия късмет да го види. Едновременно с култа към западните вещи в България се разви и утвърди още по-силен култ към западните филми и западната литература. Обяснението е твърде ясно и недвусмислено. Живеейки дълги години в концентрационния лагер на така нареченото партийно изкуство, далече от истинските проблеми на човека и времето, хранейки нашия интелектуален глад с казионната чорба на бездарието и буламачите на социалистическия реализъм и имайки за десерт едни и същи помпозни и лъжливи лозунги, ние бяхме петимни за нещо различно. Нашата човешка същност настояваше, че светът и животът не са само два цвята, че човекът не е едноклетъчно същество, което изпълнява определени му обществени функции, че конфликтите, в които той попада, и драмата, която преживява, не се изчерпват с партийните тезиси. Нашите спомени за нормалното културно минало на страната ни, подхранвани от стари, оръфани от четене книги или от разкази и преразкази на филми и пиеси, разпалваха още по-силно жаждата ни към всичко, което бе вън от рамките на заобикалящата ни двуизмерна партийна схема. След периода на сталинско-червенковския мрак, когато България сякаш бе преместена на север от Сибир и всеки реален контакт с външния свят бе прекъснат, ние бяхме доведени до положение да приемем всичко, дошло от Запад, като най-скъп подарък. Помня огромния, истеричен успех на един филм на балетна австрийска трупа за танци върху лед, който бе една от първите лястовички на следсталинското запролетяване. Дори не помня как се казваше. Малко по-късно започнаха да идват по-сериозни и дори големи филми. Седмицата на френското кино в София, когато бяха прожектирани филмът „ЖЕРВЕЗ“ и други, предизвика истинска експлозия на дълго лелеяни чувства. Пред кината имаше опашки и през нощите. Почти като в чудното представление на „Многострадална Геновева“, разказано от Вазов, хората гледаха и живееха с онова, което ставаше на екрана, все едно това беше техният собствен живот. Кинооператорите, билетопродавачите и директорите на кината станаха най-драгоценните приятели. Аз мисля, че нямаше по-ухажван човек в София от Митко, оператора на кино „Благоев“. Познавам хора, които гледаха един западен филм по десет пъти, взимаха си отпуска, за да го гледат, и след това с години разказваха един или друг епизод.

Но ако, от една страна, култът към западното изкуство, родил се по най-естествен начин, разгромяваше и последните остатъци на партийните канони, ако превръщаше идеологическите постулати в сапунени мехури, от друга страна, той, като всеки култ, предложи опасността от нови заблуди. Мнозина от моето поколение си спомнят с известно неудобство сляпото прегръщане на имена и произведения, подменянето на разбирането на нещата с преднамерено възхищение, безкритичността и увлечението по повърхностна модност. Беше време, в което ние приличахме на гимназисти, тръгнали на жур и приготвили се да смаят момичетата с имена и цитати. Например беше време, когато в най-сериозни кръгове името на Микеланджело Антониони се произнасяше почти с благоговение. „Л’Авентур“, „Ла ноте“, „Блоу ап“ бяха станали филмово евангелие в средите на нашите кинодейци. Критици с модерни разбирания изнасяха доклади, в които говореха за „белетристичното кино“ на Антониони, споменаваха се фрази, като „камера-разказвач“ и като най-добър пример се сочеше кадърът, в който Жана Моро се разхожда покрай една тараба с афиши. Дори се стигна до кавга между двама български режисьори кой от тях има право да носи прякора „Антониони“. А в действителност феноменът Антониони беше по-скоро резултат на нашия социалистически глад, отколкото на сериозни собствени качества. Години по-късно, гледайки най-добрите му филми отново, аз видях дълги, безкрайно скучни кадри, претенциозна игра на камерата, самоцелни фотографски решения, инфантилен диалог и посредствена до ушите маниерност. Това излиза, когато човек го сравнява с истински майстори, като Реноар, Бунюел или Рене Клер. Но по онова време ние можехме само да го сравняваме със „Запорожките казаци“ или филмите на Киро Илинчев. Антониоманията се разпространи доста в средите на нашите кинодейци, особено между по-бездарните, и допринесе много за фалшиви, претенциозно интелектуални български филми. Друг нашумял по-късно гений от улица „Раковска“ бе пак италианец — Пиетро-Паоло Пазолини, — още една евтина мистериозна храна за нашия глад. И за да свърша с кинокулта, нека само спомена огромния успех на „Един мъж и една жена“ на Льолуш. Когато филмът излезе по екраните в България, един млад критик се опита да се опълчи срещу огромната вълна боготворци, като им каза, че това е една добре снета евтино-сантиментална история. Щяха да го изядат. Интелектуалци и интелектуалки плачеха и казваха „Това е…“

Но ако ние приемахме с възторг и надарявахме с несъществуващи качества модни неща, то една от причините за това беше нашата неосведоменост, предизвикана от скъсването на културните връзки със света.

Почти същото явление беше в литературата. Малцина можеха да си позволят да четат чужди съвременни автори в оригинал. Още по-малко можеха да си набавят този оригинал, понеже всяка внесена по частен път западна книга се конфискуваше от митницата. Българският народ винаги е бил народ от запалени читатели. Излишно е да припомням историята на читалищата и огромния брой обществени библиотеки. И тези читатели, отвратени от социалистическия реализъм, било български, било съветски, създадоха култа към западната книга. Както вече казах, в София циркулираха машинописи на някои преводи на западни пиеси, къси разкази и дори новели. Но благодарение на умни и благородни издателски работници и с цената на огромни усилия в България започнаха да се появяват книги на големи западни писатели. Постепенно ние можехме да четем Хемингуей, Скот Фицджералд, Уилям Фокнър, Селинджър, Хайнрих Бьол и Гюнтер Граас, Ерих Кестнер, Греъм Грийн и Кингсли Еймис, Албер Камю, Сартр… Всеки знае как добър западен роман в огромен тираж се продаваше за половин час. И тук отново дойде изразът за нещо, скрито „под тезгяха“. Книжарите получиха всеобщия статут на желани приятели вече над работещите в кината. Почти всички хора, които познавам, от обикновени фабрични работници до най-изтъкнати академици, четяха като луди тази западна литература. Може би иронично, но културният глад, на който сталинската епоха подложи България, даде един от най-положителните резултати — това втурване към западната литература, което естествено се изрази в повишаване на изискванията спрямо всеки автор. Не помня една вечер, прекарана с познати или непознати в България, на която някой да не е говорил за току-що прочетена книга. Смея дори да твърдя, че литературните интереси на средния български гражданин надвишават значително тези на мнозина западни граждани. И тъкмо нашествието на голямата западна литература нанесе фатален удар на и бездруго умиращия интерес към социалистическата литература. Оттук нататък всички български писатели, които следваха рецептите на социалистическия реализъм, бяха обречени на пълно отхвърляне, а онези, които следваха линията на западната литература, бяха утвърдени.

Но и в литературното поле западният култ създаде някои комични парадокси. Принципът „всичко западно, което хвърчи — се яде“, произтичащ пак от нашата неосведоменост, ни доведе до време, когато мнозина читатели приемаха сериозно и задълбочено криминалните романчета на Агата Кристи и Жорж Сименон. Сляпото преклонение спрямо модни западни имена доведе до същите заблуди, както и в киното, до не съвсем верни представи за западния културен живот. Тук в значителна степен се появи и разрази друго, не твърде приятно явление — провинциализмът, т.е. този прекомерен, нереалистичен интерес към далечния, непознат свят, който се изразява в псевдоинтелектуалничене. Главен герой на този провинциализъм за дълго време беше Хемингуей. Навред из страната се смяташе за ужасно модно да се говори за Хемингуей. Отгоре на всичко дузина млади писатели сляпо му подражаваха не само в писането, но и в начина на живот, походки, маниери и т.н.

Разбира се, българските издателства бяха далече от възможността да преведат и издадат дори една четвърт от големите западни писатели на века. Идеологическите цербери продължаваха да упражняват контрол, чрез който в България се публикуваха само онези западни писатели, които можеха да бъдат смятани за критици на буржоазно-капиталистическото общество или поне изнасяха на показ грозни и мръсни явления от задния двор на капитализма. Безспирната игра на режима периодически да дърпа или отпуска юздите все пак даваше възможност да се изварди благоприятен момент за пускането на съмнителна идеологическа книга.

В театъра също се разви и утвърди култа към западната драма. Постановки на западни пиеси, особено от модерни автори, като Артър Милър, Едуард Олби, Фридрих Дюренмат, Макс Фриш и други, бяха истински сензации за публиката. Едни от най-големите постижения на българския театър през последните трийсет години са свързани със западната драматургия.

Това силно и категорично налагане на западната култура в България беше извършено под изключителния напор „отдолу“, от обикновените българи, от здравомислещите среди на обществото, и на практика то се равнява на пълен разгром на официалната линия на социалистическия реализъм. Това стана също и в Унгария, и в Чехословакия, и в Полша и според мене представлява един от най-оптимистичните факти в днешния свят. Дума да няма, че партийната идеология се опита много пъти да се пребори и да спре този щурм на българина към истинското богатство на човешката култура. Тук трябва да се отбележи, че в борбата срещу западната култура и литература най-предани копои на партията се оказаха всички бездарници в България, всички посредственици и пошли литературни кариеристи. Те бяха тези, които непрестанно сигнализираха в ЦК и по върховете за „вражески“ подтекст, за „идеологическа диверсия“, за „вредни“ произведения. Тяхното озлобление срещу едни от най-талантливите автори на нашето време беше напълно обяснимо. Докато някои големи западни автори се продаваха на „черно“ или в антикварните книжарници на баснословни цени, произведенията на тези набедени съчинители лежаха с години в книжарските складове, докато тихомълком ги претопяха.

Но безспорно един от най-силните западни култове с най-голям брой почитатели в България беше култът към западната попмузика и джаза. Почти не познавам млад човек в България, който по едно или друго време да не е бил страстен почитател на голяма западна звезда от т.нар. естрадна или джазова музика. За един дълъг период цялата интелектуална върхушка ставаше и лягаше с музиката на великите джазови изпълнители Луис Армстронг, Ела Фитцджералд, Дюк Елингтън, Арти Шоу, по-късно Дейв Брубек, Оскар Питърсън и т.н., които бяха невероятно популярни. Големи попизпълнители и състави бяха истински любимци не само на тесен кръг специализирани любители, но абсолютно навред. Дори по партийни вечеринки и разни други официални увеселения постепенно западната естрадна песен категорично се наложи. Това не беше никак трудно за нея, защото липсваше каквато и да е сериозна конкуренция от другата страна. Опитите за създаване на съветска естрадна музика си останаха пълни запъртъци. Пък дори и да бяха успешни, аз си мисля, че нашата младеж никога не би ги приела. В края на краищата подозрението на Държавна сигурност, че харесването на западна забавна музика и на джаз е политическа реакция, не бе далече от истината.

„Братче — викаше пред мен на една забава в Пловдив млад човек с прякора Паниковски, — готов съм и съветския химн да слушам, но на английски да го пеят!“

Могат да се напишат цели книги изследвания за огромното влияние на джаза и популярната песен на Запада върху най-малко две поколения българи, да се разказва дълго за снабдяването с магнетофони и грамофони, за фанатична работа по снемане на записи по радиото. Познавам младежи, които дори успяваха да си конструират собствен филтър за прочистване на шумове и заглушавания, за да могат да записват музика. През ръцете ми са минали невероятни преводи на песни на Боб Дилън. На много места в София знаят повече за джазовия клуб на Рони Скот в Лондон, отколкото аз знам, живеейки в Лондон.

Любопитството на народа и интелигенцията към културните и литературните новини на Запад стана толкова голямо, че с цел да предотврати търсенето на информацията по свои собствени пътища, режимът създаде редовните седмични издания при БТА, които трябваше да предоставят на читателите подбрана и доста префасонирана културна информация, която често пъти беше чиста дезинформация. Това беше картоиграчески опит да се използува страстта към западната култура и култът към нея за пропагандни цели.

И пак, както със западната вещ, предпочитанието и обожаването на западната култура не идваше само от нейното безспорно високо качество, нито само от дълго потисканите човешки интереси и любознателност, но същевременно беше израз на съзнателно или полусъзнателно политическо противопоставяне на режима. И тук чувам пълната с горчивина забележка, направена от един от първите идеологически ръководители в България:

„Всичко голямо и хубаво е против нас! И класиците са против нас!“