Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 65 гласа)

НАЗНАЧАВАНИЯТА

Ако някой външен наблюдател иска да разбере най-ясно и определено цялата безпринципна, недостойна и във висша степен безнравствена същност на трагикомедията, която разиграва режимът в една комунистическа страна, стига му да се съсредоточи в сферата на т.нар. движение на кадрите. Стига му да разгледа пътищата за назначаване на хора на определени длъжности, които носят добро обществено положение, материални изгоди и неписани привилегии.

Най-напред той би забелязал, че всички длъжности в чудовищно раздутия бюрократичен апарат на страната могат да бъдат разделени в две групи. Постове, на които се служи, и постове, на които се работи. Първите постове представляват главно служебни места от обществено-партиен характер, предназначени да задоволяват изискванията и суетата на по-високостоящото партийно членство. По своята същност това са повече или по-малко представителни, декоративни длъжности, които, макар да нямат пряко участие в работата на държавната машина, оказват голямо влияние върху нея. Тези длъжности са разпространени навред — в обществените организации, средствата за масова информация, армията и дори индустрията и селското стопанство. В миналото имаше силна тенденция чисто работни постове да бъдат давани на представителни лица, които нямаха понятие от характера на работата, която ръководеха. С течение на времето по силата на необходимостта тази тенденция изчезна в голяма степен в сферите на стопанството, но се запази непокътната в света на пропагандата и изкуството. Повече от явно е, че в съответствие с това разделение на длъжностите хората, които биваха назначавани, бяха също два вида — хора, които да служат, и хора, които да работят. Много често явление беше и все още е, когато на някое важно място се постави представителна личност, а под нея като най-необходим помощник се назначава човек, който да върши работата, някакъв много трудолюбив гражданин, който поема върху гърба си цялата тежест и всички отговорности, произтичащи от работата на въпросното заведение.

Както е лесно да се предположи, кандидатите за работа не бяха много. В замяна на това кандидатите за служба бяха толкова много, че за задоволяване на техните апетити и разрешаване на най-остри конфликти много пъти биваха създавани напълно синекурни постове.

Ако в стара България, както и в днешните свободни страни, ръководният принцип при назначаванията (поне на книга) беше провеждането на справедлив конкурс за избиране на най-способния кандидат, то след Девети септември идеята за подобна справедливост бе ликвидирана без остатък. Това произтичаше от самия характер на системата, която прокламира като свой основен идеологически закон неравенството на своите граждани. Ако през 1949 година за длъжността началник на електроснабдяването на даден град кандидатствуваха двама души — един опитен електроинженер с дългогодишна практика и един полуграмотен партиен активист, който, както казваха софийските шегобийци, прескачал трамвайните релси, „за да не го хване ток“, без никакво колебание щеше да бъде назначен партийният активист. Нещо повече: електроинженерът изобщо нямаше да бъде допуснат да кандидатствува, изобщо нямаше да се обявява конкурс, а просто за началник се поставяше така нареченият „наш другар“. Никой от новите властници не се замисляше, че некомпетентността, умствената ограниченост и често пъти пълната негодност на партийния активист можеха да нанесат далеч по големи вреди на електроснабдяването, отколкото който и да е умел саботьор. Това партийно отношение следваше от теорията за класовата борба, според която инженерът, възпитаник на стар буржоазен университет, беше смятан най-малко за потенциален класов враг. Както вече споменах и както всеки в България знае, партията наложи най-пълна и безогледна дискриминация на безпартийното население по отношение правото му да бъде назначавано на каквато и да е ръководна работа. Абсолютно всички съществени постове в страната бяха предопределени за партийни членове и се раздаваха с участието на районните партийни комитети. Каквито и способности да притежаваше някой български гражданин, той нямаше никакви шансове за издигане, ако не влезеше в партията и не получеше нейното благоволение. Така че има твърде горчива истина в думите на мой познат, софийски инженер:

„Ние се борим за правата на американските негри, а какво да кажем за нашите негри! Всичко хубаво у нас е запазено за половин милион бели партийци и нищо не е останало за пет и половина милиона черни българи!“

Горе-долу това беше съотношението на възрастното ни население — половин милион членове на партията срещу пет и половина милиона безпартийни.

Благодарение на този партиен расизъм, който, както вече видяхме, имаше много други отвратителни страни, ние бяхме свидетели на най-невъобразими назначения. Никога няма да забравя, че най-способните студенти от моя курс в политехниката, които без съмнение биха дали огромен принос към развитието на индустрията, бяха изпратени да работят в затънтени провинциални предприятия, и то на такива длъжности, които нямаха нищо общо със специалностите им. В замяна на това твърде посредствените и научно безпомощни като специалисти партийни членове заеха не само ключовите места, но и напълниха важни изследователски институти, станаха преподаватели и впоследствие дори професори — за смях и срам на науката.

Впоследствие много граждани, които не виждаха никакъв друг път за получаване простор на работа, особено в науката и индустрията, се принудиха против вътрешните си убеждения да станат членове на партията. Човек трябва да прави разлика между този вид компромис, когато един жадуващ за добра лаборатория физико-химик се опитва да я получи чрез партиен билет, и вулгарния кариеризъм на хора, които влизат в партията само за да се издигнат над другите.

Така партията помете всякаква идея за справедливост при подбора на кадрите и всякаква възможност за подбирането на най-добрия кандидат. За всичко това страната трябваше да заплати и все още заплаща огромните поражения, нанесени на стопанството, пък и на останалите сфери на живота, от изключително некадърното ръководство. По някое време, сблъсквайки се с разни ръководители, имах чувството, че некадърността беше превърната от партията във важно качество за издигане, че някакъв зъл бог си правеше жестока шега с нашите човешки понятия. Друг път ми е идвало на ум, че може би Съветският съюз бе заинтересован от съществуването на постоянен хаос, на патологична бъркотия в България и затова поощряваше абсурдния подбор на кадрите. Мога да разказвам с часове за най-нелепи назначения, за безотговорно разиграване на цели сектори от индустрията и стопанството, за недопустимо сковаване на всякакъв рационален ум и всякаква творческа инициатива.

Тъкмо партийният принцип за назначаване на отговорна работа само на „свои хора“ доведе до пълното налагане на тотална безпринципност при назначаванията. Защото понятието „свои хора“, което би трябвало да означава „верни на партията“ граждани, моментално беше изтълкувано в друга, твърде произволна посока, а именно „верни някому“ граждани. С други думи, това правило за вярност упълномощи всякакъв вид ръководители, големи и малки, да се обграждат с верни на тях самите хора. И тук вече принципът на партийната връзка бива изменен в принцип на личната връзка.

Едно от най-масовите явления в България през последните три десетилетия, вероятно най-типичното явление за движението на хората вътре в системата, беше това обграждане със свои хора. Всеки току-що издигнал се на ръководна работа гражданин смяташе за свой пръв дълг и първа лична необходимост да доведе от село всичките си любими роднини и приятели, да ги настани на най-добрите места в оглавявания от него институт, да им уреди жителството, жилищното положение и т.н. В социалистическа България настъпи царството на „моя човек“, който беше енергичното отроче на буржоазния „вуйчо владика“. Партията узакони най-нечестните, несправедливи и увреждащи интересите на цялото общество методи на роднинщината, приятелщината и користната размяна на услуга за услуга. По някое време почти всеки от новите ръководители го беше ударил през просото и даже не си правеха труда да прикрият сделките си. Когато гледах представлението на „Големанов“ от Ст. Л. Костов в Сатиричния театър в София, имах ясното чувство, че с цялата си байганювщина Големанов не можеше да върже и връзките на обувките на нашите партийни Големановци. Те бяха далеч по-арогантни, далеч по-вулгарни, по-напористи, по-безогледни, по-хитри, по-лакоми, по-суетни. Абсолютно никаква капка морал или чувство за отговорност не бяха останали у тях. Присъствувал съм на такива пазарлъци:

„Кажи му на Димо, че ако назначи зет ти на онова място, аз ще вкарам дъщеря му в университета, а пък ти за услугата ще оправиш жителството на Първан, приятел ми е човекът, какво да го правя!“

Или пък:

„Слушай, брат ми, тия принципи ги заври някъде! Слушай какво ти казвам, на тоя свят всичко е «ти на мене, аз на тебе». Ако ти ми помогнеш, и аз ще ти помогна. Че ще поискам и моите хора да ти помогнат!“

Дори в силно ограничения и стриктно контролиран български комунистически печат човек може да намери много и смайващи примери за тази най-недостойна болест на системата — връзкаджийството. В пълно съответствие с това ходатайството придоби невиждани размери. Зная случаи на фалшифициране на изпитни работи в университета, зная случаи на подменяне на пропаднала работа с отлична, защото дори в ония области, където уж се провеждаше някакъв конкурс, системата на „моя човек“ предрешаваше нещата.

На пръсти се броят ръководителите, които се опитваха да устояват и се борят срещу могъщите вълни на това разкапващо всякакъв морал и всякаква дисциплина партийно явление. Те не можеха да имат никакъв успех, защото примерите, които даваха първите ръководители, се гавреха с усилията им. Роднинщината бе приета като важно правило в живота на висшето ръководство. Нека ми бъде спестено времето да изброявам на какви постове се намират децата, зетьо-вете, снахите, братовчедите и братовчедките, баджанаците, етървите и зълвите на членовете на Политбюро. В едно нещо може да сте сигурни, че в държавата на работниците те не са миньори, тъкачки, стругари, зидари или каквито и да е производители на блага. Всички те са на служби, една от друга по-високо платени, една от друга по-привилегировани. И след като ония, които трябва да дават пример за спазване законността и обществения морал в страната, са фактически най-големите закононарушители и вършат най-неморалните деяния, ясно става какъв пример следват ония отдолу.

Най-циничното е, че всички тия безобразия стават в името на комунистическата идеология, на Маркс-Енгелс-Ленин. Всичко е в името на партията, сякаш наистина партията не може да съществува, ако дъщерята на важен другар не е министър, ако синът на друг важен другар не е посланик, ако братът на трети другар не е генерален директор и така нататък. Би било много любопитно да се направи изследване и се види дали изобщо съществува значителен пост, който да не е зает от роднина на някого от управляващата върхушка.

Вторият критерий при назначаванията в социалистическа България, пак по принципа на „моя човек“, е партизанщината. Както много пъти съм отбелязвал, няма обществена организация в България, където да не се води понякога твърде остра вътрешна борба за власт. Борещите се страни могат да бъдат два различни рода, две села или две партизански бригади, или както най-често се случва — последователите и поддръжниците на един вожд срещу последователите и поддръжниците на друг вожд. В държавната йерархия например се водеше остра борба между гражданите, свързани с партизанските бригади от Южна България, срещу гражданите, свързани с бригадата „Чавдар“, която се отъждествява със самия Тодор Живков. Съществуваше силен антагонизъм между кариеристи, свързани с Червенков и особено с Антон Югов, срещу онези, свързани с Живков и неговата група. Партизанщината е особено силна всред местните ръководители в окръзите или в отделните ведомства. Там всички зависят от отговора на въпроса „С кого си?“. Иронично същата силна омраза, с която преди трийсет години партийците атакуваха „класовия враг“, т.е. остатъците от буржоазно-капиталистическото минало, сега бушува вътре, в самата партия, където една група ненавижда смъртно друга група.

Когато говорим за назначаванията в България, не можем да избегнем друг един критерий, кой го е изключително решаващ за по-важните постове — Съветския съюз и в тясна връзка с него — Държавна сигурност. Моето лично впечатление е, че Държавна сигурност е прекият и най-непосредствен представител на Съветския съюз. От всичко, което знам, мисля, че мога да твърдя, че българската Държавна сигурност не е нищо друго освен силната, властна ръка на Съветския съюз. Главното мое доказателство е, че тази могъща октоподна организация не се интересува от никакво престъпление, което не уврежда или не засяга интересите на Съветския съюз. В замяна на това и най-малкото докосване на съветските интереси мобилизира напълно целия този полуявен-полутаен свят. Така че няма назначаване в България на що-годе приличен пост (а често пъти и незначителен пост) без съответната благословия на Държавна сигурност. Но тъй като това е също институт, съставен от хора, елита на партийното членство, то другите два предишни фактора — личните връзки и партизанщината, също се отразяват и в отношението на Държавна сигурност, респективно Съветския съюз. Колкото и да се старае да остане над вътрешнопартийните борби и да преценява нещата, така да се каже, от по-висока позиция, Държавна сигурност не е в състояние да ограничи страстите на своите служители. Известна е например огромната ненавист на старата сталинска гвардия срещу ония, които направиха кариера след 1956 година. Парадоксалното тук е, че нерядко, увлечени докрай в своята вътрешнопартийна борба, отделните партийни групировки предпочитаха да подкрепят при назначавания сравнително неутрални кандидати и дори безпартийни.

Но формално погледнато, думата на Държавна сигурност си оставаше най-тежката.

* * *

Досега ние видяхме, че назначаването на един български гражданин на какъв да е по-съществен държавен или обществен пост зависи преди всичко от личните връзки, партизанщината вътре в редовете на партията и отношението на Съветския съюз, представляван от Държавна сигурност. Видяхме също категоричната дискриминация, на която са подложени безпартийните граждани.

Едва след всички тия предварителни условия идва ред на личните професионални качества на всеки кандидат за служба. А твърде често те изобщо са пренебрегвани, сякаш нямат абсолютно никакво значение. Искам да се спра на този аспект от парадоксалността на служебната кариера в България, защото не е никак случаен. На пръв поглед той произтича от вътрешнопартийното правило, че всеки партиен функционер трябва да може да се справи с всякаква възложена му работа. Но това е само външното обяснение. Вътрешното е, че партията (или партийното ръководство) се отнася към своите членове като към пионки и изисква от тях да се държат като пионки, т.е. да бъдат безпрекословен изразител на нейната воля. Така човек може да си обясни как един и същ функционер бива последователно преместван по взаимно изключващи се специалности. Например от обувната индустрия — в армията. От армията — във външната търговия. От външната търговия — в изкуството и т.н.

Или да вземем един съвсем конкретен пример — директорството на Народния театър в София. След като управлението на Филип Филипов доведе театъра до пълно разстройство, той бе сменен, за да последва най-произволен от театрална гледна точка директорски кадрил — само в няколко години там се смениха Славчо Васев, Мирослав Миндов, Андрей Гуляшки, генерал Гетман и днес Дико Фучеджиев. Всеки, който има елементарна представа от ръководенето на Народния театър, едва ли би могъл да постави там по-неподходящи хора, по-чужди на разбирането на театралната атмосфера. Славчо Васев изобщо не знаеше за какво беше сложен там. Гуляшки беше съвсем далече от проблемите на театъра, който по принцип не го интересуваше. Генерал Гетман бе изпратен да командва театъра със същата лекота, с която биха го назначили да командва военен парад. А Мирослав Миндов, бивайки дълги години актьор от задните редици, имаше много тесен и субективен подход към работата на театъра. Подобни неща могат да се кажат и за Дико Фучеджиев, който в цялата си предишна кариера никога не се беше интересувал от театъра. Ето че хората, които правеха тези назначения, явно и предумишлено бяха пренебрегнали спецификата на управлението на един такъв голям театър, бяха пренебрегнали интересите на изкуството и назначенията биха могли да се нарекат лекомислени. В действителност едва ли може да се говори за лекомислие. Всички тези назначения са резултат на установения вече партиен подход да се поддържат известни институти в постоянна несигурност и движение. При малко по-голяма арогантност, но със същия ефект, директори на Народния театър биха могли да бъдат било бивш директор на градската баня, било висш служител от дърводобива, било председател на ТКЗС, било командирът на парашутните войски. Резултатът от подобна „целесъобразна нецелесъобразност“ е, че и институтът, и неговите ръководители биват държани в положение на постоянна зависимост. Нито ръководителите могат да пуснат корени и изградят сериозни отношения със своя институт, нито пък институтът може да се отъждестви със своите ръководители. Никой не може да говори за Филиповски, Васевски, Гетмановски или Миндовски Народен театър, както никой не може да говори за Райновски, Левчевски или Каранфиловски „Литературен фронт“.

Или обобщено още веднъж и казано още по-ясно, чрез всичко това партийното ръководство постига двойно обезличаване: обезличаване на института и обезличаване на неговите ръководители.

Това е само един от хилядите примери в България, когато личните професионални качества на даден кандидат за служба нямат никакво значение. Онова, което има значение, е всеки и всичко да чувствува постоянната си зависимост от върха. И именно това пренебрежение на личните професионални качества на хората, поставяни на ръководни постове, в най-голяма степен е причината за лоши или твърде посредствени резултати. С цел да обезпечи своята сигурност и да не позволи някому изграждането на солидна собствена база, партийното ръководство жертвува ефикасността на самата дейност на всички обществени институти. Партията изпитва органичен страх от възможното изграждане на някаква личност, от възможното създаване на силен личен авторитет, като че всяка лична популярност и личен успех е посегателство срещу популярността и авторитета на първите ръководители. Смешно или не, човек има впечатлението, че първият секретар на партията не желае да позволи никому да знае или може повече от самия него, макар и в специализирана обществена сфера. И тъй като първият секретар е любител на голям брой отрасли на обществената дейност, той налага своя любителски стандарт и държи нещата на любителско равнище. Това е особено показателно в света на културата. Аз смятам, че ако Народният театър в София бъде оглавен от блестящ директор, който да реорганизира цялата работа, вдъхнови колектива на театъра и тласне нещата далече напред (всичко това на практика е невъзможно), то първата реакция на висшето партийно ръководство ще бъде да смачка фасона му и да го премести на работа, на която той безусловно ще се провали. Или пък ако новият главен редактор на един вестник се опита да установи собствен стил на работа и собствено лице на вестника, ако изгради здрави отношения със сътрудниците си и особено ако създаде популярност на вестника си — той е вече обречен. Не само че няма да се задържи на поста си, но и никога няма да получи подобна отговорна работа. Всичко трябва да плува на нивото на посредствеността!

И ако в областта на средствата за масова информация, изкуствата и културата качеството на продукцията няма абсолютно никакво значение, то в материалното производство и търговията се опитва постигането на невъзможна задача, т.е. добри резултати чрез лоша организация.

Все пак с течение на времето неумолимите изисквания на живота заставиха режима да преразгледа и до някаква степен да промени своето отношение към личните професионални качества именно в областта на материалното производство. И тук категорично се оформи групата длъжности, за които се искаха хора не за да служат, а за да работят. След понесени огромни загуби, след истинско разстройство и западане на цели заводи и фабрики, партията най-после, изглежда, проумя простата истина, че назначеният поради личните си връзки, партизанщината и благословията на Държавна сигурност функционер не е и не може да бъде добър инженер. Затова, без специално нареждане отгоре, някои местни ръководители започнаха още в първите години да търсят и привличат способни хора без оглед на идеологически съображения. В моята памет от инженерските години е останал един типичен пример. Държавният химически комбинат „Верила“ беше в пълен хаос, докато техническото ръководство не бе поето от инженер Славомиров, който само за няколко години създаде образцово предприятие. В последвалите години вратите на кариерата в материалното производство започваха все повече и повече да се отварят за способни хора, които, макар и обременени от надзора на тежък бюрократичен апарат и всевъзможни партийни тунеядци, успяваха да измъкнат предприятието си от тресавището.

Едно от любимите места на партийните паразити бяха научните институти. Нека само в скоби кажа, че режимът създаде в България огромен брой институти с научни задачи. Но тази особено полезна инициатива бе така изкористена, пак по линия на личните връзки и партизанщината, че по едно време едва ли не всеки некадърник, когото познавах от политехниката, работеше в някакъв институт. Резултатът от научноизследователската работа на повечето институти, разбира се, беше напълно плачевен. Никога няма да забравя, че веднъж, в качеството си на журналист и инженер, анкетирах десетгодишната дейност на един от институтите на Българската академия на науките. Не можех да повярвам на очите си, че цялата дейност на този институт, в който бяха вложени милиони и който имаше дузина надути ръководители и старши научни сътрудници — имаше за резултат куп елементарни статистики. Това беше един голям сапунен мехур от псевдо-научна дейност. Но важното беше, че хората от института имаха най-добрите и най-правоверните партийни референции.

Впоследствие под натиска на живота тази картина започна да се променя. Нали някой трябваше да върши работата. Така се стигна до втория етап, който продължава и до днес — етапа на твърде социалистическата симбиоза. Тя е между шефа на институт или предприятие, който обикновено е функционер от стария род (макар и вече снабден с диплома), и внимателно подбран талантлив специалист.

В самия български печат много пъти е било подмятано за тази узаконена практика на ръководители в производството или науката да си присвоят най-малко половината от постиженията на техни помощници или просто служители. Зная институти на Българската академия на науките, където директорът, който е типичен научен посредственик, направо си присвоява трудовете на своите сътрудници или най-малкото се подписва заедно с тях, като слага своето име на първо място. Неотдавна един от най-талантливите български химици напусна завинаги България и отиде да живее в Западна Германия с основен мотив, че му беше омръзнало неговият шеф да си присвоява собствените му изследвания. Тази симбиоза беше неизбежна, ако в миналото на способния специалист имаше нещо съмнително или неблагонадеждно. За да може да се отдаде на любимото си призвание, той имаше нужда от покровителството на силна на деня личност. От друга страна, силният политически посредственик само мечтаеше да попадне на човек, който поне да го снабди с някакъв елементарен научен авторитет. Така те се свързваха един с друг, при което функционерът беше експлоататорът, а талантливият специалист — експлоатираният.

„С моето име и с твоята работа ние ще отидем далече!“ — откровено бе казал такъв симбиозен научен корифей.

Така по силата на необходимостта способни специалисти започнаха да си пробиват път в икономиката, науката и техническите области. В шейсетте години из страната бе много популярен изразът: „99 процента от хората у нас вършат това, което не е тяхна работа!“

И това беше вярно, защото, както вече казах, критерият за професионалните способности не съществуваше. Колко пъти всеки от нас се сблъскваше в делничния живот с хора, които заемаха служби и длъжности, безкрайно далечни на техните способности. Колко пъти съм изпадал в ужас от почерка на командир на батальон, от речника на директор на предприятие или от отчайващата умствена ограниченост на важен обществен функционер. И беше веднага ясно като бял ден какво е изтласкало въпросния гражданин нагоре. При множеството ми писателски пътувания, когато посещавах непознати градове и непознати предприятия или обекти и се срещах с техните ръководители, за минута можех да идентифицирам силите, които стояха зад тях, кой, кога и как ги беше назначил. По правило командирското място принадлежеше на посредственика. Способният сътрудник, моторът на цялата дейност, беше някъде отзад, в сянка… и едва ли някога щеше да излезе на слънце. На пръсти броя случаите, когато способният специалист същевременно е бил с безупречно партийно минало, когато даден ръководител е бил най-добрият специалист в собствената си област.

Но направеният компромис в областта на материалното производство и науката, чрез който все пак бе даден някакъв път на способни специалисти, не се отнасяше до областта на културата, изкуствата и средствата за масова информация. Там продължи да владее с жестоко постоянство критерият за посредствеността. Нека дам един пример. Ако като млад химик вие излезете с оригинална и силна идея или предложите нова теория, имате добри шансове да получите простор за работа, дори под формата на натрапена ви симбиоза. Но ако като млад способен драматург напишете оригинална и силна пиеса, която както по форма, така и по съдържание е нещо ново, мога да ви гарантирам, че тя никога няма да види бял свят и можете да си я играете само у дома. С времето висшето партийно ръководство беше принудено да признае, че не може да се бърка във висшата математика, да дава компетентно мнение при производството на компютри или да се намесва сериозно в химически процеси. Но аз не познавам нито един висш или среден партиен функционер, който да не се смята за най-компетентен специалист в драмата, кинорежисурата, изобразителното изкуство, телевизионните постановки, поезията, журналистиката и изобщо всички области на културата. В специална глава аз ще разгледам с примери безогледното и некомпетентно вмешателство на висшето партийно ръководство в изкуството и литературата.

Но нека сега се върна пак на назначенията и продължа с един особен факт. Благодарение на различното отношение на партията към кадрите, от една страна, в материалното производство, науката и техниката, а от друга страна, в света на науката, изкуството и културата, в България се обособиха две доста различаващи се интелигенции — техническата интелигенция и идеологическата интелигенция. И трябва веднага да се каже, че от гледна точка на интелектуален багаж, индивидуално развитие, чувство за отговорност и особено професионални постижения — техническата интелигенция в България е далеч над идеологическата интелигенция. Фактически в страната има много повече истински инженери, истински лекари, истински агрономи, истински научни специалисти, отколкото пропорционално би трябвало да има истински писатели, журналисти, художници и т.н. Този факт не е изненада, а съвсем естествено следствие от закона за естествения подбор. И ето я крайната картина за всеки кандидат за кариера: ако той се е отправил в идеологическата област или в чисто паразитно-бюрократичната област, професионалните му способности нямат съществено значение. Но ако се е устремил в науката или производството, тогава той може да разчита, че законът за естествения подбор в края на краищата ще заработи в полза на неговия талант. Без принадлежност към някоя мафия и без благословията на Държавна сигурност той никога не ще заеме виден ръководен пост, но поне ще има удоволствието да упражнява любимата си професия, както и да чувствува, че разполага с някаква малка, но скъпа независимост, защото работата не може без него.