Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 64 гласа)

ОРЕЛА

Малкото автобусче на Съюза на писателите, купено специално за литературни четения, се носи нагоре по пътя за Самоков. Вътре сме половин дузина пишещи братя и сестри. Отиваме да изпълним по някакъв повод писателските си и обществени задължения. Вече разказах как във връзка с партийни конгреси, тържествено честване на всевъзможни годишнини и разни текущи партийни кампании писателски групи тръгваха из страната, за да изнесат литературни четения пред училища, казарми, предприятия, отечественофронтовски организации и т.н. Колкото и различни да бяха заглавията на тия организирани инициативи (като „Писателите всред народа“, „Срещи с читателите“, „Празници на българското слово“, „Писателите при героите си“ и прочие) — сценариото винаги беше едно и също. Знаех, че ни чака сцена, върху която винаги имаше дълга маса, винаги покрита с тъмночервен плат. Върху масата винаги слагаха вази с цветя, а зад нея имаше столове според броя на гостуващите писатели. Някои от последните намираха цветята за особено полезни, тъй като можеха да крият лицата си зад тях и избегнат участта на двучасови мишени за неколкостотин чифта очи. Чувствувах, че имаше нещо много вулгарно в тази помпозна конфронтация — ние, писателите, зад червената маса срещу народа, насядал в салона. Вероятно единственото нещо, което обединяваше и нас, и слушателите ни, беше принудата. И ние, и те — всички бяхме принудени да вземем участие в този литературен маскарад…

Никога и не разбрах по какъв начин организаторите комплектуваха писателските групи, защото често пъти представлявахме невероятна смесица — хора, които не само нямаха общи професионални разбирания, но твърде често се мразеха и презираха от дъното на душите си.

Все пак, в групата, която пътува в автобусчето по посока на Самоков, сме горе-долу хора с неутрални отношения. Води ни Орела — Орлин Василев, който е и най-старият от всички. Само ние двамата сме белетристи. Останалите са поети. Между тях са двете поетеси Лиляна Стефанова и Людмила Исаева. Преди да се качим на автобусчето, Орлин ми каза:

„Поетите са само така, за украшение. Важното сме ние двамата с тебе. Ти избери нещо по-съвременно, а пък аз ще избера нещо от съпротивата.“

Това обяснение Орлин в някаква степен ми дължи, защото предишната година пак ние двамата с Емил Коралов и Любен Станев ходихме да четем на строежа на нефтопреработвателния завод край Бургас пред публика, съставена главно от трудоваци и бараби. Резултатът от четенето беше пълно фиаско. Половината от нашите слушатели — предполагаеми читатели, се напиха, а другата половина се разпиляха в тъмнината и накрая само могъщият глас на Орлин ехтеше в полупразната, полуспяща зала. Нещата, които прочетохме, бяха ужасни. Емил Коралов измъкна някаква досадна глава от свой роман за Септемврийското въстание, Орлин Василев им чете за някакъв пребит от полицията комунистически герой, а аз им четох един невъзможно лош разказ за подвига на оня, дето спаси парните котли в Калугерово. Единствен Любен Станев се опита да им говори за нещо, което би заинтересувало тези буйни, естествени мъжища — жените. Но вече беше късно да спечелим публиката.

„Негодници! — развика се тогава Орлин. — Те не искат литература, а жени и ракия!“

Тогава ми се стори, че протестът му беше полусърдит и че в действителност той някак им завиждаше.

С Орлин се знаехме отдавна, но фактически първият ми сериозен разговор с него беше по повод мой разказ във „Вечерни новини“. Той ме спря на улицата и безцеремонно ме попита:

— Абе колко ти платиха на тебе за разказа?

— Шейсет лева — отвърнах. По това време 60 лева бяха много добра цена за вестникарски разказ.

Орлин пламна:

— Слушай — викна ми той с такъв глас, че хората по цялата улица се обърнаха. — Ти и Радичков ще престанете да подбивате цената! Аз съм й казал на Вики (редакторката във „Вечерни новини“), че минимумът за къс разказ е сто лева! Сто лева и нито стотинка по-долу! Какви сте такива да не си знаете интереса, бе! Стотачката и разказ от писател с име! Иначе да си печатат…

Орлин Василев обичаше и използуваше с рядък ефект мръсни, вулгарни или доста неприлични думи.

Той имаше славата на страстен поклонник на парите. За него се разказваха много и най-невероятни истории за пари. Неговата стиснатост беше пословична. В Бургаския театър, откъдето изгря и където залезе славата на Орлин като драматург, се клеха пред мен в достоверността на следния анекдотичен случай:

Орлин бил в града за репетиции на пиесата му „Заровеното слънце“, която беше така добре заровена, че никой по-късно не можа да я изрови. На обед той отишъл в най-добрия ресторант по това време — „Интер“ — и си поръчал лакерда или лаврак на скара. И тъй като все още бяхме в невинните търговски времена, донесли му една огромна порция. В това време в ресторанта влязла актрисата, която изпълнявала или трябвало да изпълнява роля в Орлиновата пиеса. Почтително тя попитала дали може да седне при него и маститият писател, който държеше да показва кавалерско отношение към жените, я поканил. Докато тя прелиствала менюто, Орлин й казал:

— Вижте какво, другарко. Тая риба на мене ми е много. Искате ли да си я разделим?

Момичето щастливо приело. Но когато накрая дошъл келнерът със сметката, Орлин най-спокойно му казал:

— Ще ми пишеш само половин риба! Другата половина ще си я плати другарката!

Момичето останало втрещено. Все пак и тя е знаела, че по онова време Орлин беше най-богатият български писател, а актьорската заплата беше мизерно малка.

Орлин работи дълго време в драматургията в странно партньорство с Боян Дановски. Злите езици твърдяха, че пиесите на Орлин фактически били писани от Дановски, защото след като те се скараха и разделиха, Орлин не написа никаква пиеса. Но докато все още бяха заедно, двамата започнаха да работят и върху някакъв сценарий. За работно помещение им беше предоставен долният етаж от вилата на генерал Жеков край Княжево. На горния етаж аз работех върху научно-фантастичен сценарий. В няколко седмици, докато продължи нашето съжителство, отдолу долитаха цели Орлинови канонади. Той обвиняваше Дановски, че нямал чувство за реалност и че…

„Сега му е майката да се удари!“ — любим и често повтарян Орлинов израз.

От Орлиновите тиради съм запомнил няколко забележителни израза:

„Слушай какво ти казвам! Хич не е важно какъв е животът, важно е какво може да се изкара от него! Ти не ми говори бабини-деветини, а гледай как да се изкара парата!“

Когато двамата с Дановски се скараха завинаги, в София се говореше, че това станало не във връзка със сценария, а във връзка с това кой да плати билетите за трамвая.

Теориите на Орлин за писателското заплащане ми станаха още по-ясни, когато той и аз бяхме избрани за ръководство на нашата секция в съюза. Орлин беше председател, аз бях секретар. Орлин реши, че другите членове са „идиоти“ (което значеше непрактични хора), и главното ни внимание беше заето с проекти как да увеличим заплащането на писателския труд. Бях от много малкото хора, които някога са били канени в просторния нов апартамент на Орлин в комплекса „Заимов“, и вероятно единственият писател, който някога е бил почерпен от Орлин. Едно кафе. Във всички кръгове на софийската културна общественост репутацията на Орлин беше изключително лоша.

„Абе не е важно те какво мислят за мене, важното е аз какво мисля за тях!“ — повтаряше той в такива случаи.

Почти всички млади го ненавиждаха, защото под претекст, че отстоява партийността в литературата, той нанасяше удари, където му попадне. Двамата със Стоян Даскалов бяха известни с това, че информираха високопоставените си приятели от Централния комитет и Политбюро за било и не било. Особено силен беше гневът на Орлин срещу превода на западни автори, вноса на западни филми и пиеси. Орлин откриваше най-черни антипартийни грехове в автори като Хайнрих Бьол, обяви Камю за чиста идеологическа диверсия, ненавиждаше Сартр. Но зад всичко това не беше трудно да се долови, че причината за Орлиновата омраза не беше идеологическа, а финансова. Той неведнъж ми казваше, че от чуждопоклонничеството на режисьорите най-много губим ние, българските писатели. Губим постановки, губим хартия в издателствата, губим бюджет в киното…

Орлин никога не каза, че губим и в творческо отношение, защото хората можеха да ни сравняват. Той правеше изказванията си винаги с много силни думи, а ако започнеше с нисък тон, това означаваше, че накрая щеше да има барабанен огън.

„Минавам вчера покрай книжарницата и какво виждам… «Чужденецът» на Албер Камю… и до него какво… Хемингуей… и до Хемингуей… Фокнър… и се питам — това ли е нашата партийна литература, това ли са книгите, от които има нужда комунизмът, за тези книги ли плащат нашият народ и нашата партия?… Къде е, питам, истинската, комунистическата литература?“

Орлин пренебрегваше факта, че въпросните книги бяха капки в огромното идеологическо-пропагандно производство.

Слушайки го много пъти, имах най-ясното впечатление, че за него партия, комунизъм, социализъм, Съветски съюз — всичко беше бизнес. Дълбоко бях убеден, че той не само не вярваше, но и никога не беше вярвал в комунистическата идея. Самият той беше истинският, класически капиталист, който за парата беше готов на всичко. Той не беше и никак глупав, защото знаеше, че ние наоколо разбирахме представленията, които разиграваше, но тъй като имаше огромно самочувствие, това никак не го смущаваше. Той притежаваше твърде интересния навик да гледа хората право в очите. Колко пъти съм се опитвал да пробия този поглед на зеленикавите му ококорени очи. Нищо. Това беше стена, зад която не можеше да се проникне.

Орлин премина през няколко етапа на големи партийни милости и още по-големи немилости. По едно време той стана народен представител, директор на Народната библиотека и заемаше още две дузини важни длъжности.

„Това не е библиотека, а министерство! — казваше ми той тежко. — Аз трябва по право да съм министър!“

Изглежда, че след като литературната му дейност пресъхна съвсем, той се устреми към обществено-политическата. Но тук Орлин май не си разчете добре крачките и прояви удивителна за неговите способности глупост. В София разказваха, че при едно от своите посещения в Москва Орлин си издействувал среща с един от секретарите на ЦК на съветската комунистическа партия, струва ми се, Демичев. И разчитайки на някакво недоволство на руснаците от Тодор Живков, Орлин наклепал здравата своя покровител от София, като изкарал положението в България извънредно опасно и че Живков едва ли не прикривал контрареволюция. За доказателство Орлин привел факти от българската култура. Но той трябва наистина да е бил много самоуверен, за да дръзне да си въобрази, че руснаците ще разкарат Живков и ще сложат някой като него. Първото нещо, което от Москва сторили, е било да информират София за Орлиновата акция. В резултат той изгърмя от всички постове. Ала това много не го засегна. Няма да забравя, когато във Варна, в Дома на писателите, виждайки приближаващия се Тодор Живков, Орлин гръмогласно извика:

„Кой казва, че в нашата действителност нямало прототип на положителен герой! Ето, другари, положителният герой пристига! Най-положителният герой на нашето време!“

Това беше Орела, както всички го наричаха. И струва ми се, че той знаеше през цялото време нещо, от което идваше силата му — че беше необходим. Той беше този вид човек, от когото партията винаги щеше да има нужда. За него не съществуваха никакви морални, политически или интелектуални скрупули. Важното беше неговото да не се губи.

… И сега той ни води за поредно литературно четене. Автобусчето пресича Боровец и се спуска надолу. Спираме в село Радуил.

— Какво значи за тебе Радуил? — пита ме Орлин. Вдигам рамена.

— Боб — казва той. — Фасул! — и обяснява на другите: — Най-хубавият, най-вкусният боб!

В селото, което е много голямо и има две гимназии, ние трябва да четем два пъти. Веднъж следобед пред учениците, а вечерта пред жителите на селото.

И ето ни пак сред така добре познатата и толкова противна обстановка. Червената маса, цветята, трибуната вляво и хората отсреща, които дори не проявяват любопитство към нашите особи. Орлин конферира. Той наистина е забележително конферансие.

„Ако ние сме писатели — заявява той, без да му мигне окото, — ние сме писатели заради вас! Да не си мислите, че е лесно човек да бъде писател! Някой ще каже, абе държиш там моливчето и си пишеш! Абе я ела тука, аз ще ти дам моливчето, па пиши, ако можеш! Писателството, другари, е мъка. Мъка и зор! Не е като това да садиш боб!“

Темата за боба започва знаменателно да проблясва във всичките му представяния още при първото четене.

„Сега пред вас е другарката Стефанова, която още не е опитала радуилски боб!“

— Всички тия „бобови“ намеци на Орела малко ни смущават, но криво-ляво изкарваме първото четене, след което Орлин ми казва:

„Сега отивам да го натисна председателя да донесе тука по десетина кила боб на човек, какво се овъртат!“

Той изчезва, но когато се завръща, познавам отдалеч, че е ядосан.

„Брей какви типове! — ругае той. — Не било им останало нищо от цялата реколта! Били дали всичко наряд! Абе, викам, как така, кому ги разправяте тия работи! По няколко шепи боб не можете да намерите! Че какъв Радуил сте вие!“

Започваме второто четене, в което материалът ни е по-свободен. Към партийната поезия от първото четене поетите прибавят сега и любовна лирика, а аз чета бракоразводен разказ. Орлин решава да не чете, а само да бъде конферансие. Трудно е за нас да повярваме в духовното си призвание, когато чуваме встъпителното слово на конферансието.

„Ние — започва Орлин — дойдохме при вас с най-хубавото от нашето производство! Но сега въпросът е — вие с какво сте дошли при нас? Защото нищо на този свят не става така, за бог да прости. Къде е най-хубавото от вашето производство?“

На мен ми идва да се завра под масата. Колегите крият главите си зад цветята, но Орела невъзмутимо и силно продължава:

„Или вие ще кажете, че вашият боб е по-голям лукс от нашата литература, стои по-нагоре и затова ви се свиди! Чуйте сега моите много талантливи колеги и си мислете!“

Хората от салона многозначително се смеят. Цялата бобена атмосфера, създадена от Орела, никак не отива на нашите пропити със сериозност и дълбок патос произведения. Ние четем, както се чете телефонен указател.

В паузата Орлин отново изчезва. Някаква мистериозна фигура го повиква зад сцената. Неволно чувам разговора:

„Само две кила намерихме в цялото село, другарю Василев! Казвам ви най-искрено, нищо не ни е останало. Ние сме царството на фасула без фасул! За посев не е останало…“

„Добре… това ще е за мене — казва Орлин, — пък другите… друг път.“

„Тези две кила ще ви струват…“ — продължава човекът от селото.

„Каквоо! — извиква Орлин с мефистофелски глас. — Как не ви е срам… да искате пари!…“

Онзи се измита в следващата секунда. Орлин се появява обратно с пълна книжна кесия.

„Чу ли го! — пита ме гой. — Две четения… за две кила фасул!“

Четенето продължава. Орлин конферира без никакъв ентусиазъм. Всичко върви толкова вяло, че в салона долу хората започват да си говорят. Внезапно Орлин скача от стола си, излиза на авансцената и разперва театрално ръце.

„Слушайте! — извиква той с пълен и почти страшен глас. — Това тука е поезия, а не е това, дето излиза от вашия фасул!“ — и внезапно забелязал, че в дъното някакво момиче продължава да разговаря, Орлин извисява още повече гласа си:

„Ей ти, моме, там, в кьошето! Я се обърни насам! Обърни се, де!… Кажи ми сега кого виждаш ти на сцената?“

Ние съзираме в полумрака смутено момиче, което мига на парцали. Тя не казва нищо.

„Виждаш — отговаря вместо нея Орлин — писатели! Поети! Хората на словото! Виждаш… Кирил и Методий!“

Това е незабравима картина. В секунда в салона е настъпила абсолютна тишина, всички до един са се извърнали и гледат смаяни този възпълен възрастен човек, с голяма глава, ококорени очи и таралежовска коса, който стои пред тях, разперил широко двете си ръце, като че държи в лявата свети Кирил, а в другата свети Методий. Това е апокалиптичен момент, когато едва ли някой би помислил, че зад думите и действията на комуниста, писателя, драматурга, общественика стои… радуилският боб.