Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 63 гласа)

ИМА И С ЛОКУМ

Може би най-голямото проклятие, което тегнеше върху работата на българските кинодейци, беше известното изказване на Ленин, че „от всички изкуства за нас най-важно е киното“. Горкото кино! Мнозина кинорежисьори в България завиждаха на кукления театър, защото нито Ленин, нито Сталин, нито Димитров бяха казали нещо за важността на кукления театър и едва ли някой идеологически институт му обръщаше сериозно внимание. В резултат българският куклен театър за дълго време беше истинско огнище на истинско изкуство. Но киното беше друга работа.

„Киното е най-важно за нас — обясняваше ми назидателно един от идеологическите полковници, — защото всеки среден филм се гледа от милиони зрители, докато дори най-сполучливото театрално представление не надхвърля няколко десетки хиляди души. Освен това, ако театърът сбърка нещо една вечер, на следващата вечер може да го поправи, докато във филма не можеш да режеш безкрайно!“

Поради тази му партийна важност киното имаше две привилегии. Първо, да бъде най-строго контролираното изкуство. И второ, да бъде удостоявано с рядкото внимание на първия партиен и държавен ръководител, който пръв виждаше новите филми и пръв си казваше мнението за тях. Особено силно беше това внимание по времето на Вълко Червенков, който по онова време лично решаваше съдбата на всеки нов български филм.

Човек може само да си представи състоянието на нещастните български кинодейци в деня, когато е трябвало да показват своята току-що завършена творба на този, от когото зависеше не само съдбата на филма, но в значителна степен и собствената им съдба. В края на краищата всички творчески проблеми, всички безпокойства, тревоги, надежди, илюзии, планове за бъдещето — всичко биваше свеждано до един-единствен въпрос: „Ще хареса ли другарят Червенков филма?“ В дните, преди филмът да бъде показан на най-важния другар, хората изпадаха в нервна треска и почти загубваха ума си в отчаяни опити да отгатнат какво ги чакаше. Дори онези с най-дебели партийни връзки не знаеха какво мнение щеше да падне от небето върху главите им. За разлика от своите приемници Червенков явно не се доверяваше на никакви партийни или държавни контролиращи киното институти и вярваше единствено на собственото си мнение. Той беше върховният кино-съдия в България и думата му беше закон.

На една подобна специална прожекция през петдесетте години Червенков трябваше да приеме новия филм на известния български режисьор Антон Маринович. Хората, присъствали на тази прожекция, ми разказаха един епизод, който според мен великолепно характеризираше епохата и жизненоважния инстинкт за компромис у хората на изкуството.

Залата била охранявана в истински кремълски стил. „Само дето топове и танкове нямаше наоколо“ — ми каза един от присъствалите. Били поканени общо около двайсетина души — отговорни работници от съответните идеологически ведомства, неколцина министри и генерали плюс режисьора и сценариста на филма. Всички те седнали на задните два или три реда столове. А Червенков седнал самичък на първия ред, така че между него и другите зрители на филма имало многозначително празно пространство. По-късно много пъти се споменаваше за това респектиращо празно пространство, с което първият човек на страната може би изразяваше своята недостъпност и презрение към ония на задните столове. В залата настъпила смразяваща тишина.

Филмът, чието заглавие съм забравил (може би „Златният зъб“ или „Нощта срещу 13-и“), бил на съвременна тема и това допринасяло още повече за мрачните предчувствия на неговите създатели. Но всичко тръгнало задоволително и в процеса на гледането хората се убедили, че всъщност нямали никакви основания да се безпокоят. Никъде в целия филм нямало дори най-слаб повей на критика и героическият патос (който според партията е неразделна част от партийното кино) се разгарял все повече и повече. Червенков мълчал и стоял изпънат като статуя, което някои тълкували като добър знак. Но дошъл един епизод от филма, където за няколко секунди животът сякаш пробил пластичната торба на социалистическия реализъм. Това било сцена, в която единият от героите на филма, партиен секретар, се почерпил със свои приятели по чашка ракия. И докато героите от екрана чукнали чашките и си казали „наздраве“, седящият на първият ред първи ръководител на страната скочил, ритнал заднишком стола си и с гръмотевичен глас извикал:

„Партиен секретар, комунист, да пие ракия! Какво искате да кажете с това? Нашите партийни секретари не са пияници! Как смеете да показвате такъв партиен секретар!…“

Прожекцията била моментално спряна и под светналите лампи целият партиен пуританизъм на Вълко Червенков се превърнал в трудно удържим гняв. Хората отзад, макар и на почетно разстояние, се вцепенили и никой не знаел какво да каже. Но в момента, когато всичко изглеждало загубено, режисьорът, Антон Маринович, се престрашил и дръзнал, макар и плахо, да се обади:

„Има и с локум, другарю Червенков! Има и с локум!“

Оказало се, че предвидливият режисьор снел същия епизод два пъти. Първия път партийният секретар и приятелите му се черпели с ракия, а втория път — си поднасяли кутия с локум.

Твърде показателно локумът спасил не само образа на партийния секретар, но и филма, и създателите му.

Ако Ленин беше жив, може би щеше да прередактира своето изказване, за да добие горе-долу следния вид:

„От всички изкуства за нас най-важно е киното. Но не какво да е кино, а кино с локум!“