Георги Марков
Задочни репортажи за България (67)

ОПИТИ ЗА УЕДИНЕНИЕ

Приближава полунощ. Масите в Клуба на журналистите са празни и келнерите търпеливо чакат нашата компания да си отиде. Те не са обикновени келнери, те са наши приятели и затова няма да гасят лампите с толкова неприятното „Файрум, затваряме.“ А ние стоим край полупразните половинки червено не защото имаме какво да си кажем, а защото ни е налегнала онази среднощна полуалкохолна носталгия към отдавна избягалата от нас чистота, принципност и вярност към себе си. Но разликата между нас и проститутки, които въздишат по девствените си години, е тази, че ние не признаваме чувството за безвъзвратност и вярваме, че все още е възможно да се върнем към някакво чисто и честно начало.

Току-що съм разказал за смрадливата станция с отпадъчните води, където хората водеха свой собствен живот, вън от обществото и може би вън от епохата. Разказът ми провокира всички присъствуващи и налага темата на вечерта: Може ли човек да избяга от това ужасно, разкапано, лицемерно, повърхностно и отчуждено общество? Може ли човек да се освободи от задълженията, които то му налага? Може ли да престане да бъде съучастник в твърде некрасивите му дела? Може ли да се уедини и заживее свой собствен живот?

Самото произнасяне на тия въпроси ни е много приятно, защото изведнъж ни поставя вън от категорията на другите и ние имаме всички поводи да си мислим, че сме нещо различно. Виждаш ли, ние съзнаваме порочността на живота, който живеем, което значи, че не сме загубили представа за хубаво и лошо, за истина и лъжа, за някогашните ни добродетели и сегашните ни грехове. Това чувство няма нищо общо с разкаянието, тъй като до него никога не се стига. Всичко се върти в полуясния тон на полусамосъжаление и полусамоирония.

— Колко пъти ми е идвало да зарежа всичко, да се закълна да не пиша, докато съм жив, и да стана горски или пазач на хижа! — казва един от моите връстници, известен разказвач, женен и улегнал човек. Той не е от тия, които говорят прибързано, нито пък е нещастен в семейния си живот.

— Защо тогава не опиташ? — питам го.

— Опитах — отвръща той и ме поглежда многозначително. После, доловил интереса на всички, продължава: — Беше преди три години, когато издадох миньорската книга и получих това писмо… Знаете… разказвал съм ви… Дано никога не получавате такова писмо… „Другарю писател, прочетох ви книжката и понеже ми се струва, че някои неща не са описани такива, каквито са, реших да ви драсна тия няколко реда и да ви разправя как умре Серафим…“ А този Серафим беше прототипът на моя герой, положителен гражданин с високо съзнание, образът на комуниста… а той да тръгне да бяга през граница и да го застрелят на място…

Тук моят връстник отпива голяма глътка от чашата си и малко смутен от изпълнената с любопитство тишина, казва:

— Заради този Серафим погледнах назад и ми се видя, че всичките ми герои бяха повече или по-малко Серафимовци… И тогава реших да погреба цялата литература, да отида в истинска мина, да вляза под земята и да стана истински миньор. Не беше някакво романтично хрумване, а добре сметнах всичко… Разбира се, имах чувството, че в края на краищата от този престой под земята можеше да излезе и книга, но без Серафимовци… Да не ви разказвам за рева на жена ми, която извика „или мината, или аз“, нито си заслужава да ви разказвам за баща ми и майка ми, които направо ме пращаха при психиатър, нито за поздравленията в редакцията, че съм намерил кураж да „отида при живота“… Не се обадих на никакви началства, не използувах никакви връзки, а отидох и се записах в мина К. за помощник-копач. По-ниско от това няма. На правиха ми медицински преглед и ме зачислиха в бригадата на един, който се казваше Никифор… Но още като ме видяха другите работници, като погледнаха какви тънки и нежни бяха пръстите на ръцете ми и се заслушаха в езика, който им говорех, разбрах, че ме приеха не само като чужденец, но изобщо като нещо неприятно чуждо, почти натрапник… с когото те не знаеха как точно трябва да се държат. Още в този момент ми стана ясно, че те никога, никога нямаше да ме приемат за свой и аз никога нямаше да стана като тях… Но все пак, казах си, толкова по-добре, значи ще се изолирам напълно от всичко… Детински илюзии… Още на другия ден следобед ме извика не друг, а самото най-висше началство. Влязох при него, а той тича от бюрото с протегната ръка и ми тръсва една реч като монолог от пиеса на Величко Нешков… колко щастлив бил, колко чудесно било човек на перото да дойде в мината, да види как хората живеят и работят, да понесе всички несгоди… Каза ми, че са ми преместили вещите от общежитието, че ми дава апартамента за гости, две огромни стаи, кухня, баня и жена, която да ми готви отделно, пошушна ми, че ако съм по „тънката работа“, мога да си водя мадами, и накрая ми каза, че копачеството въобще не е за мене, а той измислил специална длъжност — помощник завеждащ техническия прогрес… И както разбирате, цялата ми идея за „трудово уединение“ се провали още в самото начало… Завеждащият техническия прогрес, който беше фаворитът на директора, си клатеше краката, а аз му помагах… Главната ни длъжност беше да забавляваме директора и неговата компания от местни началства, да се напиваме като прасета и да говорим глупости… И там в течение на две седмици (повече не можах да издържа) видях, че те живееха горе-долу същия вид живот, който се живее и тук… Те си имат своя клуб, своите келнери, своята местна власт, своите любовници… И отношенията им са почти същите — хитро съобразяване откъде духа вятърът, „четка“ за по-силния, ритник за по-слабия, единодушно гласуване на резолюции, състезания по надлъгване, демагогия… Всичко това още по-остро изразено, отколкото при нас… още по-първично… И тогава се запитах: от какво съм избягал и при какво съм избягал? Техният живот беше лошо копие на нашия, тукашния! — моят връстник завършва разказа си с тъжна усмивка.

— Това е, защото не си могъл да останеш незабелязано с копачите! — забелязва някой.

— Невъзможно! — отсича моят връстник. — Хората веднага те забелязват, че си от друго тесто, и това е краят! Освен това, дори да те приемат, много се съмнявам дали ще можеш да живееш свой собствен живот. Там ясно разбрах, че животът на всички ни е толкова обременен от присъствието на другите, ако щете, от натрапничеството на другите, че не е възможно нито да останеш сам, нито да преживееш сам… Мисля, че с тая идея — да бъдеш господар на себе си, е свършено веднъж завинаги. Какъв господар можеш да бъдеш на себе си, когато дори не принадлежиш на себе си!

— Ти си направил грешка — казва колегата, който се бе обадил преди малко и който явно не може да приеме разказа. Той добавя: — Трябвало е да бягаш не при хората, а от хората. Да се отдалечиш някъде, сам-самичък, като Васил например, цял месец се е затворил у дома си и не излиза…

Ние се засмиваме, защото познаваме Васил добре. Това е редовният му позьорски номер. След като е досаждал на цяла София от година време и е омръзнал на всички, той се затваря у дома си, за да предизвика някакъв интерес към себе си…

— Васил се отделя от обществото единствено за да се намери след това в центъра му!

— Аз се опитах да се махна за дълго време и да живея сам в планината — неочаквано се обажда седналият вляво от мен поет и редактор, когото нека нарека с измисленото име Иван. Той приближава четиридесетте години, има приятно младеещо лице и е известен с острия си език.

Наливаме чашите отново и се приготвяме да чуем неговия разказ. В дъното на клуба келнерите търпеливо чакат да свършим и да си отидем.

— И мен веднъж ме стегна шапката. Всъщност много пъти ме е стягала, но дойде момент, когато всичко преля… — започна Иван. — Просто всичко ми беше омръзнало до смърт — едни и същи хора, едни и същи приказки, едни и същи отношения, едни и същи картинки… и си казах, за какво съм дошъл на този свят, да живея моя живот или техния? И без никакви сантиментални или неврастенични чувства седнах и си направих сметката… Първо, не бях на щат никъде, защото от години живеех от хонорари, значи можех да тръгна, когато си искам. Второ, нямах никакви семейни или любовни задължения. И трето, след тези два глупави филма получих за сценариите доста пара, така че при внимателно харчене можех да изкарам няколко години поне… По това време близо до връх Богдан, в Средна гора, на около два-три часа път пеша от Копривщица беше хижа „Богдан“, една стара, полузапусната съборетина, без телефон, без електричество и без път. Цивилизацията още не беше дошла там. Само дето Мако Даков беше съсипал тая чудна гора… Буките редееха, но все пак беше друг свят. В хижата живееше само пазачът бай Луко, полуинвалид от войната, много добър и приятен човек. Легла нямаше, имаше само нари, застлани със сламеници, и едни груби одеяла, дето ти драскат лицето като гласпапир… Отидох там през октомври, когато сезонът беше свършен, и знаех, че дори и редките посетители на хижата ще изчезнат… Мислех си, отначало ще почна в хижата, а после ще си направя някакво бунгало в гората или пък ще си опъна палатка… Взех си книги, петромаксова лампа, топли дрехи, всичко, от което имах нужда. Бай Луко ме прие много добре. Човекът се зарадва, че ще има компания за през зимата. Почнахме да събираме дърва от гората и да ги трупаме зад хижата, да притягаме прозорците за студа и изобщо си живеехме добре. Както хората от твоята станция, нямахме радио и единствената музика беше тази, която идваше от каракачанските стада. Те пасяха по билото. Покрай бай Луко се сприятелих с каракачаните и се разбрахме да ни дават мляко всеки ден и когато се случи да колят овца, да ни продават месо. Каракачанските овци не са като полските овци. Месото няма дъх и е много вкусно. Изобщо всичко тръгна по-хубаво, отколкото можех и да мечтая. Такова чудно удоволствие е човек да седи в тишината край скалата, където се е крил Детелин войвода. Всичко наоколо е обрасло със здравец и е такава девствена чистота и хубост, че всичко у тебе някак се избистря… Тогава разбрах, че Средна гора не е просто някаква планина, а жива природна душа. Можеш да говориш с нея, както казваше бай Луко, винаги ще те чуе…

— Жива идилия! — забелязва насмешливо моят връстник.

— Защо не! — повдига тон Иван. — Какво лошо има в идилията? Ние свикнахме, че ако няма чувствителна доза мръсотийка в живота, нещата не са реални!… И така, живеех си аз гази зима на хижа „Богдан“ с бай Луко и неговото куче, падна дебел сняг и всичко стана като в приказките, не някаква ефектна алпийска хубост за илюстровани картички, а дълбоко човечна, близка хубост, която не те смайва с „ах“ и „ох“, а влиза вътре в тебе и те прави щастлив… Сигурно това бяха най-щастливите дни, откакто се помня. По някое време бай Луко изчезна, отиде в Копривщица при семейството си, и аз си стоях сам-самичък и гледах нощем на лунната светлина как зайците играеха по снега, и слушах вълчи вой, и си казвах… ето, така трябва да се живее… И точно тогава, така да се каже, на върха на моето щастие, внезапно ми дойде идеята, че аз съм точно същият вид обществен подлец като всяко грубо егоистично животно, като всеки тукашен въжеиграч и кариерист, който върши всичко с една-единствена цел — да постигне щастие за себе си. Дойде ми на ум, че моето безразличие и безотговорност към всичко, което ставаше извън пределите на хижа „Богдан“, беше напълно еднакво на безотговорността и безразличието, с което много наши приятели си пробиват път в живота. Казах си, с какво право мога да смятам себе си за по-почтен и по-достоен човек, след като цялото ми възмущение от мръсотията в живота ме води до щастлива изолация, където всичко ми е наред и мога да си живуркам щастливо с каракачанското мляко и дивите зайци. Изведнъж си спомних, когато изгониха групата актьори от Военния театър с Наум Шопов и жена му. Тогава аз отидох при един от моите най-добри приятели, писателят Р., който щеше да вечеря същия ден със… знаете кого… и го помолих да каже две думи, за да смекчат наказанието на актьорите… А той ми отговори: „Братче, аз съм се изолирал от всичко. Живея си моя живот, нищо не ме интересува и кой каквото е дробил, да си го сърба!“ Призля ми, като го чух. Но на „Богдан“ ми призляваше още повече, като си помислих, че аз постъпвах точно като него. Моите работи си бяха наред, аз бях доволен и щастлив… а пък другите — да вървят по дяволите… По силата на всякакъв морален критерий човек можеше да постави знак за равенство между мене и кой и да е обществен архинегодник. И в двата случая мотивите бяха едни и същи — ти да си щастлив, пък светът, ако ще, да изгори…

Иван млъква за момент и после добавя:

— Аз не приемам, че в наше време и в нашето общество човек има право да се уединява и да се затваря в някакво си негово щастие!

На масата настъпва дълга тишина. Виното е изпито. Киро келнерът тихо прибира чашите. Аз си мисля за двете селски момчета, които една нощ ме спряха по пътя от Пловдив за Хисаря. Две много будни и свестни момчета. Няколко месеца по-късно те ми написаха потресаващо писмо, с което ми разказваха за произвола и побойничеството на местния партиен секретар. Молеха ме да се опитам да направя нещо чрез вестниците, да предизвикам анкета, защото всичките им опити бяха задушени отнякъде отвисоко. И тогава по същия безотговорен и подъл начин, за който Иван разказа, реших, че не трябва да се бъркам в тая работа, че съм се уединил и нищо друго не ме интересува… Това писмо, което бях хвърлил в старата архива зад бюрото си, завинаги щеше да ми напомня колко удобно е (пък и колко полезно е) да се изолираш от чернилката на живота, нека другите да я гълтат…