Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 64 гласа)

ОПРАВДАНИЕТО

Искам да подчертая особено силно, че в годините между Унгарското народно въстание и Чехословашката пролет в България не се е говорило за нищо друго повече отколкото за последователност на убежденията, т.е. на позицията. Може да звучи странно и нелогично, тъй като истински последователните граждани бяха (по моя преценка) съвсем малко, но всички, които бяха демонстрирали непоследователност, смятаха за нужно да дават някакво обяснение. Казват ми, че днес вече не е така, че моите познати и бивши приятели, които заради непоследователността си направиха голяма кариера, повече не смятали за необходимо да обясняват каквото и да е. Но в ония времена това беше всекидневна тема, това беше неизбежната червена нишка на всички разговори, може би защото в цялата атмосфера съществуваше някаква полусантиментална въпросителна, на която мнозинството се смяташе задължено да отговаря. Обяснението се налагаше поради това, че много хора открито или дискретно бяха декларирали своите позиции на принципно несъгласие с текущата политика на партията, с недъзите на режима, за да се озоват след време в положение на проводници на отречената от тях политика и да станат защитници на същите недъзи. Трябва да съм чул поне стотици обяснения, при това без да съм ги искал и без някой да е задължен да ми ги дава. Просто всеки обясняваше всекиму защо е приел нещо, защо сега мисли така, защо се е променил. Трагикомично или не, но всеки представляваше едновременно обществената съвест и индивидуалния й нарушител. Всичко беше такава невероятна каша, в която дори министри се оплакваха от собственото си правителство, хора от Държавна сигурност — от собствения си институт, и писателите — от собствените си книги. В нормално общество това вероятно би могло да се смята за положително явление. Но при нас беше просто игра, част от ритуала на обществото. Господи, колко пъти наивното заключение е било: „Щом всеки знае, всеки съзнава, че е изменил, това ще доведе до нещо ново.“ В действителност крайният резултат на всички обяснения, оправдания и изповеди беше — нищо.

Ако трябва да обобщя всички оправдания, бих ги свел до два основни мотива, върху които се изграждаха всевъзможни варианти. Първият и най-популярният мотив за промяната на позиция, за приемането на корумпиращо предложение, за целия процес на покачването и изкачването на „стълбата“ беше, че ТАКА ПРАВЯТ ВСИЧКИ. С други думи, най-популярното оправдание бяха другите.

„Да не съм луд да откажа, всеки ще приеме! Защо аз ще съм баламата!“

И въпросният другар, който до вчера беше самообявил се бунтовник и храбро разказваше милиционерски вицове, като наричаше властта „ТЯХ“, внезапно се появяваше като строг и изпълнителен член на някакво управляващо тяло. Някои по-гъвкави дори имаха нахалството да идват и питат предварително: „Абе, предложиха ми тази работа… може да ти звучи смешно, но си викам… защо да не приема. В края на краищата може и да направя нещо повече, ако приема…“

Така стигаме до втория основен мотив, който по-гъвкавите кариеристи издигаха като свой личен лозунг. „Приех, защото отвътре ще мога да въздействувам много по-силно за промяна на нещата.“ Като декларация това изглежда много убедително. Такива хора често казваха: „Нищо няма да постигнем, докато стоим отвън. Нищо не зависи от нас. Ние сме оставили властта на мекеретата и се чудим, че не върви. Ако всички влезем вътре, ако всички се озовем на важни и командни места, тогава бихме могли да влияем върху цялата политика.“

В същия дух дълго време се агитираше, че всички безпартийни трябваше да влезем в партията, защото това беше пътят да получим отговорни позиции.

И ако на пръв поглед това оправдание изглежда смислено, човек трябва да е много глупав, за да го повярва. Първо, властта изискваше от приобщилия се другар да играе, строго спазвайки нейните условия. И второ, веднъж озовал се на стълбата, новият властник загубваше не само чувствителността си спрямо правдата и неправдата, но и развиваше във висша степен инстинкта за самосъхранение, т.е. с всички сили се стараеше да се закрепи на поста си и да отиде по-на-горе. В най-добрия случай човек можеше да разчита на известна толерантност от страна на новия началник, който понякога си спомняше бунтовническото кафеджийско минало.

Колкото и да ми е тъжно, трябва да приема факта, че огромната част от тези бунтовници всъщност, както Парамуна се бе изразил, се бяха бунтували за собствен кокал. В момента, в който го получиха, бунтът свърши. Нищо в обществената атмосфера не бе се променило, всичко си вървеше по старому, ставаха абсолютно същите безобразия, извращения, произволи, безпринципност, демагогия, обществени и лични подлости, само че нашите герои бяха от другата страна. В писателските и литературните кръгове, всред които се движех, има толкова много примери. Може би най-яркият е този на някогашния ми приятел, поетът Любомир Левчев. Или пък вземете групата млади критици от онова време начело с Тончо. Жечев, Здравко Петров и Кръстьо Куюмджиев, вземете цяла дузина млади и не толкова млади белетристи и всевъзможни културни дейци. Но нека подчертая, че тук не става дума за „КОМПРОМИСА“, който малко или много се прави от всички в името на нещо и който понякога е бил оправдан, понякога не, а за генерална промяна на позицията, за отказ от една вяра и приемане на друга вяра. Огромна част от борците срещу господството на Караславовата група през 60-те години, която дълго бе отъждествявана с режима, се оказаха далече по-неприятни, реакционни, догматични началници в нашата култура, отколкото най-ярките представители на сталинизма. Погледнете само каква шеметна кариера направиха „антикараславовците“: Георги Джагаров, Богомил Райнов, Павел Вежинов, Драгомир Асенов, Любомир Левчев, Дико Фучеджиев и т.н. Даже имам впечатлението, че всеки шумен бунтовник сякаш избира бунта като най-сигурна заявка за… добър кокал.

Така че оправдания „така правят всички“ или „правя го в името на промяната“ се оказаха било измами, било самоизмами. И в двата случая „другите“ бяха повод за собствено благополучие.

Но един от най-интересните случаи, при който човек оправдава себе си изцяло с другите, е този на другаря М., високоиздигнат фаворит на режима с определено влияние в културната сфера. Една вечер, под въздействие на алкохол и носталгични спомени за невинната младост, на терасата на ресторанта „Щастливеца“ край „Алеко“, аз чух история, която ми направи силно впечатление:

Някъде през 1950–1951 година М. бил студент в Софийския университет. По произход и убеждения семейството му заемало добро място в новото общество. Но от чист идеализъм в отговор на сталинския терор и зулумите на българските диктатори М. влязъл в нещо като конспирация на студенти и ученици, която целяла издаването на нелегални, бунтарски бюлетини. Странно или не, повече от участниците в тази конспирация произхождали от семейства на неутралната средна класа или пък от комунистически семейства. Между тях нямало т.нар. „класови врагове“. Въпреки дръзкото желание на младежите да се противопоставят на вилнеещия терор, въпреки клетвата им, че ще се борят с всички сили за „доброто на народа“, нещата не стигнали далече поради липса на средства и възможности. Те не могли да осигурят необходимия им циклостил за отпечатване на материалите и докато се лутали да го търсят, някой ги предал. И, разбира се, сталинската Държавна сигурност без никакво колебание ги изловила и през лятото на 1951 година всички се озовали в лявото крило на Централния затвор, където се водели разпитите на задържаните.

Тук М. подробно разказа как са го задържали на улицата, как са го отвели в затвора на булевард „Столетов“ № 21, как са го държали целия ден изправен, с опрян нос във вътрешната стена на затворническата килия и как започнали разпитите за разнищване на страшната вражеска конспирация. По време на едно разминаване в коридора той успял да зърне за миг двама от своите съзаклятници, ученици в последния клас на гимназията. Дланите на ръцете им били силно подути и от тях капела кръв. От тази картина косата му настръхнала. После, затворен в една от килиите на седмото отделение, той слушал среднощ стонове и вопли на момчета, които се опитвали да бъдат мъже.

Но той бил изненадан, когато го свалили в полунощ долу, в седми кабинет, за разпит. Следователят, които водел разпита, бил млад човек с интелигентно лице и както М. по-късно научил, бил единственият следовател със завършено висше юридическо образование. Имало още двама души от Държавна сигурност, които по-късно напуснали. Следователят, който имал капитански чин, макар и в цивилни дрехи, започнал разпита много внимателно с най-приятелски тон. Той не се интересувал толкова много от признаване на необходимите факти, колкото от подбудите, или, по-точно, от психологическата основа на тази „детска“ конспирация, както се изразил. Разговорите между двамата продължили дълго, в течение на няколко месеца, и никога капитанът не повишил тон, нито заплашил М. с побои или инквизиции. Само веднъж в кабинета нахлул някакъв майор Станко, който ревнал от вратата: „Абе какво му се церемониш на това копеле!“

Но капитанът не нарушил своя приятелски тон и разпитът често пъти имал почти психоаналитичен характер. Той се впущал в дълги екскурзии в собствените преживявания на М., които били следвани от литературни и философски дискусии. Но зад всичко това вървял неумолимият арестантски режим. М. бил в „единочка“, често пъти само на вода и малко парче хляб и което било най-мъчително — сред страшните викове и вопли на измъчвани хора.

„Аз не знаех как да приема този следовател — ми каза той. — От една страна, разбирах, че в неговото отношение нямаше никакви симпатии, колкото и любезен да беше, а от друга страна, струваше ми се, че той ме разбира и дори че в някаква степен ми съчувствува. Ако той се бе държал като майор Станко, нещата щяха да бъдат съвсем ясни, но всичко беше някаква мистерия. Аз пишех и пишех цели купища листове, някои от които бяха на тема «Защо обичам Достоевски?», или «Ако си писател, какво би писал». А междувременно с всеки изминат ден аз отпадах и губех сили. Понякога ми се искаше да го ударя, да го предизвикам, за да спрем тоя безспирен, идиотски диалог, и някак да прогоня вечната му усмивка… Но в някои съществени моменти лицето му придобиваше особено изражение. Това беше всеки път, когато му обяснявах, че ако нещо сме възнамерявали да правим, то е било заради народа. Дори си спомням, че употребих израза «щастието на другите», което някак го засегна. От време на време ми се струваше, че той ме мрази, защото аз някак отговарям на собствени негови проблеми, и той се стараеше да получи друг, желан отговор. След около един месец разпити една вечер той ми каза:

— Слушай, ако продължавам да се занимавам с тебе, то е, защото искам да ти помогна. А искам да ти помогна, защото си интелигентен човек и нашето общество има нужда от такива като тебе. Бедата е, че си напъхал в главата си куп сантиментални глупости, които аз искам да махна оттам! Разбираш ли, бих могъл да те препратя при майор Станко и да се свърши цялата работа, но аз мисля, че ти можеш да бъдеш спасен, разбираш ли ме…“

М. дори не знаел накъде избива цялото следствие. Внезапно последвала една нощ на очни ставки, при които той видял почти всички свои приятели, доведени до неузнаваемо положение — бити, брадясали, мръсни. И в края на този среднощен парад на изпитанията капитанът казал със зловещ смях: „И вие си въобразявате, че правите нещо за народа, че народът има нужда от такива като вас! Народът дори не ви е забелязал! Нито ще ви забележи!“

Няколко сутрини по-късно М. бил свален около 8 часа сутринта в кабинета на капитана. Той го посрещнал много любезно и му казал:

— Днес е Девети септември и за да покажем на тебе и на такива като тебе, че въпреки всичко ние вярваме в доброто начало, решихме да те пуснем да си идеш у дома за празниците. Но вдругиден, на 11-и, точно в 9 часа те искам тук, пред вратата. Иди да те обръснат и си почисти дрехите… — и внезапно ухилен, капитанът казал: — Съжалявам, но ще трябва да ходиш пеша, защото всички превозни средства са спрени заради манифестацията. Ти живееше в Бояна, нали? От площад „Македония“ петицата върви, но ти ще трябва да минеш пеша по „Пиротска“ до „Христо Ботев“… — той му обяснил точно маршрута.

Когато се намерил пред вратата на затвора, М. не можел да повярва. Той вървял бавно, защото бил много отслабнал, смъкнал се надолу и свил вляво по „Пиротска“. Било вече около девет и половина и цялата улица била задръстена с чакащи реда си манифестанти. Било истинско море от хора, всички облечени в най-празнични дрехи, окичени с цветя, носещи разноцветни лозунги. Десетки оркестри свирели и на много места се извивали хора. Времето било великолепно, слънчево, всичко плувнало в някакво спонтанно щастие и ликуване. Бащи подхвърляли във въздуха малки деца и гласовити агитки скандирали до прималяване: „Сталин-Червенков! Сталин-Червенков! Веч-на друж-ба!“…

Констрастът между тази картина и затвора бил смазващ.

„Изведнъж почувствувах, че нещо ме стисна за гърлото — ми каза силно развълнуван М. — и както се промъквах между тези ликуващи тълпи, аз не можех да спра сълзите си, аз хълцах като дете и си представях подутите разкървавени лица на моите приятели, удвоените от гумените бичове длани, нашите адски нощи, ужаса, през който минавахме, и само повтарях като в лудост «заради тези хора ли…, заради тези хора ли…» Едвам се довлякох до площад «Македония», където моят собствен курс от университета се бе разгърнал в огромно хоро, удряха тъпани, пищяха кларнети и викаха «Сталин-Червенков!»… Исках да се хвърля под трамвая… И тогава вътре в мене избухна страшна злоба, всъщност тя ме спаси от полудяване… аз почти извиках… «Добре, мили хора! Щом такава е играта, вие не ме интересувате повече! Аз ще гледам мене си! Аз ще си направя моя живот! А вие, продажни и подли души, живейте вашия и да не сте посмели да ми се оплаквате, че страдате! Вие просто не ме интересувате!»“

Шокът от тази деветосептемврийска разходка е бил толкова силен, че впоследствие М. е трябвало да бъде лекуван от професор Шипковенски. Но на 11-и септември в 9 часа сутринта в Централния затвор капитанът го посрещнал с продължителен и многозначителен поглед.

„Струва ми се, че ти проумя някои важни неща! — казал му той. — Аз вървях след тебе и видях всичко.“

М. тъпо мълчал. Било му все едно. Дали му условна присъда. В следващите 15 години той направи забележителна кариера. И тази вечер на „Щастливеца“ той ми каза: „Оттогава насам аз съм това, което съм, и мисля, че съм прав.“

Това беше неговото оправдание. Не съм сигурен обаче дали го удовлетворяваше. Защото той знаеше, че е от ония, които удобно оправдават собствените си грехове чрез греховете на другите.