Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (1) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

ПОСВЕЩАВАМ

на всички, които не доживяха да

разкажат това.

И нека ми простят,

че не всичко съм видял,

не всичко си спомням,

не за всичко съм се досетил.

През хиляда деветстотин четиридесет и девета година попаднахме с приятели на забележителна дописка в списание „Природа“, орган на Академията на науките. Там бе отпечатано със ситен шрифт, че по време на разкопки на река Колима открили находище под леда — вледенен праисторически поток, а в него — смразени представители на изкопаемата (отпреди няколко десетки хилядолетия) фауна. Тези, риби ли ще ги наречем, тритони ли, се запазили до такава степен в прясно състояние, твърдеше ученият кореспондент, че след като счупили леда, присъствуващите тутакси ги изяли с наслада.

Вероятно списанието трябва доста да е учудило многобройните си читатели как ли толкова дълго се е запазило месото на рибата в леда. Но малцина от тях са вникнали в истинския жизнеспособен смисъл на дописката.

А ние веднага го разбрахме. Представихме си цялата тази сцена ярко, с всичките й подробности: как пренебрегнали благородните интереси на ихтиологията, хората един през друг, настървено са откъртвали парчета от хилядолетното месо, как са го мъкнели до огъня, размразявали са го и са го поглъщали.

Разбрахме го, защото самите ние бяхме сред тези присъствуващи, частица от могъщото племе на зековете^[1], което единствено на този свят може на драго сърце да излапа тритон.

А Колима бе най-големият и знаменит остров, полюсът на свирепостта в тази удивителна страна ГУЛАГ, накъсана от географията на архипелаг, но скована от психологията в континент — почти невидима, почти неосезаема страна, населена от народа на зековете.

Този архипелаг бе насякъл на късчета и бе изпъстрил другата страна, поместила го в себе си, бе се врязал в нейните градове, бе надвиснал над нейните улици — и въпреки това повечето хора ни най-малко не се досещаха, мнозина бяха чували смътно за него и единствено посетилите островите му знаеха всичко.

Ала сякаш онемели на тези острови, те пазеха мълчание.

Нещо нищожно малко за този Архипелаг излезе на бял свят след неочаквания поврат в нашата история. Но същите ръце, които ни слагаха белезниците, сега примирително ни възпират: „Недейте!… Недейте да ровим миналото!… Който миналото спомене, окото му да изтече!“ Само че пословицата завършва така: „А който го забрави — на него и двете!“

Изнизват се десетилетия — и безвъзвратно заличават белезите и раните от миналото. Някои от островите през това време се стопиха, полярното море на забравата прехвърля вълните си над тях. И някой ден през бъдния век този Архипелаг, въздухът му и костите на неговите обитатели, сковани в ледените находища, ще се появят като неправдоподобен тритон.

Не дръзвам да пиша историята на Архипелага: нямах възможността да чета документи. Но дали някога някой ще има тази възможност?… Тези, които не желаят да си спомнят, имаха вече доста време (и още го имат) да унищожат всички документи без остатък.

След като приех не като позор, не като кошмарен сън този чудовищен свят, в който прекарах единадесет години и почти го обикнах, а сега вече, по силата на щастливия поврат, станах пълномощник на мнозина в по-сетнешните им разкази и писма — може би ще съумея да изнеса нещо от костите и месото — от още всъщност живото месо, от живия тритон?