Георги Марков
Задочни репортажи за България (41)

ЖИЛОТО И МЕДЪТ НА ТУРИЗМА

С приятелско семейство решаваме да отидем заедно на курорт, и то без да ползуваме писателски или журналистически привилегии. Още преди започването на сезона организираме всичко. Купуваме си билети за влака до Видин, после ангажираме каюти в кораба „Георги Димитров“ до Русе, където пък в новия хотел на „Балкантурист“ също си запазваме стаи. Оттам през Варна щяхме да отидем на курортния комплекс „Слънчев бряг“ за 20 дни. Всичко е предплатено и когато тръгваме, носим в джобовете си съответните разписки.

До Видин всичко върви нормално. Но когато вечерта се явяваме на пристанището, за да вземем каютите, в които се предполагаше да спим, тъй като корабът тръгва много рано сутринта — ни посреща първата изненада.

„Никакви каюти за българи!“ — безцеремонно ни заявява отговорният офицер.

Оказва се, че някаква западна група, струва ми се, французи, са заели каютите, дадени на българи.

„Вие разбирате, другари — обяснява ни друг служещ, — че ние не можем да оставим така западни туристи, които плащат във валута… Това е помощ за нашата икономика…“

Ние обаче не се трогваме много от този патриотичен апел и реагираме остро. Трябва да се показват разни карти, тъй като по традиция вече при подобна кавга в България най-важният въпрос е кой ще извика по силно: „Ти знаеш ли кой съм аз?“ Всеки, който не си послужи с този въпрос, е обречен на загуба. Може би защото приятелят ми беше по-известен гражданин, капитанът проявява жест и ни настанява всички в собствената си каюта и тази на друг офицер. Настанявайки се, ние чуваме в коридора възрастна жена да плаче, че са я изгонили от каютата й, за да я дадат на проклетите чужденци. Всичко е толкова противно и нашето настроение се разваля, сякаш предчувствуваме, че случилото се на кораба е само началото. Все пак на другия ден хубавото време, цялата прелест на пътуването по Дунава и най-вече отличният корабен ресторант ни помагат да забравим неприятната вечер.

Пътувал съм много пъти по Дунава и мисля, че това е един от най-красивите пътища, които предлага българската природа. Вляво е безкрайната румънска равнина, вдясно — пълният с характер и внушителност български бряг. Корабът елегантно се движи по течението на реката, ние правим слънчеви бани на горната палуба и се къпем под душовете, радиото свири приятна забавна музика, когато някой (при всяко пътуване този глас призрачно се появява) казва: „Белене.“

Всички българи, които се намират на кораба, обръщат глави и дълго гледат към зеления остров, докато той изчезне далече назад. Като че музиката на радиото внезапно се превръща в крясък на кукумявка, цялото невинно очарование на реката изчезва и слънцето отива по дяволите, за да дойдат страшните представи от толкова разкази и слухове за този остров на българската мъка и смърт. Едва ли има българин, който да не познава някой жив или мъртъв обитател на тази най-вярна витрина на социализма. Близки приятели, състуденти и съученици са преминали през адски изпитания само на един хвърлей от кораба на нашето удоволствие. Тук е бил Васил, когото са държали вързан с вериги цели две седмици в лодка, заклещена всред ледовете на най-студения февруари, Стамен, който е бил карциран денонощия във вода до гушата, момчета от политехниката, които са били застреляни на място без повод и присъда… Веднъж, провесил крака над водата, някакъв хлапак с китара пееше от кораба странна песен:

Дунав, бели Дунав, тихо си течеш,

Дунав, черни Дунав, страшна мъка ти влечеш…

Разбира се, българският екскурзовод на французите не казва нито дума за острова. За какво им е на чужденците да знаят. Пък и това беше работа на Сталин, а сега Сталин го няма и нещата са по-различни…

Вечерта пристигаме в Русе и бързо се озоваваме в новия хотел на „Балкантурист“, където ни чака вторият рунд на нашата туристическа борба. Както предчувствувахме, стаите ни бяха дадени. Този път не на французи, а на съветски гости за някакви музикални тържества. Договорът за нашето летуване, разписките и платените пари нищо не значат за служещите от „Балкантурист“.

„Българите да се оправят, както намерят за добре“ — ни заявява администраторът, като произнася думата „българи“, без да се смущава, като че той самият принадлежи към друга нация. Той ми напомня много на един съветски служещ в „Интурист“ в Ленинград, който нелюбезно ми обясни, че ние, българите, сме трета категория туристи по съветските класификации. Първа били само американците, западногерманците и… (изненада) унгарците. Това беше през 1959 година. Втора — всички останали некомунистически страни и страни от специален интерес, а трета — туристи, които не ги интересуват. Аз наистина не зная друго общество, в което да има по-стриктно категоризиране на хората, отколкото в безкласовия социалистически свят.

Но някъде към полунощ, докато дремем във фоайето на хотела и се чудим какво да правим, ни провървява. Очакваната група от Букурещ не пристига и ние можем да се наспим. Всичко дотук е достатъчно, за да изпари желанието ни да оставаме във Варна, и четиримата заминаваме на юг, към Слънчев бряг.

Сигурно съм чул стотици разкази за непоносими безобразия в хотелите и ресторантите по целия черноморски бряг. Но никога не съм мислил, че тази туристическа прелест на най-вулгарно човешко и национално унижение ще се изсипе върху главата ми.

И на Слънчев бряг договорът с „Балкантурист“ се оказва нищо незначеща хартия. Отново ни се заявява, че поради прилив на западни чужденци българите ще трябва да си вървят. В края на краищата с големи молби и увещания ни настаняват само за една нощ в някакъв съвсем нов хотел и ни предупреждават, че на другия ден трябва да си вървим. Вечерта откриваме, че в ресторантите за българите са отделени по няколко неудобни крайни маси, на които човек, ако не умре от глад, може да умре от чакане. На следващия ден още преди обяд ни изхвърлят от хотела с лозунга „За българи места няма!“. Но ние се съпротивляваме. Хукваме по всички хотели на комплекса, за да намерим място за следващата нощ. Късно следобед, когато става ясно, че в целия комплекс няма да се намери стая за „българи“, аз прекарвам три часа в пощата, за да се обадя на приятел в София, който пък е приятел на шефа на „Балкантурист“. Но за мое нещастие шефът на „Балкантурист“ го няма в столицата и приятелят, като ми обещава съдействие за следващия ден, ме съветва да намеря на заем завивки и да спим по пейките или на плажа. Вечерта пак тръгваме по хотелите и отчаяно молим да ни се намери стая. Междувременно забелязваме, че не сме сами в туристическото ни изпитание. А най-малко стотина български нещастници обикалят като нас безпомощно. Няма нищо по-отчайващо в България да искате нещо, ако тия отсреща ви смятат за нищо. На много места разните управители на хотели и отговорници въобще не ни изслушват, просто ни обръщат гръб и не само не изказват никакво съчувствие, но с някакво отмъстително удоволствие отвръщат:

„Че кой те е карал да ходиш на курорт, бе!“

На друго място чувам мустакат управител да казва на разплакана жена: „Какво ме интересува дали ще спиш, или няма да спиш, другарко!“ Трудно ми е да смеля това „другарко“. Въпреки прилива на чужденци имам чувството, че хотелите съвсем не са така препълнени и че по-скоро всичко е резултат на организационна неуредица. Но нищо не би могло да извини войната, която туристическите функционери бяха обявили на сънародниците си. Впоследствие всеки ден ще ни се припомня, че най-лошото за един посетител на Слънчев бряг е да бъде българин. Няколко дни по-късно ние ще видим ръката на възмездието, написала върху един картон, закачен на алеята зад казиното „За българи и за кучета — забранено“. Моят приятел, който в миналото бе прекарал тежки години из чужбина, тъжно забелязва:

„Никой никъде не ме е унижавал като българин повече, отколкото тия типове тук, в България.“ Доста пъти в българския печат ще се промъква същата печална констатация за непростимо унижаване на националното самочувствие на българските граждани, вършено от хората на „Балкантурист“. Според мен в България има два най-неприятни и постоянни източника на национално унижение. И това са: на първо място, Паспортният отдел при Министерството на вътрешните работи, и на второ — „Балкантурист“.

И ето ни пак в безнадеждна вечер. Изтощени от тичане, премалели от глад, отвратени от всичко, ние трябва да избираме между спане на пясъка или на пейките. А е август и е студено. Но тук ни провървява. Около полунощ, докато се опитваме да се утешим в един от баровете, към моя приятел се спуска мъничък човек по риза и панталони, под които явно се очертава голям парабел. Оказва се, че този другар е една от най-важните личности в окръга. Бардамата го нарича „Малкия принц“.

Преди време моят приятел е направил неоценима услуга на Малкия принц, като го измъкнал от беда. Той ми изглежда пъргав, непосредствен човек с груби, властни маниери, обратно пропорционални на ръста му. Чул за нашата хотелска одисея, той пламва и гневно отива на телефона. Чувам гласа му да кънти с тон, който не допуска никакво възражение. Само след няколко минути пред бара пристига кола, от която тичешком слизат най-отговорни другари от комплекса, които грабват багажа ни и след това ни предлагат цял списък от стаи по избор.

„Бихте ли желали да отидете в «Иглика»? Не, не… там е доста шумно, близко е до шосето… По-добре в «Глобус»… или пък защо не в «Чайка»…“

Ушите ми слушат тази музика и не вярват. Малкия принц ни изпраща с тържествуваща усмивка и сякаш разбрал моите чувства, ми казва:

„Абе, българи сме, ама все още живеем в турско време.“

И за да ни покаже докрай своята мощ, той ни поканва на другия ден на вечеря в ресторант „Нептун“. До този момент ние знаехме, че след хотелите вторият ужас за българите бяха ресторантите, където човек биваше подлаган на истински издевателства. В деня на нашето пристигане ние се бяхме опитали да влезем в „Нептун“, но келнерите отказаха да ни сервират, защото били заети с чужденците. Изпитвам известно удовлетворение, може би от съвсем примитивен характер, когато гледам сервилното превиване на гърбовете и от келнери, и от управител, които с най-мазни усмивки се опитват да угодят на Малкия принц. Всичко, което се поднася, е от най-екстра качество и съм сигурен, че сметката накрая ще бъде приятно намалена.

За тая вечеря ще си спомняме през всичките следващи дни, докато стоим на този комплекс. Не само защото няма да се повтори, но защото в голяма степен тя отразяваше най-точно характера на социалистическия човек.

С течение на времето ние започваме да разбираме правилата на играта. Преставаме да сме неопитни ахмаци и просто се съобразяваме с духа на времето. Сега ние редовно имаме запазена маса в един от най-добрите ресторанти благодарение на прастария закон за бакшиша. Просто още от самото начало пускаме в джоба на главния келнер една едра банкнота и от този момент всичко тръгва по мед и масло. Бакшишът отваря всички врати. Няма нужда човек да се реди на опашка, да чака с часове, да яде студена супа или готвено от вчера и т.н. Всичко това ми напомня за един бръснар в Москва, недалече от университета, който бе закачил над огледалото голям лозунг: „Бакшишът е унижение за съветския човек“, а под него бе написал: „Унижавайте ме, моля, унижавайте ме.“

После срещаме приятели и познати, които ни разказват за изхвърлени среднощ нещастни български граждани, за вулгарно и грубо отношение на служещи, за най-нахално надписване на сметките в ресторантите, за отвратителни обноски от страна на персонала и за много още нерадостни неща. Вървя по чудесния пясък на брега и си мисля за онова, което този бряг представляваше само преди 10 години. Това беше 6-километровият северен плаж на Несебър. Дълго и пусто пространство от надиплени дюни, горещо слънце и чисто, бистро море. Като студенти ние скитахме из тоя простор, лягахме на дюните и се радвахме на някаква слънчева свобода. Човек можеше да ходи, както си иска, защото никой не го гледаше и летовниците тук бяха съвсем малко. В самия Несебър и в Созопол, в Приморско или в Ахтопол хората живееха в скромен и девствен свят. Рибарите бяха истински рибари, лозарите бяха истински лозари и хората бяха истински хора. Всеки, който е живял или посещавал Копривщица от преди туристическата епоха, винаги е възкликвал какви истински стари българи живееха там. Всеки би си спомнил с голяма носталгия, когато в Копривщица или Калофер, или Карлово непознати хора се срещаха и си казваха „добър ден“ и върху лицата им светлееха дружелюбни усмивки. Може ли някой да забрави чудното гостоприемство, доброжелателност или любознателност на всички тия някогашни българи. Далече от пластичната цивилизация на туризма, далече от комерческата зараза на новото време и далече от гнилия слугински морал на режима, човек срещаше чисти и честни хора. Пази Боже някой да поиска наем повече от разумната евтина цена. Колко пъти хазяи по всички тия места отказваха да взимат наем с думите: „Хора сме, днес ти си ми бил гост, утре аз ще ти бъда, и така трябва да бъде.“ Колцина от нас помнят и ще помнят топли вечери, прекарани в нечий дом, или веселба в някоя кръчма, където щедростта е бликала дори от най-празните джобове и където е живяло едно голямо, недекларирано човешко разбиране.

Този стар свят щеше да умре в деня, когато Никита Хрушчов през 1956 година щеше да види красотата на Черноморието и да посъветва българското правителство да печели пари от туризъм. Сигурно малцина биха възразили срещу тази идея. В края на краищата международният туризъм може би наистина помага на различните народи да се опознаят. Но бедата започва от ония, които при тази обмяна категоризират собствения си народ като трето качество хора и превръщат туристическите срещи в срещи на национално унижение.

* * *

Слънчев бряг. По лъскавия асфалт на алеите играят неонови потоци. Те идват от пищните реклами и фирми на хотели, ресторанти и магазини. Там, където преди десетина години само морето разговаряше с пустото мълчание на дюните, сега се носеха хиляди гласове, удавяни от звуците на оркестрите и шума на автомобилите. По главната алея пред нас, където неоновите светлини сменят цвета на човешките лица (сини, оранжеви, зелени или червени), вървят като в безспирно ревю на цветовете германци, шведи, французи, поляци, чехи — всякакви. Народът извира от всички входове и алеи, движи се във всички посоки, говори на всевъзможни езици и ние четиримата се чувствуваме донякъде чужди и загубени в това нашествие на света върху черноморския бряг.

Всички места във всички ресторанти отдавна са заети. Ние надничаме от входовете и виждаме бели ризи с вратовръзки, разноцветни и разномодни рокли, зачервени или обгорени от слънцето лица, парад на фризури, парад на усмивки, на погледи и слушаме трясъка на оркестрите, които гърмят като масирана противовъздушна отбрана… Но места няма. Като че цял свят се е домъкнал тази вечер тук. И понеже е събота, навред гъмжи от „гларуси“. Не става дума за невинните тромави птици. Това са млади (и не толкова млади) хора от окръга или пък от по-далече, които са пристигнали тук, за да предложат бързи любов-но-сексуални услуги на всяка самотна курортистка. „Гларусите“, както всички ги наричат, са ново съсловие, възникнало в България поради нуждите на туризма. Покрай другите работи туризмът има нужда и от амбулантни любовници. Може да се каже, че тяхното появяване е провокирано донякъде от самите жадни за развлечения, удоволствия и загадки чужденки. Много от тях търсят от курорта не само силно слънце, хубав плаж, шопска салата и карловски мискет, но и по-осезателната компания на някое жилаво тракийско момче. Тези чужденки са голямата атракция на плажовете, живата съблазън, която зове за явни приключения и тайни радости. Първите гларуси бяха околните работници, делиормански тур-чета и бургаски цигани. Постепенно към тях се присъединиха хората от по-висшите категории, чиновници, офицери, инженери, спортисти, артисти, журналисти. Може би най-симпатични от тях са все още невинните и незапознати добре с тайните на секса селски момчета, които пристъпват замаяни сред този непознат, бляскав женски свят и плахо се опитват да заговорят с някоя чужденка, използувайки заучените с херкулесово усилие пет чужди думи. Месеци или години те са живели с много легенди за преуспели български донжуановци, те са се вживявали в разкази за мъжки завоевания над примамливи другоземни красавици, те са мечтали за тези тайнствени моменти, които сякаш ще ги превърнат в нещо по-голямо и по-значително, ще ги изтръгнат от сивите делници на полето или във фабриката, за да ги поставят на някакъв висок пиедестал. Всичко е такава луда смесица от пубертетни пориви, младежки сантиментални блянове, груба мъжка настъпателност, развинтена сексуална фантазия плюс мъглявата надежда за „късмет“ и друг вид живот. Повечето от гларусите, като мнозина сериозни балканци, вярват, че Западът няма мъже и всички тия чужденки са в отчаяно търсене на какъв да е мъж. Човек изпитва объркано чувство на тъга и сарказъм, като вижда усилията им (най-често непохватни, грубовати) да се доберат до своите обекти. Ония, които идват отдалече, предварително са си запланували отпуските, за да съвпаднат със сезона, когато има най-много гостенки от чужбина. Техните средства не им позволяват да стоят в хотел и повечето от тях живеят в опънати някъде далеч палатки или на квартири в околните села и изминават километри, за да стигнат комплекса. Тези, които са от окръга и по-наблизо, предприемат своите донжуановски походи само в почивните дни. Отначало беше често явление човек да види отчаяните усилия на някои гларуси да разговарят със спрени чужденки, използувайки цялото красноречие на ръцете си. С течение на времето настъпи видимо подобрение на външния вид. Плахите, изчервяващи се или заекващи лица почти изчезнаха, за да дадат път на самоуверени, понякога неприятно арогантни самци, които вече владееха необходимия минимум от чужди думи. Не бяха редки случаите, когато интересите на гларусите се кръстосваха. Стигаше се до побоища или сражения между разните групи. Друг път те действуваха колективно. Групи, обикновено съставени от земляци или приятели от предприятия, включваха един или двама, така да се каже, представителни красавци, които се използуваха за примамка, за да могат да привлекат повече скучаещи гостенки, така че да има за всички.

Но зад първоначалната цел на гларусите да постигнат колкото се може повече чисто мъжки завоевания, или казано на техен език — „бройки“, стоеше нещо друго, което впоследствие щеше да се окаже и по-важно. Те се срещаха с един колкото чужд и далечен, толкова лъскав и привлекателен свят, който с категорична жестокост им показваше разликата между ефектното многоцветие на западния живот (разбира се, гледан отвън) и техните собствени сиви и мизерни дни. Техните въображения превръщаха тази разлика в болезнено чувство, в глад, стремежи, амбиции и понякога решителност за действия. Комплексът за малоценност, предизвикан от това сблъскване на двата свята, ги зареждаше с огромна енергия и с неутолимата жажда да променят или да сменят своя свят. Затова по-късно сексуалните похождения на гларусите отстъпваха място на по-дълготрайни планове. Мнозина започнаха да дирят не момиче за една вечер, а приятелка, любовница, която би се съгласила на нещо по-голямо — например покана за посещение в чужбина или брак (фиктивен или реален). В най-лошия случай някакъв приличен подарък от магазините на „Кореком“. Колко пъти съм ги виждал тия момчета да стоят пред корекомските витрини и с романтична алчност да гледат лъскавите предмети. Помня каква огромна радост изпита един мой познат, млад дърводелец, когато неговата шведска приятелка му купи западни бански гащета. Човекът тича цял ден из комплекса, за да може светът да види шарените му гащета. Друг познат получи подарък електрическа самобръсначка и това го-ре-долу го направи да се чувствува като собственик на ролсройс. Дори по-възрастните гларуси жънеха подобни успехи. Имаше един бай Пешо, който на 56 години се ползуваше със завидна репутация между гостенките от средното поколение. Веднъж той се появи на плажа с яркочервена скъпа хавлия, а на главата си носеше пищен тюрбан, с който приличаше не на айтоски тенекеджия, а на жив махараджа. Когато го попитах защо толкова се радва на една подарена хавлия, той ми каза:

„Защото никой друг в тая държава няма хавлия като моята! Разбра ли, другарче, едни хора се радват на власт, други на пари, трети на връзки, а пък аз се радвам на една хавлия. Какво лошо има в това?“

С развитието на туризма все повече и повече чужденци посещаваха комплексите. Идваха все по-богати западни граждани с великолепни коли и дори с яхти. Някои от тях се появяваха с екстравагантни жестове и с още по-екстравагантни намерения. Хората искаха да се забавляват, да се налудуват в една страна, която все още в ония години миришеше на девственост. Отношението на мнозина от тях към местните хора не бе по-различно от това спрямо туземци. Други веднага създаваха около себе си кръг от приятели и почитатели, между които човек можеше да съзре амбициозните погледи на някоя българска красавица. Едновременно с прилива на гларусите огромен брой момичета от цялата страна се отправиха към брега, за да ловуват за възможен западен любовник или съпруг. Няколкото успели бракове на такива момичета се превърнаха в истински легенди и увеличиха значително броя на българските дъщери на брега. Познавам софийски майки, които изпращаха дъщерите си на усилени курсове да учат чужди езици, а след това се опитваха да ги настанят под някаква благовидна форма на някой от курортните комплекси. Познавам доста свестни и сериозни момичета, които прекарваха всяка година цели месеци в очакване да бъдат открити от чудния принц, който да ги качи на белия си кон и отведе в стъкления замък. Смешно или не, но курортният комплекс беше нещо като прозорец към света, но и прозорец на въздишките. Някакво хубаво софийско момиче си хвана австрийски любовник (струва ми се, че по-късно се омъжи за него) и го накара да й купува всеки ден различен бански костюм, за да може да трови приятелките си от завист. Зная и една абсурдна история, която исках да превърна в пиеса. Четири мои познати, много приятни и интелигентни софийски момичета, си наеха заедно къща в Несебър, разбира се, с далечната надежда да срещнат мечтания чужденец. Постепенно, криейки се една от друга, всяка от тях се впусна в мистериозна любовна афера. Кошмарната развръзка дойде тогава, когато при разговор те разкрили, че всичките всъщност се срещали с един и същ човек, който се представял за финландец, говорел руски, а накрая излязло, че бил някакъв артистичен плевенски студент…

Най-после алеята, по която вървим, свършва. И в последния ресторант няма никакви места. Ние се ядосваме, защото сме гладни, и за да се утешим, влизаме в един от близките барове. Барманът е мой познат от Варна, Данчо. Той е мургав, трийсетгодишен, с благородно лице и неверни очи. Сервира напитките с маниерите и сигурността на цирков фокусник и ги придружава с галантни комплименти за всеки клиент. Говори с абсолютно самочувствие съкратения, келнерски вариант на седем или осем езика и артистично предлага своя специалитет „коктейл а ла Данчо“. Жените го намират за много привлекателен и той е доста зает в свободното си време. Освен с обслужване на бара той се занимава с още куп неща, които се знаят само от постоянните клиенти. Той е доносчик на Държавна сигурност, която пък го оставя да търгува на черно с валута и да предлага на свенливи самотни чужденци връзка с красиво момиче. Малцина биха повярвали, че елегантният, чаровен Данчо е сводник, черноборсаджия и доносчик. Година или две по-късно той, изглежда, ще прекали в своите печалби или ще направи неблагоразумен ход, защото Държавна сигурност ще се откаже от услугите му и той ще се намери със солидна присъда в затвора.

Докато Данчо ентусиазирано прави своя коктейл за моите приятели, аз виждам от другата страна на бара още едно познато лице. Това е Любка от Бургас. Тя е тук и тази година, както беше лани и по-лани. Любка, която всички местни граждани познават и която е свързала живота си с вечерите и нощите на комплекса. Тя е може би първата лястовица на гъстите ята от жадни за лек живот и приключения момичета, които през шейсетте години социалистическата действителност ще произвежда извън плановете. Любка е интелигентно момиче, говори два или три езика, би могла винаги да намери работа в някое от бюрата на комплекса, но тя не желае, предпочита неизвестностите на новите познанства и осъмването в нощните заведения. Тя има тъмни коси, синьо-зелени очи и плътен алтов глас. Макар и не вече в първа младост, тя все още изглежда привлекателна. Най-хубавото в нея е усмивката й. Има нещо много сърдечно и добро в това постепенно просияване на лицето й, в цялото движение на усмивката от устните към очите й.

За мен тя е мистерия. Виждал съм я много пъти по плажовете да седи сама, загледана пред себе си, в някакъв унес, в който може би е отговорът на всичко. Имам чувството, че тя напълно съзнава това, което прави, и като че наказва себе си за нещо. Понякога се озоваваше в компании на ужасно груби и невъзпитани мъжища, българи или чужденци, и тогава човек можеше да долови огромната вътрешна разлика между нея и живота, който бе избрала. Веднъж я предизвиках на откровен разговор:

„Аз не искам да се оправдавам — каза тя, — защото най-малко в тая държава някой има право да ме обвинява. Ти живял ли си в стая, където таванът е по-нисък от ръста ти? И всеки път, като речеш да се изправиш, си удряш главата. Е, добре, на мене ми омръзна, писна ми да си удрям главата в тоя проклет нисък таван и затова съм на открито, може дъжд да ме вали, може павета да падат върху главата ми, може да е студено, но важното е, че няма таван…“

По-късно, в разговор с проститутките в Дирекция на милицията в София, аз щях да чуя многократно повторение на тази тема, за което ще пиша в една от следващите глави…

Тази вечер в бара Любка е в компания на някакъв български гражданин на средна възраст с дебел врат и присвити, замаяни от алкохола безлични очи. Това е някакво местно величие, я директор на фабрика, я началник на отдел. Безспорно средна партийна клечка, която е избягала тази вечер от уюта на съпругата и децата, за да потърси тайно развлечение тук, на брега. Явно Данчо е сводничил. Представям си целия му арсенал от дребни хитрини и планчета, родени от похотливи амбиции и мъжка суета. Почти сигурно той е пристигнал тук с държавна командировка, посетил е някакъв завод или служба, след което скришом се е измъкнал, за да полети насам. И колата му е държавна. И сметката от бара ще бъде част от „пътните и дневните“. За него, комуниста, члена на не знам колко бюра и комитети, Любка няма никаква друга стойност освен тази на забранения сладък, мистериозен плод. Той има едно най-силно убеждение: че този плод му се полага, както му се полага всичко, което може да докопа. Но той не е много опитен в тази игра. Изглежда недодялан и доста непохватен, защото върви по най-баналната линия. Всичко, което казва в момента, се свежда до един въпрос: „Ти знаеш ли кой съм аз?“ Любка не знае, нито иска да знае. Тя едва ли би желала да направи разлика между всичките тия мъже, които се повтарят с убийствена баналност. Тя е срещала много пъти този тип на провинциално партийно парвеню, при което похотливата жажда е придружена от инстинктивен страх — да не го видят, някой да не го познае, някой да не каже у дома. Затова той я е завел в дъното на бара, затова е седнал с гръб към прозореца, затова навежда глава към масата и полушеговито обяснява:

„Толкова приятели имам тук, човек не може да се отърве от тях.“

Заедно с гларусите, ловците на западни съпрузи или любовници, хората на Държавна сигурност и момичетата като Любка тези другари са следващият значителен елемент по Черноморското крайбрежие. Любка ги нарича „еднодневки“. За ден или два те са смелите герои-бегълци от семейния уют, от брачното легло и тесния кръг на отговорните другари. Те пристигат с доста пари, за разлика от бедните гларуси, плащат скъпи вечери и намират начин да се пробутат дори в заведения само за чужденци. Пийнали малко, те проявяват жестове, разпускат се, играят на благородници. А когато пийнат повече, се размекват. Гъгнещият партиен глас и фасоните изчезват и изпод кориците на партийния билет изскачат на свобода дълго потискани комплекси. Тогава човек слуша проточени сантиментални изповеди, отровени от горчиво съзнание за собствена и всеобща мръсотия. Може би това е единственото време, когато тези граждани разкриват себе си.

Времето напредва. Данчо ни предлага да отидем и да се нахраним в рибарската хижа, която е наблизо. Ние излизаме. Когато минавам край тяхната маса, чувам, че въздебелият другар е подхванал обичайния полупиянски монолог. Любка го слуша, но едва ли го чува. Усмихнатите й очи гледат зад него, навън, в мрака, където поне няма тавани.