Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

ЛИТЕРАТУРНОТО БЛАТО

Ако човек рече да направи сметка на употребеното време за заседания, съвещания, събрания, срещи и прочие плюс разходваната хартия за решения, резолюции, отчети, инициативи, доклади, приветствени телеграми, речи, прегледи и т.н. на ръководството на днешната българска литература, сигурно ще излезе, че те са стократно повече от времето и хартията, употребени за създаването на самата литература. Ето това е едно от най-характерните явления у нас, една от най-ярките демонстрации на псевдо дейността. Никой гражданин на нормалния свят не би могъл да приеме, че цяла една обществена група съществува и живее само от преливане от пусто в празно. Но най-трагичното е, че тази никаква дейност се смята от режима не само за много важна, но при всички случаи за по-важна от самото творчество. И в това аз виждам доказателство за целенасочена и упорито провеждана политика за възпиране и потискане на истинските творчески импулси и заменянето им с паразитно-ялови напъни. На практика това означава заменяне на литература с литературничене, на писатели с писателствуващи, на творчество със стъкмяване. Резултатът е превръщането на езерото в блато, където, колкото повече са жабите, толкова по-малко са рибите. Но партията няма нужда от мълчанието на рибите, а от крякането на жабите, които могат да скандират безспир партийните лозунги. Мисля, че това сравнение е много точно, защото е трудно да се идентифицира личност, мисъл или характер в жабешкия речитатив. Въпреки някакви дребни гласови разлики човек едва ли би могъл да разграничи сериозно едно литературно крякане от друго. Всички жабешки сюжети си приличат като две капки вода, всички техни идеи вървят в една-единствена посока, всички образи са невероятно подобни, всички проблеми имат едно и също разрешение. Единственото драматично развитие иде от борбата кой кого да надкряка, защото високото и силно крякане се поощрява и награждава.

И така, официалната физиономия на българския литературен живот се определя не от създадени произведения, не от творчески идеи, направления и спорове, не от конфликти-между литературни личности, а от прости, примитивни (жабешки) инстинкти. За хората от „Ангел Кънчев“ 5 мястото в литературната йерархия беше далече по-важно от написването на каква да е творба. Може би защото въпросните граждани знаеха, че не ги бива много в „творенето“. Веднъж Живков с ирония отбеляза, че Джагаров от дълго време нищо не бе написал. Та как можеше и да напише. Формалното оправдание беше, че заседаваше от сутрин до вечер във всевъзможни съвети и комитети. А истинското обяснение беше, че човекът въобще не се интересуваше от писане, че нямаше нито какво да каже, нито как да го каже. Няколко дузини герои около него живееха и работеха по същия начин. Когато и да отидех на първия етаж на Съюза на писателите, там заседаваха. Влизаха и излизаха хора със сериозни, угрижени лица, движеха се тежко и със замах поръчваха на секретарките повече кафета. Ако човек съдеше по външния им вид, би си помислил, че те са обременени с невероятно тежки задължения пред човечеството и че всяка минута съзнават това. Много пъти си задавах въпроса — какво всъщност правеха тия хора зад тежко затворените врати? С какво се занимаваха?

Никога няма да забравя една призрачна случка. Беше няколко години, преди да напусна България. Минавах през редакцията на „Литературен фронт“, когато ми дойде наум да се обадя на главния редактор. Чукнах на вратата му и по навик, без да чакам отговор, я отворих. Пред мен се разкри следната картина: главният седеше зад бюрото си, загледан някъде в пространството пред него, със смъртно отегчена физиономия. Срещу него на първото канапе се беше облакътил литературният критик А., саркастично усмихнат към поетесата С, която се въртеше глупаво и амбициозно чакаше да и дадат думата. В дъното носталгично се бе подпрял писателят Р., който сякаш се опитваше да имитира собствената си снимка от корицата на последната си книга. Срещу него на второто канапе се кискаха журналистите В. и Г., а до тях коварно мълчеше заместник-главният. Център на цялата картина беше известният писател, драматург, сценарист, народен представител, директор на народната библиотека и член на много комитети Орлин Василев, който бе застанал точно в средата под полилея и говореше с категоричния си, натъртващ всяка дума глас:

„Че какво си мислят ония мизерници? Няма да им се размине! Аз ви го казах и ви го повтарям!“

Очевидно те имаха някакво заседание, Бог знае по каква линия. Извиних се и си отидох. Оттогава измина почти цяла година. През това време по света станаха много работи — свършиха и започнаха войни, издигнаха се едни личности, а други паднаха, умряха приятели, деца се родиха, появиха се из чужбина нови пиеси, филми, книги, светът стана по-богат с живота на цяла една година. А аз лично преживях автомобилна катастрофа. През следващата пролет, минавайки отново през редакцията на „Литературен фронт“, пак чукнах на вратата на главния и я отворих, за да му кажа две думи. И замръзнах на място. Пред мен беше същата, абсолютно същата картина, която помнех добре отпреди една година. Вътре бяха точно същите хора, заели (може би по обичай) същите места, с точно същите изрази на лицата, и Орлин Василев беше пак в средата под полилея и като свръхгавра с моята памет го чух да казва точно същите думи:

„Че какво си мислят ония мизерници! Няма да им се размине! Аз ви го казвам и ви го повтарям!“

Внезапно се вцепених. „Господи — казах си, — аз съм сънувал! Сегашният момент и онзи отпреди една година са един и същ момент! Значи никакво време не е минало, нищо не се е случило, цялата тази изминала година е моя измислица! Това трябва да е първото ми отваряне на вратата, това е тогавашният момент! Защото те са в същото положение, със същите изрази на лицата, със същите думи! Значи не е изминала никаква година. Аз светкавично съм я бълнувал между две секунди на едно и също отваряне на вратата!“

Разбира се, не бях бълнувал и изминалата година беше календарен факт. Бях толкова поразен от това, че природата навън, светът, хората, които познавах, бяха претърпели някакво развитие, бяха протекли някакви процеси, животът бе изминал някакъв път, а картината в кабинета на главния редактор идваше да отрече какъвто и да е процес, каквото и да развитие, каквото и да е движение, като че хората в нея бяха макети на себе си, като че тяхното заседание беше вечност, безкрайно повтаряне на един и същ момент, сякаш те не живееха, а бяха преждевременно станали восъчни фигури на мадам Тисо.

Това беше необикновено и силно преживяване. Страх за една цяла година, изчезнала между две еднакви секунди. Стори ми се, че пред мен се разкри знаменателна истина за дублиране на живота с псевдоживот, така както раковата тъкан се опитва да дублира живата човешка тъкан.

Впоследствие разказах тази случка на много места, включително и на някои от участниците във въпросните заседания. Приятели ме посъветваха да я използувам като форма-рамка на пиеса, в която да развия темата за човека и времето, или как някои другари в днешна България успяват да унищожат понятията развитие, движение, процес, конфликт — чрез неизменната повторяемост на онова, което вършат и говорят. Много пъти по-късно, прелиствайки произведенията на пишещите или литературствуващи другари, преглеждайки съдържанието на вестници и списания, слушайки примитивната папагалщина на Радио София, сякаш отново и отново, за кой ли път, отварях вратата на главния редактор на „Литературен фронт“, за да видя кошмарното повторение, което сякаш идваше, за да отрече собствения ми живот.

Много пъти в партийния език в България се употребява думата „тъпчене на едно място“. Това е израз с отрицателно съдържание и обикновено е част от някаква критика. Но този израз никога не беше употребен за нашата литература и по-специално за официалните и представители. Може би защото би предизвикал обезпокоителни въпроси като: Сред каква обстановка се тъпче? И кой плаща за това тъпчене? Всички, абсолютно всички по-малки или по-големи успехи на съвременната българска литература са били и са извън сградата на улица „Ангел Кънчев“ 5, т.е. извън тесните рамки на партийната поръчка, на решенията, постановленията, резолюциите и призивите на заседаващите другари, извън царството на жабите. Нека припомня съвсем ясно и категорично, че „Железният светилник“ беше роден много далече от литературното блато, че най-хубавата поезия и проза на по-младите иде от съвсем друга, бистра езерна вода.

Погледнете самия вестник „Литературен фронт“. Много пъти съм имал чувството, че от много години насам всеки четвъртък там препечатват един и същ вестник. Със злобна шега някои мои колеги предложиха да се рационализира наистина отпечатването на съюзния вестник, като се отпечата за двайсет години напред и му се сменят само датите. Това щеше да бъде първият истински „антивестник“ в света и чрез него българската литературна журналистика можеше да се увековечи. Но дори и без това предложение цялата българска преса по същество е антивестник. Човек би полудял от еднообразното производство на еднакво безсмислени думи, които идват да отрекат свещеното предназначение на словото. Статии, къси разкази, поеми, новели, романи, поздравителни телеграми, оценки, критики, анализи — всичко като че е произведено от раздрънкани компютри, всичко е клиширано, по същество днешното е преписано от вчера и от завчера и ще бъде преписано утре. Вземете ги всичките тия писатели — заслужили, презаслужили, народни, планетни, и проследете как употребяват думата „успех“ в единствено и в множествено число. Всичко около тях е успешно, всяка година в партийни, държавни и съюзни отчети се обявяват нови успехи, още по-напред, още по-нататък. Успехи в разкриването, в обрисуването, в разбирането на социалистическата действителност. И само като газена тенекия някъде на края е закачено изречението, че писателите трябвало да се свържат по-тясно с живота. Или вземете употребата на думата „щастие“, когато например един писател като Павел Вежинов ви говори за щастието на народа, или Лиляна Стефанова скандира за щастието на другите, или пък героите на полковник Величко Нешков се въргалят на сцената от щастие, човек неволно се питаше дали това умопомрачително повторение на щастието не се прави с една-единствена цел — да унищожи докрай смисъла на тази дума, идеята за нея, да изкорени докрай съдържанието и, така че хората да не знаят какво значи. Погледнете ония произведения, в които българските писатели описват живота на трудовите герои, развоя на съревнованията, новите инициативи на трудещите се, прилагането на новите мероприятия и разни други нови работи. Струва ми се, че антидрамата на Йонеско е твърде бледа шега в сравнение със страхотната достоверност на живия български социалистически антитеатър. Съдържанията на всички тези безкрайно повтарящи се думи отдавна са умрели. Те не са повече живи думи, а трупове на думи, при които „ново“ и „старо“, „успех“ и „неуспех“, „щастие“ и „нещастие“ значат едно и също. Целият свят на така нареченото социалистическо изкуство вони на спряло време, на спрели процеси, на спрял живот. И което е най-страшно — тази странна смърт заплашва всичко, до което се докосне. Много пъти съм се питал: ако литературата и изкуството са отражение на живота, то в каква степен животът е отражение на тях? И ако той наистина ги отразява, то тогава какво става с този живот, когато го подлагаме на умъртвяване с безспирна атака от повтарящи се мъртви образи и думи? Не стихва ли постепенно естествената съпротива на нормалния обикновен гражданин, не става ли езикът на клишето негов собствен език, не идват ли компютърните (или жабешките) думи да изместят собствените живи думи, не се ли сковава живецът на мисълта?

Мисля, че спасението е там, където най-малко го чакаме — в самите тези производители на партийния речитатив. Защото, забележете, нито Павел Вежинов, нито Лиляна Стефанова, нито кой и да е средно интелигентен партиен литератор вярва сериозно на онова, което произвежда. Нека кажа, че и най-усърдните партийни агитатори между писателите водеха двойствен живот — на човешки същества и магнетофонни ленти. Със свършването на осемте часа (или четирите) лентата се спираше, касетката се заменяше с някаква човешка глава и се излизаше от стаята на главния редактор. Колкото и суетни да бяха, повечето от моите бивши колеги знаеха, че всичко бе да се отбие номерът. Те не го признаваха и никога нямаше да го признаят — нито пред себе си, нито на най-близките си, но то се долавяше, то беше вътре у тях. По-талантливите винаги се опитваха да направят разграничение между литературата за отбиване на номера и „нещо свястно“. Твърде популярна беше идеята, че човек по необходимост трябва да участвува в жабешкия хор, за да може след това тайно да се присъедини към красноречивото мълчание на рибите, т.е. да се опита да пише като себе си. Но това, както ще видим по-нататък, беше такава ясна самоизмама, в която някои колеги вярваха, тъй като тя им даваше двойно оправдание: за пред хората и за пред тях самите. Конфликтът между обществената, в случая партийната поръчка и собствената поръчка разтърсва всеки, който се опитва да съчетае литературното си призвание с партийното звание.

Но за ония, които нямаха призвание, работите се опростяваха — нямаше творческа драма, нямаше угризение, нямаше никакъв конфликт и цялата им литературна дейност, съвсем буквално и точно казано, беше да изразят своето ПРИЗНАНИЕ за даденото им ЗВАНИЕ. Но не само литературната им дейност, но и цялото им гражданско поведение, всичките им взаимоотношения с врагове и приятели, семейните им отношения, любовните им истории, всичко, което вършеха, трябваше по някакъв начин да декларира това признание, защото, както казах, те бяха тези, за които неумолимо важеше декларацията „Ние те направихме писател“. Колкото по-бездарни бяха тези певци на социализма, толкова по-силно ехтяха гласовете им в жабешкия хор, колкото по-нескопосани и сиви бяха произведенията им, толкова по-активно те се впускаха в борба срещу сивия поток, колкото по-лошо пишеха, толкова по-енергично се нахвърляха върху всичко талантливо, колкото по-слепи бяха, толкова повече настояваха да ослепят всичко наоколо, колкото по-мънички бяха мозъчетата им, толкова по-големи бяха амбициите им. И те бяха командирите на българската литература. А тя (нека Йордан Радичков ми позволи да пародирам стила му), тя, литературата, не е нито рота войници, за да им викнеш „Хооо-дом марш!“, нито е ешелон от магарета, за да им ревнеш „Ррррр, стой!“, нито е старата капа на Иван Ефрейторов с две лица — едното за делник, другото за празник…