Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

„ШУМИ МАРИЦА“ ЗА ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ

Август 1964 година. Аркутино. Край тропическото устие на река Ропотамо с водните лилии и лианите се издига почти нов, модерен мотел с ресторант, голям паркинг и трийсетина бунгала и бараки. Плажът пред мотела е покрит с тъмнозлатист пясък. Може би най-хубавия пясък по цялото крайбрежие, защото докосва кожата като кадифе. И морската вода е бистра и кристално чиста. Тук, край реката, почти винаги духа лек ветрец, който прави поносими дори най-знойните дни. Туризмът е още в началото си и цялата атмосфера наоколо все още излъчва чувство на неопорочена красота и първичност. В мотела са настанени туристически групи от Западна и Източна Германия, но има стаи и за българи. Докато бунгалата, бараките и палатките принадлежат нам, на една огромна компания от полупознаващи се софиянци, която идва тук за втора година поред. Това са летовниците, които ще създадат легендата за очарованието на Аркутино. Но освен природната красота мнозина са привлечени от колоритната фигура на управителя на Аркутино, фамозния бай Иван. Въпреки прошарените си коси той съвсем не заслужава това „бай“, пък и отношението му към момичетата съвсем го изважда от категорията на байовците. Той е вероятно идеалният тип на хотел-ресторантаджия, който знае всички дребни магии, за да се хареса на клиентите. Той е приятел с всекиго поотделно. В действителност — никому. За разлика от повечето негови колеги по крайбрежието, които обикновено са мрачни хора с квадратни лица и квадратно поведение, бай Иван е елегантен, лъскав, с невероятен арсенал от изрази, които се сменят извънредно често, според случая — в три секунди той може да превключи от най-щастливото умиление, че ви е видял, до каменно безразличие спрямо някого, когото не желае да види, или от най-сервилно преклонение пред хора, чиято сила той безпогрешно е отгатнал, до безогледна грубост към ония, които нямат никаква власт. Той непрестанно създава впечатлението, че е собственик на много тайни. Но една от тези тайни се знае от всички. В края на краищата милицията не дава на случайни хора парабели. Освен това бай Иван има не особено приятния навик да разпитва хората за всичко, проявявайки някакъв абсурдно наивен интерес.

— А у нас — както казва моят приятел Горан, — щом някой разпитва много, камбаната на пожарната команда започва да бие!

Пред хора, които бай Иван смята за верни на властта или пък за по-прозорливи, той играе „ва-банк“. Просто им казва, че е „кука“ и че му е поръчано да узнае тия и тия неща. Искрено или пък като част от играта, той си позволява да спасява някои прекалили клиенти от разправии с властта.

— Слушай, моето момче — идва той полуусмихнат-полусериозен при някой, който все още отделя обилни алкохолни пари. — Снощи ти издрънка едни работи, че ако не бях аз да те измъкна, не знам къде щеше да се намериш днес… Виж какво ще ти кажа… Всички имаме нужда от време на време да си отваряме устата… само трябва да знаеш къде! Не може навсякъде!

След тази покровителствена декларация виновникът е купен завинаги. Освен това бай Иван знае как да гъделичка суетата на всички ни. Той никога не пропуска да поздрави клиентите си с успехи, за които, разбира се, се е осведомил добре. А когато няма успехи, комплиментите се отнасят съответно до партньорите, мъже или жени. Вие може да сте били в Аркутино с най-голямото грозилище на света, но когато отидете следващия път, бай Иван ви посреща с думите:

„Къде е онази хубава жена? Акълът ми се взе. Викам си, откъде ги намирате тези богини!“ — и той се облизва като стар котарак.

Всяко нещо, което се прави за вас в републиката на бай Иван, е „специално за тебе“, така че човек постепенно свиква с чувството, че бай Иван и комплексът съществуват само заради него.

Той си вре носа във всичко, навред. Появява се там, където най-малко го чакате, и по никое време, прави ви довереник на своите служебни и частни проблеми, запознава ви с куп хора и въобще не се спира за минута. Понякога се чудя кога ли спи. В твърде грубата и невежлива епоха бай Иван е истински ангел на услугите.

„Искайте и бай Иван ще ви го даде!“ — е неговият лозунг.

Така човек може да си обясни голямата му популярност всред софийската интелигенция. Когато той идва в София през зимата, ние имаме специални вечери на „бай Иван“. Хората не са глупави. Те знаят какво точно представлява бай Иван, но той е от малцината, които умеят да поласкаят отдавна смачкани самолюбия, да покажат някакво (макар и външно) уважение към хора, които са престанали да уважават даже себе си. А това понякога е най-нужно.

В добавък бай Ивановото Аркутино предлага великолепна кухня, може би най-добрата по крайбрежието, и бар-дансинг, където може да се пие а танцува до зори. За разлика от другите хотели и мотели по крайбрежието бай Иван предпочита българите и не обича много чужденците. По отношение на морала той е истински демократ — дали вашата партньорка, с която делите стаята, е жена ви, любовницата ви или леля ви, за него няма никакво значение. На дансинга се свирят най-модерни парчета попмузика и можете да танцувате, както си искате. Въображението на управителя предлага неспирни инициативи, специални вечери — било в чест на някаква уловена огромна риба, било за празнуване на бог Нептун, за именни или рождени дни или по повод пристигането или заминаването на някого.

Ето защо ние сме в Аркутино. От пиянство и безсънни нощи май много време не остава за природните красоти. Нещо обикновено е плажът да пустее докъм обед.

Голямата част от постоянните посетители принадлежат към онова, което в София наричат научно-техническа интелигенция. Повечето са инженери, архитекти, доктори, хора с технически специалности и само неколцина художници и писатели. И тъкмо тази научно-техническа интелигенция налага далеч по-непринуден, човешки и необвързващ стил на живот. Тук никой не се смята задължен да говори за книги или картини, нито пък се опитва да изглежда по-интелектуален, отколкото е. Говори се за пиене, ядене и удоволствия, защото това са скъпоценностите, с които хората искат да запълнят така дълго чаканите 14 дни на годишната отпуска. Четиринайсет дни, които трябва да ги възмездят за останалите 11 месеца и половина. Тук всеки иска да бъде себе си. Страстите се отприщват с опасна скорост, морето, времето и алкохолът предоставят най-предизвикателна свобода и всеки изпитва желанието да бъде нещо друго, различно от преди Известни мълчаливци внезапно стават словоохотливи, свенливи млади хора пристъпват с щурм праговете на дързостта, въздържани характери прескачат собствените си зидове, за да се намерят на свобода и всред щастлива безотговорност. Всичко това се слива в музика, викове, песни, шум и нестихващо движение.

Има една много съществена разлика в биографиите на техническата интелигенция, събрана в Аркутино, и хората на изкуството, почиващи в Созопол. Докато писателите, актьорите, художниците, композиторите, музикантите и прочие в огромната си част са хора, които винаги са били в хармонични отношения с властта, тук почти зад всекиго стои минало, в което, по израза на кадровиците, „има голямо черно петно“. Но това черно петно е било временно забравено от властта САМО заради изключителните качества на въпросния инженер, архитект или доктор. В края на краищата това са хората, които носят върху плещите си най-отговорни стопанско-технически служби. В съседното бунгало до мен е Ваньо. Той е доктор на химическите науки, преподавател в университета, една от големите надежди в химията. Затворите превърнаха баща му в развалина. Майка му прекара най-добрите години от живота си от лагер в лагер. До него е палатката на архитект К., един от забележителните проектанти, в чиято собствена биография стоят три години затвор за студентска конспирация. До него е приятелят му, инженер Г., двуметров гигант, изключван по времето на Сталин от политехниката и прекарал повече от три години в черна рота. Зад него е неизбежният член на тяхната компания Д. — с осемгодишна присъда заради следването му в американския колеж и приписвани му връзки. Пред мене е доцентът в университета Р. заедно с приятелката си, чието семейство бе изселено за повече от десет години, и така нататък. Повече от дузина познават много добре комарите в Белене. Други пазят добре спомените си от затворническата кариера край Пазарджик, трети могат с часове да ви говорят за обектите на Централния затвор или за мизерията на изселените в Омуртагско, или за своите следователи…

През 1964 година всичко това е минало. Както казва партията, то принадлежи на култа към личността и най-добре е пострадалите да го забравят. Макар че партията го помни. И при случаи ще им го припомни.

Този неделен ден ние имаме карнавал. Бай Иван иска да създаде традиция „Аркутински карнавал“. Докато източногерманците лежат групово на плажа, а западногерманците се разхождат многозначително край тях в очакване на някакъв германски диалог Изток-Запад, ние сме в трескава дейност. От разни парцали, стари фланелки и хартии плюс скъсани чаршафи се приготвя облеклото за карнавала. Правят се чалми, женски тюрбани, попски раса, рицарски одежди, купища маски и домина. Но тъй като материалът не достига, Здравко Мавродиев, който току-що се е върнал от Париж, решава да нарисува дрехите върху голите ни тела. Той е разтворил боите си и ние скоро се превръщаме било на индийски факири, било на татуирани индианци. Мнозина мъже носят женски дрехи от всички епохи, а жените са се превърнали на всякакъв вид мъже. Имаме и оркестър, който бай Иван специално е довел. Когато късно следобед карнавалното шествие започва, около мотела се е събрала неколкохилядна публика, която ни посреща с възторг. За да влее повече жар в карнавалната атмосфера, бай Иван вече е успял да продаде на всеки от нас по една голяма, еднолитрова бутилка коняк „екстра“. Шествието завършва с масов танц върху големия дансинг отвъд ресторанта. Ала това е само началото. С падането на мрака и особено след вечерята, която се полива с много вино, чувствата започват да се надигат. Един от нашите архитекти държи смешна реч, в която се опитва да обясни защо ние сме предпочели да се маскираме като това или онова. „В края на краищата — казва той — всеки се маскира точно като това, което той в действителност е!“

Докато ресторантът гърми от смях, виждам, че бай Иван е измъкнат навън, явно по някаква спешна работа. Пет минути по-късно той се завръща, като лицето му е придобило помпозна сериозност, сякаш е глътнал парабела си. После идва на нашата маса и с погребален тон казва:

— Вълко Червенков е тука! Иска да остане и през нощта! Къде да го сложа?

За такива важни държавни работи бай Иван винаги пита и ни гледа изпитателно в очите. Моят съсед Горан отвръща нещо нецензурно. Но бай Иван не се засяга и явно дава да разберем, че ние сме му много по-драги от Вълко Червенков и че присъствието на последния, макар да ласкае суетата му, от друга страна, му досажда.

— Имам само една стая свободна! Тази над бара! Може ли там, при тоя шум, нормален човек да спи?

— Че той нормален ли е? — провлечено се обажда Д., който бе получил присъдата си тъкмо под егидата на Червенковото диктаторство.

— Слушайте — казва поверително бай Иван, — трябва да ми помогнете. Като отидете в бара после, моля ви се, не вдигайте шум. Пийте си и си танцувайте тихичко. Защото той не е на власт. Ама приятелите му са! Не ми докарвайте беля на главата!

Ние кимваме неопределено и бай Иван отива да настани бившия „любим вожд и учител“ на българския народ.

Но два часа по-късно в бара започва нещо, което аз не съм виждал нито наяве, нито на кино, и което човек може да нарече или вакханалия, или оргия. Около стотина маскирани и немаскирани летовници се наблъскват като сардели в малкия бар, някой домъква собствения си магнетофон и го включва в усилвателя. После се разнася пронизителният, призоваващ за атака глас на Бил Хели, след което звуците на рокендрола отприщват бента. Около мен се залюлява с неудържима сила гора от тела, от които постепенно дрехите започват да изчезват. Виждам неудържимо подскачащи крака и безспирно махащи ръце, лица, изпаднали в транс, и устни, надаващи викове. Това е най-страшната звукова канонада, в която някога съм попадал. Лее се обилна пот и като че всеки е обхванат от бясна енергия и е решен да играе до края на света. Рокендролът се сменя от туист, който се казва „Краят на цивилизацията“. Сега виждам как една двойка е скочила на една от железните маси, която бавно започва да се сплесква под тежестта на телата им. Някъде около полунощ, когато вакханалията в бара достига кулминацията си, успявам да се измъкна през широко отворената врата, за да поема чист въздух. И тогава виждам в светлото пространство пред бара да се разхожда висок възрастен човек, с подгушник, увиснал като на мисирка, с уморено лице и безсънни очи. Той е сложил ръцете си отзад и се разхожда бавно, но напрегнато, като се обръща по посока на вратата, вероятно с някаква надежда, че ще бъде забелязан.

Обръщам се към моите приятели и в паузата между два танца извиквам:

„Вижте! Червенков!“

В следващите секунди пространството на широката врата се задръства от глави. Някой, изглежда, спира магнетофона и настъпва невероятна тишина. Най-малко двайсет глави гледат от отвора на вратата. Червенков разбира, че той е причината за това неочаквано внимание, и застава срещу бара с вдигната глава — истински паметник на самия себе си. Помислям си, че вероятно това е първата среща между някогашните жертви и някогашния им инквизитор. Ето ги на вратата хората с безсънните следствени нощи, с побоищата и инквизициите, с убити и съсипани другари, с години на каторжнически труд, хората, чиято първа младост е била отровена от една страшна неправда. И ето го самия Луцифер, онзи, който е направлявал черната сила на болката срещу тях. Върху лицата им не чета нищо друго освен хладната мисъл:

„Ето го. Значи, това е той!“

От другата страна лицето на Червенков изразява възмущение и едва прикриван страх. Снет от всички постове и изключен от партията, той се опитва да внуши, че властта е все още в ръцете му. А може би това е само навик…

Идва ми на ум, че в тази наелектризирана тишина може да избухне бомба, могат да станат страшни неща. Виждам как върху лицата на моите приятели се зараждат някакви мътни намерения. Главите от вратата продължават да гледат в упор живия паметник на тяхното „черно“ минало, тишината заплашително се удължава и когато вече очаквам нещо да стане, чувам един ясен, командващ глас:

— Зааа другаря Червенков! „Шуми Марица“! Няколко гласа веднага започват…

Шуми Марица окървавена,

плаче вдовица, люто ранена…

Към тях бързо се вливат всички останали. Около стотина извисени докрай гласове раздират нощта край Аркутино с националния химн на тяхната България, който пеят в горчива чест на онзи, който се опита да изличи с кръв този същия химн. Никога преди не съм чувал този същият химн да звучи по-силно и по-завладяващо.

Марш, марш с генерала наш

— кънти барът, а по прозорците на мотела увисват източногерманците с плахи лица и западногерманците с многозначителни усмивки.

В бой да летим и враг да победим…

Тук врагът не издържа. Той се обръща рязко, по войнишки, и с приведена глава се отдалечава в тъмнината. След малко черната лимузина, която го бе докарала, се отправя към шосето…

Едва съм задрямал, когато силни удари по вратата ме събуждат. Появява се бай Иван с двама цивилни. Канят ме да изляза.

„Ето — чувам мазния глас на бай Иван — другарят Марков ще каже, той беше там, нищо не е имало… може някой да си е направил майтап, но това са сериозни хора… доктори, инженери, архитекти…“ — имам чувството, че той би добавил „генерали и адмирали“.

Единият от цивилните се извинява, че ме е събудил, и ме пита дали съм чул да се пее „Шуми Марица“.

— Не! — казвам. — Аз бях през цялото време там…

— Само един пя „Шуми Марица!“ — внезапно се обажда Горан, който приближава в мрака към нас.

— Кой? Познавате ли го? — питат и двамата, дошли специално с джипа от Бургас.

— Вълко Червенков! — отвръща с най-убедителен глас Горан. — Застана там, пред бара, и като му ревна, изпя целия химн!

Дързостта на Горан е толкова голяма, че ония не знаят как да реагират.

— Я иди да си легнеш и да поизтрезнееш! — му казва внимателно бай Иван.

Горан си отива. Отиват си и ония. Явно не знаят как да действуват.