Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 65 гласа)

ЛЕГЕНДАТА ЗАПАД: ХОРАТА И ЖИВОТЪТ

В резултат на големите унижения, на които комунистическият режим подлагаше българските граждани, отказвайки им основни човешки права, в резултат на слугинското му преклонение пред парите и вещите на Запада, плюс цялата пълна с лъжи и противоречия пропаганда, се стигна до най-тъжния елемент в легендата Запад — легендата за превъзхождащия чужденец, за неговите особени, недостижими качества. Ако за един англичанин французинът не е нищо друго освен човек от Франция и италианецът — човек от Италия, който може да бъде по-богат или по-беден, по-красив или по-грозен, по-приказлив или по-мълчалив, с една или друга философия или без нея, с едни или други маниери, но в никакъв случай народността не му дава абсолютно никакви предимства, то за днешния българин, румънец, руснак, чех или унгарец Човекът от Запад е поначало по-горна категория. Той може свободно да пътува из света, до най-висша степен той е господар на себе си и може да сменя професии и работодатели както си иска, той живее със значително по-висок жизнен уровен, неговите пари важат из всички страни по света, той може да чете, пише, гледа и говори каквото си иска и както си иска. Това бяха и това са обективните истини, заради които очите на нашите хора рисуваха западняка и неговия живот често пъти в напълно фантастична, приказна светлина. За обикновения български гражданин, който биваше изтласкван от хотели и ресторанти в собствената му страна, за да бъдат настанени чужденци, който гледаше с жадни очи как тези чужденци купуваха в магазините на „Кореком“ и позволяваха неща, за които той не можеше да сънува, една западногерманска летовничка преставаше да бъде готвачка от Франкфурт или бедна секретарка от Мюнхен и се превръщаше в братовчедка на Круп, един полуграмотен италиански сицилиано не беше повече касапин от Палермо с раздрънканото чинкуеченто, а минаваше за ни повече, ни по-малко равностоен на Адриано Оливети, а всички французи бяха горе-долу собственици на Айфеловата кула.

Това невероятно фантазиране на тема чужденеца принц и неговия стъклен замък е един от най-странните парадокси в живота на българския народ. Никога преди в нашата история чужденецът, в случая западнякът, не е бил поставян на такъв висок, олимпийски пиедестал. Спомнете си добродушно-ироничния тон в разговорите на Базовите чичовци за „ингилизите“ или „немеца“, преминете през всичко, записано било като житейски факт, било като литературно отражение на живота, от посещението на бай Ганьо у Иречек до германския благородник в романа „Тютюн“ на Димов, вие не ще намерите ни следа от такова сляпо боготворене на чужденеца от Запад, каквото съществува днес в България. Аз съм слушал десетки разкази на мои познати и приятели за чудни, романтични, благородни и, разбира се, ужасно богати западни граждани, които удостоили въпросния разказвач с някаква небивала вечер. Понякога дори доста сериозни хора съчиняваха легенди, в които упорито се опитваха да вярват. Това преувеличаване на нещата беше нужно на хората, първо, като бягство от собствената участ, и второ, като надежда за бъдещето.

Един мой колега, инженер и добър приятел, имаше дъщеря, Ана. Тя беше рядко хубаво и интелигентно момиче. В училище беше първа, във факултета по архитектура, където се записа да следва, бе една от най-талантливите. Нейните познания и широки интереси правеха впечатление на всички ни. На двайсет години говореше много добър френски и четеше свободно английски. Едни от приятните вечери, които съм запазил в спомените си, са били у тях, когато с нея и баща й сме се увличали в дълги литературни спорове или пък сме чели любими автори. Ана си имаше, като всяко хубаво момиче, приятели и обожатели, но между тях още не беше се появил истинският избраник. Затова бях приятно изненадан, когато баща й, Петър, ми каза един ден, че Ана се запознала някъде по крайбрежието с млад французин и че нещата изглеждали най-сериозни. После чух колежки на Ана да казват завистливо:

„О, тя хвана французина!“

Запитах ги какъв беше този французин, какво представляваше, професия, интереси. Никой нищо не можа да ми каже. Те просто продължаваха да ахкат и охкат, като че думата французин сама по себе си обясняваше всичко. Добър или лош, образован или не, интелигентен или тъп, човекът беше французин. И отгоре на всичко имаше ситроен. Както и да е, французинът заминал за Франция и нашата влюбена Ана пишеше възторжени писма и чакаше момчето да се обади по телефона всяка втора събота вечер. Всичките ми опити да разбера нещо повече от нея останаха без резултат, защото отговорът се изчерпваше с една дума: „Той е французин“, което означаваше — той не е българин, т.е. той е красив, умен, добър, богат, всичко, което едно младо момиче можеше да поиска.

Два или три месеца по-късно французинът, който очевидно също беше влюбен в нашата Ана, пристигна в София и аз като семеен приятел бях поканен на вечеря с него. Видя ми се възпитано и свястно момче, макар и доста грозничко. Седнала до него, Ана изглеждаше несравнимо красива и очарователна. Още по време на аперитива ми направи впечатление, че французинът говореше доста по-различен език от своята възлюблена, или по-точно, нейните интелектуални интереси не срещаха никакъв отговор. Тя не маниерничеше. Тя беше това, което винаги бе била, любознателно, пълно с живот българско момиче. Но човекът от Париж се оказа твърде анемичен партньор. Все по-ясно ми ставаше, че той едва ли бе прочел повече, от дузина книги през живота си, едва ли бе видял някой от големите френски филми, които всички ние помнехме и знаехме, едва ли бе слушал свястна музика и културните му увлечения, изглежда, не надвишаваха твърде баналното желание да пътува по света. С две думи, както казват в Драгалевци, „човеко е прост“. По време на вечерята той ми каза, че бил младши счетоводител в някаква тенекиена фабричка и че ситроенът не бил негов, а на добър приятел, който му го дал на заем. Но неговото материално положение не ме интересуваше толкова, колкото жестоката му неграмотност по отношение на собствената му страна и собствената култура. Отгоре на всичко малко по-малко той се разкри пред мене като един от ония сиви и скучни млади хора с извънредно ограничени интереси, които сякаш предварително са се предали на съдбата си. Порази ме липсата на въображение и още по-ужасната липса на чувство за хумор. Докато в нашата Ана бликаха, както винаги, чудесни идеи и умът й сечеше бързо и остро, и цялото й лице и жестовете й изразяваха безспирно движение на чувства и мисли, господин французинът стоеше като мумия. Аз бях смаян и не можех да си отговоря — какво бе привлякло вниманието на нашата Ана у този скучен, тъп млад чужденец, какво я бе накарало да се влюби в него, какво поддържаше любовта й, когато беше повече от ясно, че тук ставаше някаква комбинация между кон и кокошка. Представих си ужасния сив живот на бъдещата госпожа на господин младши счетоводителя, сврян в някакъв полумрачен евтин апартамент край Париж, и убийствения ритъм на еднообразното ежедневие. Стана ми страшно, като си помислих за отсъствието на какъвто и да е реален контакт между двамата, на каквито и да са общи интереси, за убийствените вечери, в които нашата почитателка на Ронсар щеше отчаяно да се опитва да говори с мъжа си.

Но за щастие французинът беше достатъчно разумен, за да разбере фаталното несъответствие между него и Ана. Той чувствуваше, че слепотата на момичето скоро щеше да изчезне и преглеждането щеше да бъде твърде болезнено. При това, нека подчертая, че не той я бе заблудил, нито пък бе правил опит да я заблуждава, а цялото заслепение беше нейно собствено производство. То идеше от твърде разпространената психоза по отношение на западните граждани, която взе немалко жертви. Половин София познаваше твърде умната и хубава дъщеря на известен български поет, която срещна някъде по чужбина един англичанин и вероятно виждайки в него ни повече, ни по-малко класическия джентълмен, се омъжи за него, за да съсипе живота си с някакъв духовно осакатен нещастник. Но в София се говореше с познатата завист колко късметлия била тази девойка и как изкусно успяла да завърти главата на англичанина, който щял да й даде щастлив и богат живот. Години по-късно, когато посетих това семейство в Лондон, видях в какво отчайващо положение може да се намери всеки, който следва инфантилните си фантазии. Мога да изброя множество примери на подобно падане от облаците, където човек сам се е покачил. Но не бяха само момичетата за омъжване, които измислиха и наложиха този легендарен образ на чужденеца, който стои несъмнено по-високо от българите. Това беше общо, повсеместно явление, което според мен произтичаше до голяма степен от липсата на нормален обмен със западния свят. Предполагам, че така е горе-долу във всеки затвор или каторга. Всеки завижда на хората, идващи отвън на посещение, просто защото те не са затворници. И никой не иска да повярва, че някои от тези свободни хора може би се намират в по-тежко положение от най-нещастния затворник. Както посетителят на затвора, така и чужденецът от Запад е символ на свободата, която за мнозина затворници значи всичко.

Тъкмо поради липсата на що-годе обективна информация и поради пороя от евтини пропагандни лъжи, с които партията залива българските граждани, в България се създаде това, както вече казах, дълбоко неприсъщо на реалистичния характер на българите отношение към Запада. Като реакция срещу напора на пропагандата, която оплюва всичко западно, хората приемаха един колкото обратен, толкова и неверен образ на западния човек и западния живот.

„На Запад няма нещастни хора!“ — ми бе казал един мой читател.

„На Запад всички са богати!“ — бе казал друг.

Колкото повече българските вестници и радио говорят за тежкото, бедствено положение на трудещите се на Запад, толкова повече обикновените хора в България си мислят, че на Запад трябва да е фантастично добре. Мисля, че ако всички западни пропагандни средства се бяха опитали да работят в същата насока, те никога нямаше да постигнат този успех, който постигна за тяхна сметка партийната пропаганда у нас, превръщайки Запада и западния гражданин в култ.

Лично аз при срещи с читатели или при разни други поводи съм се опитвал да анкетирам представата на обикновените български граждани, които не са пътували и не могат да пътуват, за западния живот. Удивително е убеждението, че животът на Запад е много по-лесен, отколкото този в България. За мнозина западното богатство е някаква даденост, която принадлежи на всички, сякаш по улиците на западните градове са разпилени долари, които чакат някое момче от Бусманци да мине и да ги събере (понеже лордовете ги мързи да се навеждат). Всеки западен град, без значение кой е и къде е, във въображенията на хората е приказно красив. Отношенията между самите западни граждани също носят този фантастичен характер. Те не са изцапани с нравствената мизерия на българските делници, където човек трябва да казва думи, които не иска, да се покланя на хора, които мрази, и да хваща за отдушници на мъката си жената и децата си. Виж, западните граждани казват след всяка втора дума „моля“, те не се пенявят за щяло и не щяло и дори когато ги обидиш, са все пак внимателни и възпитани. Друго нещо си е Западът, не е нашата дивотия. Българското въображение отказва да приеме каквито и да е опити някой да смъкне западняка от тези лъжливи висоти. Преди време казах на някакъв гостуващ българин, че все още не съм видял в лондонското метро или автобуси млад човек да стане и отстъпи мястото си на възрастна жена, на бременна или майка с дете. „Не може да бъде!“ — извика нашенецът и ме погледна с такова подозрение, като че бях човек на легацията. И след това иди му разправяй, че западният живот не се състои само от избор на автомобили, вили на Канарските острови и яхти по всички морета.

Думата, с която режимът нарича подобно отношение, е „чуждопоклонничество“. Но тук трябва да се каже, че в значителна степен западното (съвсем искрено) чуждопоклонничество на народа е реакция спрямо източното (съвсем лицемерно) чуждопоклонничество на режима. Забележете иронията на историята. Трийсет години режимът безспирно убеждава българските граждани, набива им в главите с всички възможни средства, че „съветските хора, съветските стоки, съветската култура и изкуство“ са най-добрите, превъзходните, ония, на които може само да се подражава, и т.н. А в резултат на това българските граждани приемат точно обратното, а именно, че „западните хора, западните стоки, западната култура и изкуство“ са най-добрите. Нещо повече, националистическо-патриотическите кампании, които режимът започна с цел да противопостави патриотизма на западното влияние, се превърнаха в нещо като биене на празна тенекия. Защото никой български гражданин не може да смели едновременно химна „Мила Родино“ и униженията, на които го подхвърлят разните балкантуристки и търговски организации. Никой не може да смели едновременно думите „ти си земен рай“ и издевателствата на органите на властта, които погазват и пренебрегват основните човешки права. Когато българските партийни и държавни ръководители декларират на всеослушание своята вярност към Съветския съюз и любов към България, обикновените хора виждат как децата, роднините и приятелите на тези ръководители ще се избият помежду си кой в коя западна държава да отиде я на дипломатическа, я на търговска, я на лентяйска работа. Никой от тях не ще и да чуе за социалистическа страна, а най-малко за Москва. Аз поне още не съм чул някой от тези висши партийни патриоти да изпрати сина или дъщеря си в производството или на полето, всред истинските българи.

„Абе те си кажат молитвата на Изток, па после се обърнат и тръгнат на Запад“ — беше един от остроумните коментари в драгалевската кръчма.

Интернационализмът и патриотизмът си останаха две грозни, нескопосани партийни чучела, които не можеха нито да се борят, нито да се сравняват с богатия, пълнокръвен и силен образ на западния човек и западния живот, с който българският гражданин днес е заселил въображението си. Верен или неверен, този образ съчетава в себе си всички най-искрени и дълбоки представи, фантазии, мечти и надежди за онова, което българинът днес би искал да бъде, и за живота, който би искал да живее.