Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 63 гласа)

АМИ КАКВО ЩЕ КАЖЕ БАНКАТА?

Когато моят роман „МЪЖЕ“ беше филмиран, на мястото на Вълко Червенков вече отдавна стоеше Живков. Българската студия за игрални филми вече произвеждаше десетина пълнометражни филма годишно, но тъй като времената бяха доста неспокойни, значителна част от тези филми не видя бял свят или се появи в жестоко осакатен вид. Имаше дълъг период на остра вражда между кинодейците и партийното ръководство. Може би с оглед на твърде обърканата атмосфера първият партиен и държавен ръководител реши, че Лениновото правило за партийната важност на киното трябва да бъде отстоявано от съответния министър. А министър или, както е правилната титла, председател на комитета за изкуство и култура по негово време стана бившият дипломат д-р Петър Вутов. Когато го назначиха, слуховете в София бяха, че понеже се борел да стане външен министър, д-р Вутов нарочно бил тласнат в джунглата на изкуствата, където провалът му беше гарантиран. На няколко пъти се срещах и разговарях с него и моето впечатление беше, че д-р Вутов при всичкото си дипломатическо усърдие нямаше и най-малка представа за онова, което ставаше около него. Върху фона на това гъмжило от най-обиграни и изпечени йезуити, действащи на разни нива в българското изкуство и култура, д-р Вутов изглеждаше наивен и невинен човек, току-що паднал от небето.

И така, новият филм „Мъже“, окончателно шлайфан, полиран и дори парфюмиран, трябваше да бъде приет от председателя, който пък трябваше да утвърди разпространението му. В уречения час хора от ръководството на кинематографията, режисьорът Васил Мирчев и аз заехме местата около д-р Вутов в залата на комитета на булевард „Александър Стамболийски“. Нямаше ни помен от някогашната дистанция на Червенков. Атмосферата беше съвсем приятелска и ние чувствахме, че тази прожекция беше повече формалност. Във филма, който докосваше въпроси на гражданската честност, имаше доста подводни скали, които режисьорът се бе постарал да избегне. Там, където се появяваше грозничкото лице на действителността, филмовата камера започваше да се рее вдъхновено по небето и простора, за да внуши, че въпреки всичко патосът си е патос.

И наистина нещата вървяха добре до финала на филма. В последния епизод, като искахме да покажем неподкупността на нашите млади герои, ние избрахме за заключителен кадър сцена, при която те хвърлят върху пода парите си и танцувайки туист или нещо подобно върху тях, смачкват с пълно презрение банкнотите на Българската народна банка. Това трябваше да звучи като младежки опит за отхвърляне законите на консуматорското общество и вещоманията, които вече си пробиваха път в социалистическата държава.

Филмът завърши. Лампите светнаха. И ние зачакахме присъдата. Д-р Вутов се изкашля и започна с доста несигурен глас, че филмът му е харесал, че всичко било, както трябвало да бъде, но… Той се забърка и изведнъж каза с най-простонароден тон:

— Абе, другарю Марков, какво ще каже Българската народна банка, като види как й мачкаме парите? Да мачкаш долари, западногермански марки, франкове, лири, разбирам! Но да мачкаш български пари, да мачкаш образа на Георги Димитров върху тях, да мачкаш герба на Народната република — това не може!

— Другарю председател — отвърнах аз внимателно, — тук имаме символично противопоставяне на идеали и пари!

— Не — заяви той. — Не може да има противопоставяне на наши идеали и наши пари!

— В такъв случай, бихте ли казали, че парите са нашите идеали! — настоях аз.

— Слушайте, другарю Марков — леко повиши глас председателят. — Не може по никакъв начин върху наш български екран да мачкаме наши, български пари! Питам ви какво ще каже Българската народна банка, като види този филм, а?

И тъй като всички знаехме какво ще каже Българската народна банка, в интерес на социалистическото отношение към паричните знаци този епизод на филма беше отрязан.