Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 63 гласа)

СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ

София беше останала зад гърба ни. Москвичът на Иван вървеше бавно по стръмнината към Вакарел. Обичах самото начало на това пътуване. През всички сезони пътят на юг не губеше своята привлекателност. Човек напускаше душната атмосфера на софийския кошер, отдалечаваше се, макар и временно, от лепкави грижи, от служебна или домашна монотонност и тръгваше на път с бледата надежда, че нещо интересно може би чака зад някой завой, че просторът криеше мистериозно обещание за щастлива промяна. Сигурно съм минавал по този път стотици дни и нощи, познавам всяка гънка, всеки камък, чешма, хотел, мотел, ресторант, биографията на пътя до 1969 година и толкова много хора, защото наистина при всяко пътуване нещо се случваше. Ако например на Запад ви се развали колата, вие просто телефонирате и чакате аварийната кола да дойде и извърши поправката. На българско шосе повредата се превръщаше в драма, в среща и запознаване с разни хора, в зависимост от тях, в търсене на връзки и помощ, във всевъзможни перипетии. Ако на Запад един хотел е пълен, вие просто отивате в друг хотел. У нас, ако хотелът е пълен, това значи, че е полупразен, но вие трябва да телефонирате на някой в София, който телефонира на местната редакция, която пък се обажда на управителя на хотела и му обяснява, че сте журналист, в резултат на което ви дават не само стая, но и приятелска вечеря или в най-лошия случай ви канят някъде на гости. Почти всяко нещо, което в нормалния свят се смята за естествено човешко право, у нас трябва да се измоли, изпроси, извоюва, защото зависи от някой друг, който пък зависи от трети. Наредбите и правилниците са разтегателни понятия, които винаги създават чувство за несигурност. Господи, на колко народ се е случвало да бъде изхвърлян след полунощ от хотелската стая, за да бъде настанен някой друг, и колко пъти сблъскването с непознати хора водеше до приятелства или не-приятелства за цял живот. Дори обикновено спиране, за да се вземе някой на „автостоп“, твърде често се превръщаше в неволно пътешествие из нечия съдба, в изслушването на невероятна история, на интимни човешки тайни, в непланирано гостуване в чужд дом и в дълги приказки до зори. А всичко това обикновено беше само началото на нова връзка. Въпреки всички исторически превратности повечето наши хора бяха запазили традиционното чувство да гледаш на непознатия най-напред като на приятел. Разбира се, при едно категорично условие. Човек никога не биваше да казва, че е журналист или писател. Колко пъти и аз, и мнозина колеги сме наблюдавали как думата „журналист“ или „писател“ незабавно издигаше стена между новите познайници и нас. Върху лицето на непознатия гражданин се появяваше многозначителна усмивка и оттам нататък сърдечно започналият приятелски разговор се превръщаше в досадна размяна на вестникарски клишета. „Знам те кой си и знам какво искаш!“ — говореха очите на непознатия, за когото всички журналисти бяха привилегировани кучета на режима.

„Много ти е хубав пуловерът!“ — ще отбележи многозначително въпросният гражданин. — „Откъде си го купил?…“

Колко пъти съм се сблъсквал с тези предпазливи, мазни отношения, в които никога не можеше да се излезе от официалната линия. Всеки по-реален въпрос пресушаваше охотата на събеседника да говори и зад стената се надигаше непреодолимо подозрение. Хората добре знаеха, че пишещите събратя бяха официално упълномощените фалшификатори на режима. Дори при важни криминални анкети главната тенденция беше да се крие истината, да се размазва, колкото и болезнена да е тя за анкетирания.

„Гарван гарвану око не вади!“ — беше главната поговорка в тия отношения и за съжаление тя беше най-силно подкрепяна от реалния живот.

„А защо да ти кажа истината? — с ясен глас ме бе запитал един кооператор в Ловешкия край. — Първо, ти няма да я напишеш във вестника. Второ, председателят ще отиде по-нагоре и ще се справи. И трето, сметката ще плащаме аз и децата ми цял живот!“

Затова при нашите попътни познанства мнозина от нас избягваха да се представят за журналисти или писатели. Аз имах изгодата от моето инженерско алиби и винаги можех да докажа това…

Но въпреки поетичната привлекателност на пътуването в онзи ден, когато тримата пътувахме с москвича на Иван, общото настроение не беше много весело. И тримата отивахме да вършим нещо, което стотици наши колеги вършеха. Да напишем очерци. Това са ония най-ужасни съчетания от безсмислени думи, които обикновено пълнят вторите страници на вестниците, но твърде често се появяват и на първите. Аз не зная по-кошмарна форма на злоупотреба с човешкия език от очерците, помествани по нашите вестници и списания, немалко от които съм писал аз самият. Оправданието за това езиково престъпление на всички (без изключение) млади автори у нас беше, че в периода преди утвърждаването човек можеше да се издържа единствено чрез писане на очерци. Публикуването на разкази или стихотворения беше твърде нерентабилно, когато авторът още не си е извоювал име. Разните фондове за подпомагане на литературата не бяха много щедри по отношение на непознати имена. Но в замяна на това всички вестници, огромен брой списания и най-вече радиото предлагаха прилични суми за писане на неограничен брой очерци. От всички редакционни колегии очеркът се смяташе за най-партийната форма, за необходимата връзка с действителността, за елемента, който осигуряваше партийно доверие, защото всички очерци, написани през последните тридесет години у нас, всъщност представляват един и същ очерк с разместени изречения. Социалистическият очерк изобразяваше всъщност погледа на партията към действителността. Най-често, както ще видим, той нямаше нищо общо със самата действителност, в чистата си форма представляваше твърде очебиен фалшификат на действителността, в която едва ли някой живеещ на българска територия вярваше.

Но тия очерци бяха необходими на режима, за да лъже себе си и света, и бяха необходими нам, на младите автори, за да можем да преживяваме. Мнозинството от нас приемаха това писачество горе-долу както Балзак се е отнасял към писането на слугински романи в началото на своята кариера — с голяма надежда, че времето ще оправдае това дребно литературно джебчийство. Нещо повече, често пъти бяхме изнудвани от разни редакции, че ще поместят „спорна“ творба, ако направим някой и друг очерк. Ала въпреки заплащането, въпреки убедителните ни оправдания, всички ние ненавиждахме тая работа и очеркът се смяташе от всекиго за най-калната работа, за последното средство за припечелване на някой лев.

„Много съм закъсал — приплакваше някой. — Трябва да тръгна по очерци.“

По-съобразителните от нас намериха начин да изхитрят системата и в последните години много рядко някой отиваше в командировка само от едно-единствено място. Нормално младият автор се опитваше да вземе няколко командировки за един и същ град или окръг. По този начин с едно и също пътуване той отчиташе половин дузина командировки, пътни и дневни, което се изразяваше в доста прилична сума. В оная сутрин помня, че Иван каза:

„Взел съм седем командировки! Как ще ги скалъпя!… Едно текезесе, където са започнали да поливат по нов начин, двама стругари в Бургас, една младежка бригада в Карнобат, главния инженер на Нефтопреработвателния завод, портрет на знатния овцевъд Кольо Свирков, новата машина в мина «Росен» и накрая, не можете да си представите… лов на диви прасета с командирите на танковото поделение в Звездец…“

„Ще можеш ли да свършиш всичко това за три дни?“ — попита Петър, който бе взел командировки от „Литературен фронт“, „Труд“, списание „Младеж“, разбира се, Радиото и неизбежната „Наша родина“.

„Уха“ — отвърна Иван и обясни, че при заверяването на командировъчните хората навсякъде били толкова любезни, че удряли само печата, а оставяли датата той да си я попълни.

Откровено казано, въобще нямаше нужда и да се ходи по места. Тия очерци, които накрая се появяваха, можеха да се напишат и по телефона, а понякога и въобще без човек да знае за какво става дума. Всичко се подвеждаше под един знаменател. В „Портрет на моя двойник“ аз описах част от тази наша практика, където героят ми изповяда:

„Между другото, съм такъв факир в писането на очерци, че не е необходимо да отивам на място. Всички възможни конфликти в моите очерци са сведени до три основни положения:

1. Един вярва, а друг не вярва. Във финала — и двамата вярват.

2. И двамата вярват, но на тях не им вярват. Във финала — всички вярват.

3. И двамата вярват, и на тях им вярват, но има обективни трудности. Следва борба и на финала победителите въздъхват и вярват.

Трябва да си призная, че маса очерци съм изпонаписал по телефона или от приказки за Бог да прости, при това някои от тях са били наистина хубави очерци и както говорят по летучки — разкрили са съдбата.“

Това е разказът на моя герой, който беше твърде близък до самите нас.

При това, нека кажа, че в процеса на фалшифицирането на дейтвителността ние бяхме добре подпомагани от хората, които срещахме. Те си знаеха урока и обикновено ни надрънкваха клишетата от собствените ни предишни очерци. В света на нормалните човешки отношения вероятно биха помислили за луд гражданин, който отговори, че е надоил сто литра повече мляко „заради Деветия конгрес на партията“ или че е остригал козите в чест на БКП.

Когато писах очерк за една младежка бригада за комунистически труд в Бургас, членове на бригадата се бяха сбили предишния ден и даже един трябваше да търси лекарска помощ. Всеки истински журналист би се хванал с драмата на този побой, би разнищил причините, би разкрил, че „Да живеем и работим по комунистически“, какъвто бе лозунгът на бригадата, се бе оказал равен по безсмислие на „да живеем и работим по санскритски“. В замяна на това те лъжеха пред мен колко щастливи са и какви безупречни отношения имат и за доказателство ми сочеха, че са си купили колективно лодка, след което тази лодка заплува в моя очерк като символ на комунистическата дружба. И те, и аз знаехме, че трябва да лъжем, защото само лъжата можеше да се напечата. В края на краищата те щяха да получат обществен кредит, а аз — пари. Колко пъти моите очеркови герои ми казваха след някоя и друга чашка: „А сега, мой човек, да отбием номера!“

Но какви бяха обектите, където отивахме? Първо, навсякъде, където можеше да се подуши някакъв вид трудов подвиг. Но дори да нямаше такъв, не беше голяма беда, защото винаги можеше да се измисли. След това идваше ред на нови почини, новаторства, изобретения, рационализации и други атрибути на трудовия героизъм. Откриването на нови заводи, нови производства и т.н. Нашите очерци никога не бяха свързани с човешко нещастие, с болка и мъка. Хората в тия очерци представляваха лъскави великденски яйца и нищо повече. Дори когато младият автор попаднеше на драматична линия, той я извеждаше по посока на партийния мармалад, защото това се искаше и му плащаха да пише това. В процеса на събирането на материала за очерка нито хората разкриваха себе си, нито ние, младите очеркисти, ги търсехме. Ако бяхме в предприятие, голяма част от вниманието ни бе отправено към декора, т.е. описание на машините и на технологията. Човешкият образ, човешките взаимоотношения оставаха на заден план. Ако посещавахме дома на някого, очеркът често пъти се превръщаше в описание на мебелния склад на ЦУМ, където гардеробите и канапетата трябваше да покажат колко много щастие има във въпросния дом. Ние описвахме разточително машините по полетата, а забравяхме превитите гърбове на жените, които блъскаха от сутрин до вечер. Не дай Боже някой да се опита да си представи българина през последните тридесет години, описан в тези очерци. Съществата, които се появяваха по закона на тази фалшификация, бяха наистина чучела, които говореха ужасен език, малоумно се усмихваха и правеха куп декларации, нямаха човешкото качество да чувствуват мъка. да са отчаяни, нямаха елементарна самоличност и сякаш съществуваха на този свят не за да живеят, а за да изпълняват плановете. За да могат да придадат на тези схеми малко цвят, някои от моите колеги рисуваха своите герои като „груби мъжаги“, като „чешити“ или грубияни, които пращят от напираща сила, имат неприятни маниери, но големи сърца. Още по-схематизирани и елементарни бяха образите на партийните секретари или разните местни ръководители. Голяма част от тия граждани бяха безчестни типове, корумпирани от властта, която притежаваха, дребни шмекери и подлеци, които се държеха като тирани с всеки по-слаб и превиваха гръб пред всеки по-силен. Но з очерците те бяха вдъхновени мечтатели, духовни ангели на социалистическото строителство, които живееха единствено за доброто на народа. Цяла България, представена от тези очерци, беше ни повече, ни по-малко раят, населен със сладкопойни чучулиги и ухаещ на вечно щастие. Грижите на хората бяха в избора им между хубаво и по-хубаво, затрудненията им — между щастливо и най-щастливо, болката им — че всички не могат да бъдат първи в производството и т.н.

Сега, като гледам назад, си мисля, че всъщност най-голямата, гавра с времето и със самия режим бяха именно тези очерци, произведени от очерковата индустрия. Те са толкова нелепи и абсурдни, че представляват могила от своеобразно натрупан вестникарски позор. Но ако образът на българина оставаше далеч извън страниците на тези писания, то образът на самия очеркист или журналист се очертаваше доста релефно. Нека кажа, че мнозина от моите пишещи събратя преживяваха истински сътресения по време на очерковите командировки и особено при писането. Те не бяха слепи, за да не виждат и знаят разликата между това, което са видели, и това; което описват. Тъкмо за да изразя донякъде драмата на такъв професионализиран журналист фалшификатор, аз написах „Портрет на моя двойник“, където цинизмът на моя герой идва от бездънното му отчаяние от нашата действителност. Много пъти ние се кълняхме пред себе си, че никога повече не ще пишем очерци. Но притиснати от нуждите или по силата на някакъв компромис, ние отново тръгвахме точно като в оная сутрин с нечия кола и с две дузини командировки, за които знаехме, че не ще бъдат достатъчни и че не ще оправят разнебитените ни финанси, тъй като някъде по пътя, в Пловдив или в Бургас, щяхме да се хвърлим в пиянска нощ — весела компания с инстинктивното желание да забравим и себе си, и света, който трябваше да измисляме. И това вероятно беше единствената реална полза от писането на очерци.

Никога няма да забравя, когато, излизайки от русенската захарна фабрика край Дунава с един наистина захаросан очерк, тръгнах да се разходя по брега. Във върболяка срещнах жена на възрастта на майка ми, която мъкнеше голям вързоп съчки. Беше много студено и ръмеше. Тя имаше чудно, изразително лице с големи, кадифени, топли очи. Гласът й бе чувствен, пропит с напираща горчивина. Поисках да й помогна с вързопа и я попитах откъде е и накъде отива. Внезапно тя избухна в тих, сподавен плач и през сълзи ми каза:

„Другарче,… нито знам откъде съм, нито знам коя съм!“ — тя се отдели от мен и изчезна с вързопа си към близкия хоризонт, сякаш беше единственият верен образ на страната, в която живеехме.