Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 63 гласа)

ЗАД ГРУБИТЕ ДУМИ

В кафене „Бразилия“ на булевард „Витоша“ е препълнено. Винаги по време на обедната почивка цяла тълпа нахлува в кафенето и обсажда бара с италианските машини еспресо. Зад тях облечените в розови униформи момичета не успяват да насмогнат. Ние, неколцина приятели, чакаме търпеливо на опашката, която се е проточила чак до тротоара. Някак изведнъж из София се развихри кафеджийската страст. Известната фраза на Балзак, че чашка кафе го правела шест пъти по умен, сякаш намери много последователи всред софийската интелигенция.

„Но нашето кафе не действува така силно като Балзаковото!“ — бе забелязал един от постоянните посетители на това лъскаво заведение…

Най-после ние се добираме до тезгяха, когато внезапно някакъв мъжага с яки плещи ни прережда. На нас нищо няма да ни стане, че ще загубим две-три минути повече, но въпросът е за принципа. В края на краищата никой не обича да го пререждат. Може би затова отдавна бяхме престанали въобще да се редим по трамвайните спирки, и когато трамваят пристигаше, яките лакти решаваха най-добре кой е пръв, кой е последен. Но в кафене „Бразилия“ пререждането звучеше като провокация и моят приятел Григор каза на непознатия:

„Гражданино, не пререждайте!“

Григоровият глас е груб, категоричен, точно като на милиционерите, когато глобяват и не искат да слушат никакви възражения. Ала Нина, която е зад Григор, го поправя:

„Моля, не пререждайте!“

Григор, който е млад спортен журналист, се раздразва:

„Какво ще му се моля! — извиква той. — Не го ли виждаш какъв гьон е!“

Непознатият пререждач упорито се прави, че не чува, и чака да грабне кафето, което му приготвят. Сега вече нервите на Григор не издържат и той слага ръка върху рамото на непознатия:

„Слушай, бе, на тебе ти се говори!“

Предчувствувайки твърде неприятна сцена, Нина и аз се дръпваме. Не ни е толкова яд на непознатия, колкото на Григор, който сякаш побеснява:

„Чуваш ли бе, тепегьоз!“ — извиква той.

Едва сега непознатият се обръща и с потъмняло лице казва:

„Абе я си гледай работата!“

Григор, който е учил бокс, замахва, но не успява да го удари, защото всички наоколо се хвърляме да ги разтървем. От двете страни валят най-груби и мръсни думи, като че двамата граждани не са клиенти на модерно софийско кафене, а истински запорожки казаци. Запотени, с пламнали лица, разрошени коси и раздърпани дрехи, те биват изведени в различни посоки. Нина, която е живяла дълго време в чужбина, е силно смутена от тази картина и ми казва с недоумение:

„Но защо трябваше да се нагрубяват?“

Не отговарям, защото ми се струва, че нервите на момичето са прекалено чувствителни. Когато поживее по-дълго в България, тия работи няма да й правят впечатление.

Взимаме трамвая, за да отидем до едно малко ресторантче недалеч от колелото на двойката. Трамваят е полупразен, но ние не сядаме, а стоим на входа. В този зноен летен ден е толкова приятно да чувствуваш въздушната струя върху лицето си. От тракането на колелетата едва чуваме гласовете си. Ала внезапно някаква сила ни дръпва назад, така че почти отхвръкваме към другата, затворената врата на платформата. Грамадна кондукторка размахва ръце срещу нас и крещи с живо озлобление:

— Какво се правите, че не чувате, бе! Сто пъти ли ще си дера гърлото за вас! На входа не се стои! Е го там, написано е! Кьорави ли сте, или сте неграмотни! Или пък се правите на тарикати!

Просто не зная какво да кажа. Нина е като попарена. Така е, като са те отглеждали в някаква европейска саксия. Ние слизаме на следващата спирка и решаваме да вървим пеша.

— Струва ми се, че тя ни мразеше за нещо — след време забелязва Нина.

— Предполагам, че е от горещината. Работата й е дотегнала, сигурно е имала лош ден… — опитвам се да намеря обяснение.

— Но защо трябваше да вика?

— Сигурно искаше да излее яда си… да й олекне…

— А защо ще й олеква за наша сметка? — продължава Нина.

— Защото ние сме се случили там… можеха да бъдат други…

— Ти приемаш ли тези обноски? — пита ме тя най-сериозно.

— Не — казвам, — но опитай се да я разбереш. На бас, че на нея също й викат по този начин или в службата, или у дома, или пък пътниците в трамвая… и това е нейната естествена реакция… Тя просто отвръща!

— Когато бях в Съветския съюз, в Москва… на екскурзия… ми направи силно впечатление, че хората по улиците, в метрото, в магазините, се блъскат като хамали и не чух никой никога да се извини някому… Изглежда че и в България става същото… — моята спътница е твърде унила.

Заговарям за друго и неусетно пристигаме в ресторантчето. То е от онези измислени грозни заведения в уж някакъв национален стил, с трикраки столчета и кръгли масички. Всичко е в горено дърво и ковано желязо. Вътре има само още една двойка. Ние вземаме листа с менюто, прочитаме го няколко пъти, но келнерът въобще не се появява. Мразя да чукам по масата и затова ставам да го търся. Заварвам го от другата страна, облегнал се на тезгяха и разговаря с готвачката.

— Можем ли да поръчаме? — казвам аз.

Той се обръща към мен и сякаш нещо в мене го раздразва. Сивите му очи се раздвижват и той ми казва с категоричен глас:

— Сядай си на мястото, аз ще дойда, когато мога!

Връщам се назад с предчувствието, че въобще няма да дойде. Все пак след около десетина минути той се появява. Ние разтваряме листа.

— Нема за какво да четете листа! — заявява ни с напълно безцеремонен тон. — Има само наденици с фасул!

Ние се споглеждаме. Нина поклаща отрицателно глава. Ставаме мълчаливо.

— За какво ми губите времето, бе! — вика той след нас. — Ако сте тръгнали по любов, що не идете в гората, ами се мъкнете тука!

— И той ли има своите основания? — пита ме Нина, след като се отдалечаваме от народния стил ресторантче.

— Сигурно — отвръщам. — Всички ние имаме толкова много основания, за да сме груби!

Тя, българката, израсла в чужбина, нищо не разбира. Тя си живее с българите от Йовковата литература, които никога не се нагрубяваха, както не се нагрубяваха Базовите българи.

Мисля си, че грубияни и груби отношения винаги е имало, но ми се струва, че ругатните и псувните на хората от по-старото поколение нямаха тази вулгарна острота и хапеща преднамереност на ругатните и псувните от наше време. Сякаш философията, която придружава срещата на човек с човека, се е променила. В старите времена българинът по принцип посрещаше непознатия човек като приятел и трябваше много голямо разочарование, за да го отчисли от списъка на приятелите. Днес принципът е точно обратният — посрещат ви като потенциален враг и човек трябва да положи големи усилия, за да спечели приятелството на някого. Това е много голяма, принципна разлика, която определя най-ясно душевността на тези толкова различни светове. Тази разлика обяснява защо приятелската усмивка е заменена с подозрителен поглед, защо на добрия жест се откликва със съмнение, защо изблик на добродушие предизвиква резерви.

Без съмнение грубостта е пуснала доста дълбоки корени в днешния български живот. И нейните улични прояви като че са най-леката й форма. Човек вижда далеч по-груби прояви вътре в обществото, в предприятието, в семейството, в училището.

— Но защо? Защо стана така? — настойчиво пита моята спътница. — Защо много рядко днес хората казват „моля“ или „извинете“?

— Защото много неща се промениха. Отношенията ни се промениха, животът се промени. Грубите думи са израз на грубите отношения. А грубите отношения идват от грубия живот. Преди войната никой в България не бе и чувал за хулигани. Днес това е една от най-употребяваните думи. Преди войната хората се заканваха един на друг само в изблик на нерви и безсилие. Днес те се заканват един на друг при всеки разговор, защото това е част от поддържането на самочувствието…

Опитвам се да обясня, доколкото сам разбирам нещата. Истински или фалшив, старият, „буржоазно-християнският“ морал изискваше от хората състрадание, помирение и толерантност. Прощаването, прошката беше неразделна част от старата душевност. Към това можеше да се прибави селският характер на българския народ, където общуването със земята и животните бе развило у него почти религиозно чувство на близост, каквато работническите маси в големите капиталистически страни никога не са изпитвали. В отношението към воловете (спомнете си Елин Пелин) хората влагаха много повече любов и приятелство, отколкото в отношенията към машините. Каква невероятна топла сърдечност живееше в българското село дори в най-тежки и мизерни години! Гостоприемството беше един от изразите на тази сърдечност.

Но всичко това сякаш бързо изчезна в годините след войната. Грубостта в българския живот, принципната смяна на отношението на човек към човека дойде като безплатен внос от Съветския съюз заедно с доктрината на насилието и терора. Може да се каже, че властта официално установи идеологията на грубостта. Та нали сам Георги Димитров в Народното събрание нарече един народен представител „Сволоч!“, нали между 1947 и 1954 година в България се разиграха най-меки, внимателни, толерантни, учтиви и мили обноски, които имаха за цел да „ликвидират“, „арестуват“, „интернират“, „разобличат“, „унищожат“… класовия враг. Комунистическата идеология заличи с кръв думите толерантност, взаимно разбиране, прощаване и даде зелена улица на най-низки страсти и комплекси за малоценност. После обществената структура постави хората в най-пълна зависимост от режима и властта. Тъкмо зависимостта на човек от човека сякаш прогони без остатък всички нравствени скрупули и ги замени със стремежа за упражняване на власт.

Помня една разплакана гражданка на площад „Ленин“, която се обърна към чакащата трамвая тълпа и каза:

„Кажете ми защо всеки иска да ми бъде началник? Кондукторът в трамвая ме нахока, загдето съм четяла вестник! Хлебарят ми хвърли обратно парите, като му казах, че не искам изгорял хляб, а в магазина продавачката ми викна, загдето поисках да ми свали плат от горния рафт…“

Един български психолог каза, че това е „себеосъществяване“.

— Но защо хората трябва да се осъществяват чрез грубостта? — продължава да пита Нина.

— Защото грубостта е власт! — отвръщам. — Грубостта е нахлуване в територията на другиго, грубостта е пренебрегване, незачитане, неуважение на другите хора!

— Но тя не е признак на сила! — забелязва моята спътница.

— Тя е илюзия за сила, която удовлетворява собственика й. Защото в царството на грубияните грубостта е средство и за нападение, и за защита. Единственият начин гражданин, който не ви превъзхожда с нищо и който гори от желание да покаже, че е нещо повече, е да бъде груб. Грубостта е неговият триумф. На бас, че келнерът, който ни прогони от ресторантчето, е отишъл след това при готвачката и й е казал гордо, че ни е дал хубав урок. На бас, че кондукторката тази вечер ще каже на мъжа си, че изхвърлила „две келемета“, които стояли на входа, и казвайки това, тя ще бъде някак щастлива, че е упражнила своята власт над някого, че нещо някъде някак зависи от нея. Това е себеосъществяването, което се насърчава от цялата атмосфера на живота в България, от законите на този живот, от официалната идеология и неофициалните примери.

Нина пак не разбира. Тя си остава гостенка, която няма представа от българската действителност. Тя не е слушала свистящия фалцет на всеки разгневен гражданин, който се обръща към своя „брат“ и „другар“ с думите: „Ти знаеш ли с кого говориш, бе!“ Тя не е слушала реч на първия ръководител, който заявява, че ако интелигенцията много знае, „ще заиграе тоягата“. Тя не се е редила на безнадеждна опашка, нито е преминавала стъргата на мъчението в паспортния отдел. Тя не е доловила фарсовата стойност на думичката „другарю“, която при честен превод на съдържанието й би звучала като „подлецо“, „глупако“, „нищожество“, „тиранино“, „бездарнико“, „лъжецо“ и прочие. Или чудесно сумирано от Радой Ралин:

Човек за човека е брат,

разбра ли бе, гад?

Горката Нина не иска да разбере, че грубостта съвсем не е в това да не се качваме и слизаме внимателно от трамваите или да не си казваме „моля“ или пък префърцуненото „Бих ли могъл да си позволя забележка…“. Грубостта е в пълното отсъствие на толерантност и взаимна търпимост, в нежеланието един човек да се приеме такъв, какъвто е, в отказа да се приеме, че хората имат право да не са съгласни с нас и че несъгласие не значи непременно омраза…

Ние се прибираме обратно в града. На булевард „Патриарх Евтимий“ се опитваме да пресечем далеч от маркираната пресечка. Разнася се пронизителна милиционерска свирка. В това време връхлетяват коли и ние бързо изтичваме на отсрещния тротоар. Но свирката продължава да пищи. Милиционерът спира цялото движение, за да пресече, и с бързи крачки ни догонва:

— Абе, вие защо не спирате, като ви се свири? — извисява глас той, сякаш подхваща същата мелодия на безпричинния гняв, която ни преследва цял ден.

— Извинявайте — казвам аз, — просто се бяхме увлекли в приказки!

— Какво ще ми се извиняваш! — отсича той. — Улиците не са за приказване, а за ходене! А като ходиш, трябва да си отваряш очите! Два лева глоба! — и той енергично изважда химикалката и кочана.

Докато пише, се установява странна тишина. Нина безмълвно гледа в него. Той вдига глава веднъж-дваж и сякаш някак разбира, че прекалява.

— Женени ли сте? — пита той, за да прикрие обзелото го за миг смущение.

— Не.

— Защото… женените винаги минават по пресечката! — забелязва той и внезапно спира да пише. После ни разглежда добре и като че отгатва, че никой не е имал умишленото намерение да му оспорва властта, нито да го унижи, нито да го обиди…

— Слушай — казва милиционерският старшина, като се старае да запази сериозния израз на лицето си. — Хайде, от мене да мине! Друг път си отваряйте очите! Че то е заради вас, бе!

Затваря чантата и си отива.

Нина се усмихва и чувствувам как жестът на милиционера я освобождава от бремето на цял един груб ден.