Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 64 гласа)

РЕПУБЛИКАТА НА РАБОТНИЦИТЕ

Фабрика „Победа“ представляваше куп уродливи сгради, разположени сред причудливото царство на дъновистите с техните дървени къщурки и дворове, пълни с овощни дървета. През лятото на 1952 година това беше девствен свят. Гората, която цар Фердинанд бе засадил, почти стигаше оградата на фабриката и всички обичахме пътя през нея до колелото на трамвай номер две. От другата страна квартал „Дианабад“ носеше невинното очарование на истинско село. Само след десет години цялата тази картина на спокойствие и слънчева зеленина щеше неузнаваемо да бъде променена. Грозни жилищни комплекси, частни сгради и гаражи с техните шумни обитатели щяха да сложат край на утринното ритуално посрещане на слънцето от брадатите дъновисти и на един живот, в който сякаш хора и природа живееха във взаимно съзерцание. Горе, на самия хълм, щеше да се настани Дворецът на пионерите и тишината на гората щеше да се разкъсва от кресливите лозунги, които скандираха маршируващите деца с червени връзки.

Преди национализацията нашата фабрика се наричаше „Искович-Леви“ и бе прочута в цяла България с производството на вакса „Ималин“. Същевременно тя имаше единствения в страната отдел за метална литография, което впоследствие я превърна в най-важно предприятие за лакиране на ламарината, от която се правеха консервените кутии. Износът на консерви бе немислим без фабрика „Победа“. В това предприятие бе съдено да започна инженерската си кариера и трайни връзки с работниците. Попадането ми там беше не съвсем редно, защото специалността ми изискваше да отида в тежко металургично предприятие. Един от най-всевалидните закони на нашето обществено устройство беше и все още е, че огромен брой от хората се занимаваха с това, което не беше тяхна работа. По силата на този закон, който водеше до най-необясними и невъзможни назначения, мои колеги, специалисти по каучук, бяха изпратени да произвеждат стъкло, специалисти стъклари се озоваха във фармацевтичната индустрия, а специалисти по хранителни продукти отидоха в черната металургия. Това следваше от почти истеричната борба да се остане на всяка цена в София, където основателно животът се смяташе за по-добър, отколкото в провинцията. Хората от актива на младежката организация, разбира се, заеха асистентски и преподавателски места в политехниката и университета. Така че моето отиване в „Победа“ беше обяснимото хитруване да се остане в София.

Директор на предприятието беше Маня Енчева, комунист с голям нелегален актив, властна и доста непокорна натура. Тя беше съпруга на полковник Дочо Колев, който стана началник на концлагера „Белене“. Пристигайки във фабриката, заварих силно напрегната атмосфера. Оказа се, че се водеше безогледна борба между две партийни групировки. Едната бе на Маня Енчева, а другата — на партийци, подкрепяни от районното управление на МВР и съответно Държавна сигурност. Борбата бе за директорския пост и на изключително лична основа. Колкото и невероятно да изглежда сега, противниците на Маня се опитваха с всевъзможни средства да провалят работата на фабриката, съответно плана и износа на страната. Тогава можах да наблюдавам безогледността и алчността на партийни властолюбци, които характеризираха много точно истинския характер на вътрешнопартийните отношения. Те арестуваха най-важни за производството специалисти, като майстора литограф Георги Христов, и ги пращаха по лагери, задържаха под временен арест други и накрая преминаха към открит саботаж. И до днес потръпвам, като си спомня как неизвестна ръка откачи огромния маховик на голямата литографска машина, който профуча над главите на 40 работнички и ако беше само няколко сантиметра по-ниско, щеше да превърне цеха в касапница. Имаше и друг невероятен момент, когато районната държавна сигурност извърши арести на работници в най-решаващ за нас производствен ден. Тогава Маня прояви храброст, на която и досега се възхищавам, като заповяда на седемте пазачи на фабриката да открият огън срещу хората на МВР, ако последните се опитат да влязат във фабриката. В края на краищата тя победи. Маня беше един от редките примери на комунистически фанатизъм и идеализъм, които в моите очи я правеха привлекателна фигура. В едно време, когато цялата страна се разкъсваше от всевъзможни борби и чистки, тя съвсем инстинктивно чувствуваше, че онова, което имаше значение за едно предприятие, беше да произвежда и че в производството много от т.нар. „врагове“ се оказваха по-полезни от „своите“ лентяи. Маня също беше от малкото партийци, които не ползуваха служебното си положение за лични облаги. Години по-късно сред всеобщата корупция на партийната аристокрация щях да си спомням за Маня като за самотен остров на старомодна честност.

Като се разхождаше напред-назад в кабинета си, тя ми даде първата лекция по индустриалния живот:

„Първо — каза тя — забрави какво си учил по книжките и какво се пише по вестниците. Вярно е, че ние сме работническа власт, но никога няма да позволяваш на работниците да преминават чертата между нас и тях. Дръж се на разстояние и никога не позволявай дори да мислят, че са равни на тебе. Всяка жаба да си знае гьола. Тия, които работят най-добре във фабриката, не са нашите, а враговете. Те знаят, че са врагове, и единственият начин да заличат това е, като работят. Старай се да използуваш това!…“

Враговете бяха специалисти, които тя бе измъкнала с помощта на мъжа си от лагери и арести, където те бяха тласнати от безсмислените действия на милицията. Най-добрият литограф в страната дойде от концлагер, най-добрият ни химик, Пъстраков, бе също доведен от Белене, главният майстор на металообработващия цех беше царски фелдфебел. В най-тежко положение на враг беше главният инженер Христов, който бе завършил в Германия и сега трябваше да работи години наред по 18 часа дневно, за да доказва, че не е враг. Въпреки всичко Маня никога не му вярваше, което съсипа нервната му система. Мисля, че тя доста прекаляваше с врагоманията си и дори горчивите уроци, които получи от ударите, нанесени на предприятието от партийци, не помогнаха да смекчи отношението си към някои хора. Тези врагове бяха следени през цялото време. Директорът си имаше цяла информационна, разузнаваческа служба. Беше практика във всички учреждения и предприятия ръководството да има мрежа от доносчици. Бях неприятно изненадан, когато само след няколко дни директорката ми даде да разбера, че знае всичко, което съм казал по един или друг повод на работниците. Бедата беше, че много пъти сведенията на доносчиците съвсем не отразяваха истината, а бяха резултат на лични амбиции. И отгоре на всичко те попадаха в кадровото досие на съответния следен гражданин. По-късно, когато трябваше за известно време да изпълнявам длъжността директор, се смаях, когато на утринен доклад при мене се явиха хора от фабриката, които рутинно започнаха да ме информират за всевъзможни неща: от поведението на началниците до последния работник, често пъти сведения от съвсем интимен характер. Това беше някакво узаконено тайно клюкарство, в което политическата страна бе значително изместена от любовни афери, семейни драми, парични въпроси. В нашето предприятие, както и в много други предприятия, ръководството си беше присвоило правото да се бърка в частния живот на работниците. Не само това. На много места ръководството взимаше участие в такива важни лични решения като брак или развод. Десетина години по-късно, гостувайки на директора на мина „Черно море“, инженер Сейменлийски, присъствувах на сцена, която впоследствие описах. Оказа се, че най-добрият ударник на мината, един турчин, беше оставил жена си и двете си деца и беше се залюбил с жена, която също бе напуснала семейство с деца. Сейменлийски заповяда на работника или веднага да се завърне при жена си, или да напусне предприятието. Беше трогателно, когато работникът се опита да му обясни, че това не е прищявка, а любов с дълбоки корени. „Другарю директор, че ти не си ли обичал някога?“ — питаше работникът. „Не, не съм! — викаше Сейменлийски. — Върни се при жена си или ще те изгоня!“ Мисля, че работникът напусна. Друг директор от нашето обединение ми доказваше, че шпионската служба е необходима, защото служела не на него, а на работата. „Има ли си държавата разузнаване? — питаше ме той. — Има! Тогава защо и аз да нямам! Моето предприятие е моя държава!“

Пак в тия дни научих и друго неписано правило. „Не е важно дали си свършил работа, важното е да я отчетеш!“ Това правило водеше до всевъзможни производствени тарикатщини, в които главното беше да се отчита работа, която всъщност не бе извършена. С цел да се отчете голямо преизпълнение на плана, предварително се планираше производство, значително под капацитета на предприятието. Тъкмо с цел да се сложи край на това хитруване отчетническият апарат на предприятията се разду до невероятна степен. При малко по-малко производство от нашето частният собственик Искович-Леви бе имал един-единствен човек за счетоводител, касиер, отчетник. А нашият счетоводен отдел само броеше 24 души. Целият непроизводителен апарат на Искович-Леви е бил от 7 души, включително пазачите. Нашият беше над 70 души. Национализираната индустрия представляваше джунгла от бюрокрация, в която на гърба на един произвеждащ работник лежаха дузина непроизводителни граждани, които под една или друга форма контролираха работата му. Но нашата бюрокрация не означаваше организация, а точно обратното — пълна дезорганизация от хора, които не смееха и не желаеха да поемат и най-малката отговорност. За най-смешната дреболия се пишеха изчерпателни писма, водеха се цели кореспонденции, както се казва, за едно кило пирони. Най-неприятните ми спомени са от безкрайните заседания. Ние заседавахме непрекъснато и за всичко, без всъщност да решим каквото и да е. Тези заседания отлъчваха от производството началници и главни майстори, така че там работата вървеше през куп за грош. Целият смисъл на заседанията беше кому да се прехвърли отговорността, от която всеки бягаше като дявол от тамян. Имах един колега инженер, когото винаги ще помня с дебелата книга, която непрестанно носеше под мишница. Когато нещо му беше наредено, той го записваше старателно в книгата, след което я поднасяше на съответното началство — „Подпиши сега, че ти си ми наредил“, след което отиваше при съответния работник, предаваше му нареждането и отново му поднасяше книгата — „Подпиши сега, че съм ти наредил.“ Сега може да изглежда смешно, но в ония времена беше необходимо човек да се пази, защото, след като разните опозиционни врагове се свършиха, поде се кампания срещу стопанския враг, срещу стопанския саботаж.

От гледна точка на модерната технология ние работехме по най-непростим примитивен начин. Творческата инициатива на инженери и техници беше изцяло парализирана от каквато и да е липса на поощрения и от нежеланието да се поемат рискове. Ахилесовата пета на нашата производствена структура идваше от формалното и нецелесъобразно заплащане на труда. Съгласно кодекса заплатата на инженерно-техническия състав не можеше да надвишава с повече от 6 на сто средната работническа заплата. При това положение почти всички инженери на практика получаваха значително по-малко от работниците. И оттам неизбежно се появи лозунгът на безразличието: „За толкова пари — толкова работа.“ Впоследствие се правиха много опити за решаването на този въпрос, но и до ден днешен той стои неразрешен. Изобщо добрата работа никога не бе поощрявана както трябва. Ударническите звания и награди, които раздавахме, бяха твърде недостатъчни и често пъти твърде несправедливи, за да предизвикат сериозен производствен интерес. А ако към тази картина се прибави и поначало ниската квалификация на общата работническа маса, става ясно защо по всяка обективна преценка ние не можехме въобще да се сравняваме с производството на бившото капиталистическо предприятие. Качеството на нашето производство беше на ужасно ниво. Ние пускахме на пазара вакса, която едва не изгаряше обувките на хората. Стари майстори с възмущение са ми казвали, че Искович-Леви никога не би позволил такова нещо. Мнозина от тях помнеха с най-хубави чувства времето преди национализацията. Нещо повече, те бяха подписали петиция, с която искаха денационализирането на предприятието. Но ние продължавахме да съществуваме, продължавахме да произвеждаме, защото нямахме никаква конкуренция. Добри или лоши, ние бяхме единствено и монополно предприятие.

Колкото и малка да беше нашата фабрика, тя отразяваше във висша степен живота на цялото наше общество, морала и законите на действителността. Характерите на някои от хората, с които работих, бяха типични за цялото съвремие.

* * *

Вестниците от онова време, както и сега, повтаряха известната фраза на Максим Горки „Човек, това звучи гордо!“. Аз не знам как точно думата човек е звучала на Максим Горки, но от моя личен опит и наблюдение мога да кажа, че тази дума нямаше никакво съдържание за властта както в моята родина, така и в родината на Горки. Но ако в Русия това пълно пренебрежение към отделния обикновен човек има дълбоки исторически корени, то в България дори при най-черните турски издевателства, дори в названието „гяур“ се е съдържало известно зачитане на отделното човешко същество. Целият ни народен епос е ярка демонстрация на зачитане на човека. Прочетете пословици и поговорки и вие ще се убедите колко силно е било развито това демократично и толерантно отношение дори спрямо ненавиждани врагове: „И него майка го е раждала“, „И той душа носи.“ До идването на комунистите на власт ние никога не сме имали масови случаи на жестока експлоатация било на селяни, било на работници, както никога не сме имали капиталистическа класа или работническа класа. Всички българи повече или по-малко сме селяни или преки потомци на селяни. И може би характерът на нашия селянин, повлиян от близостта му до природата, от земността му, от традиционното общуване с другите, му е вдъхнал тази съзнателна толерантност и зачитане на човека. Нечие страдание, бедствие или смърт винаги са предизвиквали дълбоко вълнение и съчувствие у нашия истински българин.

Уви, комунистическата партия, която идеологически е противопоставена на обикновения човек и цели превръщането му от всестранно развито, независимо и гордо същество в марионетка, създаде атмосфера на най-брутално пренебрежение и незачитане на отделната човешка душевност. В цялата своя политика от идването си на власт до ден днешен комунистическата партия неотклонно следва основния си принцип: „Човекът е само средство в борбата, а сам за себе си няма никаква стойност.“ Това е същият принцип, въз основа на който Сталин и Тимошенко в първите дни на войната заповядаха на кавалерийския корпус да атакува германска танкова дивизия. Аз съм видял документални кадри на това безумие, в което хора с коне и саби атакуват танкове, за да бъдат унищожени до крак.

Горе-долу отношението на комунистическата партия към българския работник напомняше на това сражение — саби срещу танкове. Защото през т.нар. черно буржоазно и фашистко минало работниците чрез своите профсъюзи успяха да прокарат закон, който забраняваше работата на акорд, или както сега се казва „работа по норми“. Работническите дейци навремето съвсем правилно смятаха, че гоненето на норми с цел да се увеличи заплащането увлича работника и води до нечестно прекомерно изтощаване на силите му и оттам до съсипване на здравето му. Този закон се смяташе дори от комунистите преди войната за голяма придобивка на българските работници. Но когато те поеха властта, това не им попречи да въведат точно обратното, съветската антиработническа и античовешка практика на нормирания труд. Към всички предприятия бяха създадени отдели „Норми“ и съответно се появиха специалисти-нормировчици, за да осъществят най-невижданата работническа експлоатация. За да се застави работникът да гони нормите, първоначалната му надница беше крайно мизерна. Така че, ще, не ще, той трябваше да се стреми да изпълни нормата си и да търси преизпълнение, което щеше да му донесе малко повече пари. Но нормата не беше нещо постоянно. Всяко преизпълнение на тази норма над 10 на сто беше сигнал за незабавното й увеличение. По този начин в течение на времето физически по-силните и по-сръчни работници се превръщаха в убийци на по-слабите и несръчни работници, защото в своя стремеж да спечелят малко повече пари те установяваха норми, които другите никога не можеха дори и насън да догонят, следователно биваха обречени на мизерия. Впоследствие мнозина ръководители на предприятия по своя инициатива, за да ликвидират тази жестока несправедливост, формираха бригади, съставени от различни категории работници, като преизпълнението се отчиташе общо за всички. В много случаи, където нормировчикът беше човечен (както в нашето предприятие), се правеха системи от трикове, за да се заплати на рекордьорите, без те да повдигат нормите на невъзможно високо ниво. Трябва да кажа, че нашето техническо ръководство, инженерският състав изпитваха най-голямо съчувствие към отделните работници и се стараеха да им помагат с всевъзможни хитрости при определянето на нормите, при прекатегоризирането на самите работници и особено при пускането на ново производство. Но държавната политика на тотална експлоатация на работническия труд си оставаше неизменна. Или както един от нашите заместник-министри веднъж се изрази: „Пусни му нормата да го удря по петите, па да видиш няма ли да бяга!“

И тъй като бяха гладни и мизерни години, хората се бореха за всяко левче. По-голямата част от новите ни работници идваше направо от селата, от чистия природен въздух. И попаднали в нашата химическа варилия, чиято атмосфера беше свръхнаситена с терпентин и всевъзможни вредни газове, мнозина от тях туберкулираха. Ние наистина имахме добра здравна служба и резултатно диспансерно лечение, но какъв смисъл имаше да отваряме каверни у хората, а след това да плащаме дълги години лечението им. Виждал съм работници, припаднали над машините. Нека само спомена, че две от нашите пресьорки — Надка и Данчето — бяха достигнали до такава абсолютна механизация на движенията на ръцете си, че даваха около 20 хиляди удара за осем часа на преса, което трябва да е далече над всякакъв световен рекорд. (Нормалният процес е 8 хиляди удара за 8 часа.) Трябва да кажа, че никакъв най-фантастичен цирков номер не ми е правил по-силно впечатление от безспирното движение на ръцете, които подават ламарината на пресата.

Един от моите работници полудя. Беше нов човек, не можа да издържи и се опита да се самоубие. По-късно в психиатрията също бе направил опит за самоубийство и заявяваше на всички, че не иска да живее. Когато отидох да го видя, той ме посрещна кротък, полуусмихнат и ме помоли да уредя да го пуснат, за да умре спокойно. Опитах се да го разубедя и между другото го попитах защо не иска да живее. Той ме погледна втренчено и каза с глас, от който настръхвам и сега: „Няма нареждане да се живее, другарю Марков! Няма нареждане да се живее.“

Помислих си, че той беше напълно прав. Имаше нареждане да се работи, да се служи, да се жертва, да се страда, да се умира. Но наистина нямаше нареждане да се живее. На живота бе отнета всякаква красота, възвишеност и чувствителност. Отношението на партията към овците и кравите не се различаваше по същество от отношението към хората. По време на война те бяха пушечно месо, във време на мир те бяха работен добитък.

Работнически профсъюз, който да защитава интересите на своите членове, у нас нямаше. Профсъюзната организация беше точно обратното — инструмент за улесняване потискането и безправието, налагано на работниците. Председателят на заводската профорганизация се избираше формално, а всъщност беше назначаван от директора. Същото важеше и за партийния секретар на местната организация. Поне в моята практика тези двама обществени дейци винаги бяха избирани от директора, което му спестяваше възможни противоречия и неприятности. Профсъюзното ръководство участвуваше като глас при раздаването на награди, при използуването на директорския фонд за някакво увеселение и при раздаване на карти за почивка в профсъюзни станции. Оттам нататък профсъюзът нямаше никакво отношение по двата главни въпроса, които биха оправдали съществуването му — трудовите условия и заплащането. Централният съвет на профсъюзите беше и е синекурна организация, където се изпращаха на излежаване заслужили, но некадърни за работа другари. Не си спомням нито един случай, когато профсъюзът да е защитил работнически интереси, както впоследствие като член на Съюза на писателите не бях свидетел на нито един случай, при който въпросният съюз да защити интересите на свой пишещ член. В производството това фактически даваше на ръководството на предприятието възможността да нарушава, когато му е нужно, и самия Кодекс на труда. Когато закъсвахме с плана, ние неведнъж задължавахме работниците да полагат извънреден труд, който не се отчиташе и не се заплащаше, а минаваше за сметка на изпълнението. При тази картина на безправие отмъщението на работниците се изразяваше във формално отношение към предприятието и работата. Насилието, наложено от нормите, унищожи съзнателното творческо отношение към производствения процес. Когато по различни причини един работник минаваше на „обща работа“, т.е. нямаше норма, тогава и дяволът не можеше да го накара да изпълни възложената му работа. „За толкова пари — толкова се работи.“ За да може да се поддържа все пак някакъв изкуствен интерес към работата, непрестанно се организираха разни съревнования, цехове, участъци и бригади подписваха тържествени обещания и клетви да изпълнят и преизпълнят производствените си задачи. Това се повтаряше по няколко пъти на годината, докато на хората им омръзна и апатията ликвидира и най-живия интерес към получаването на награди. Ако трябва да характеризирам отношението на обикновения български безпартиен работник към производството, ще кажа, че 90 на сто от работното време минаваше под знака на апатията.

И въпреки това с пот и мъка производството вървеше. Във всяко предприятие имаше по няколко души, които знаеха да работят, обичаха да работят и работеха, защото това беше смисълът на живота им. Мнозинството от тях бяха стари работници или бивши занаятчии, които си разбираха от работата. Винаги съм се удивлявал на високото техническо умение на тези, в по-голямата си част самоуки народни майстори, които проявяваха природен талант в разбирането на най-модерни технологични схеми и вършеха своята собствена работа с чувство на естетическо съвършенство. Нашите майстори, бай Иван, бай Илия, бай Георги и други, бяха образец на съвестно отношение към работата, или както един от тях ми каза: „Ако държавата се е отказала от съвестта си, аз не съм се отказал от моята.“

Те пристигаха в предприятието първи, доста време преди започване на работното време, и си отиваха последни. Планирането на тяхната собствена работа беше образец на организираност, техните отдели блестяха от чистота и ред и колкото и да ги оскърбявахме и унижавахме, те никога не си изкривиха душите да работят под високия си стандарт. Когато мисля за най-хубавото в България, мисля за техните ръце — мазолести, прорязани, с липсващи пръсти. Те бяха основните стълбове на нашето предприятие. Без всекиго можеше, но без тях — не.

И колко по-различни бяха новите работници. Отровени от безотговорността на обществената атмосфера, те имаха безотговорно отношение към работата и държавната собственост. За тях трудът беше ангария, те се чувствуваха жертви, мразеха самата работа, мразеха работните делници, мразеха и предприятието. Много рядко някой от тях изпитваше любов към професията и желание да изучи тънкостите й. Ако старшият майстор, откърмен в стара България, се гордееше с това, което знаеше и можеше, новите работници бяха жертва на този дух на живот от ден за ден, или както един от моите драгалевски съседи казваше: „Карат я, като че светът ще свърши утре!“

Напразно ние организирахме квалификационни и преквалификационни курсове, провеждахме изпити за разряди, прикрепяхме млади хора към старите майстори и се опитвахме да създадем техни заместници. Резултатите бяха посредствени. Веднъж министърът на леката промишленост ме попита какво липсва в работата на новите работници. Отговорих: „Страст!“ Не зная дали отговорът ми бе разбран. Нашите хора имаха студено, безстрастно отношение към работата си. Тя нито ги вълнуваше, нито ги интересуваше. Колко пъти ми беше казвано в очите: „Аз не искам работа, служба ми дай!“

Нарочно изтъквам разликата между двата типа работници, старите и новите, за да противопоставя трудовия морал на два различни свята, които така ярко се открояваха в делниците на фабрика „Победа“. И едните, и другите бяха излезли от един и същ народ, с едни и същи традиции, а колко много се различаваха. С течение на времето фабриката се разрасна, капацитетът й значително набъбна, внесоха се нови машини и нова технология, но аз не мисля, че основното работническо отношение към работата се измени значително. По-късно и в други предприятия срещнах същото. И това не беше само в индустриалното производство, а навред. Работа през куп за грош, ден за ден, само да се отчете, да се отбие номерът — така беше и в земеделието, и в търговията, и в учебните заведения, и в администрацията, че и в изкуството и литературата.